Подобно на други съвременни финскоезични автори, Юхани Карила не може да бъде поместен в ясно дефиниран жанр. Той е от онези писатели, за които е изкован терминът Finnish weird – „чудатост по финландски“, ако се опитаме да го преведем. „На лов за дребна щука“ изпробва границите на фентъзи сагата, като вплита в историята елементи от фолклорни легенди и магически реализъм, като в същото време може да се чете като наръчник по рибарство, компютърна игра, научно-фантастичен трилър, фентъзи, и какво ли още не. Читателят е потопен в света на един роман, написан с чувството за хумор на Арто Пасалина, туптящ с живия език и диалози на Кормак Маккарти и допълнен с магическите създания от „Вещерът“ на Сапковски. И абсурден като миниатюра на Даниил Хармс.

„На лов за дребна щука“ е разказ за три дни, прекарани в опити да бъде уловена една щука, докато наоколо се вихрят легион древни лапландски създания. Виртуозен в езиково отношение роман със звънтящ диалог, отпращащ към местни лапландски наречия, и в същото време драматична любовна история и митологично фентъзи с екологично-философски привкус. Регистрите се сменят, предизвиквайки взривен смях и мрачна сериозност.

Романът засяга и важната тема за екологичното равновесие, без да съди и да обвинява. Изненадва, държи в напрежение и говори на различни публики: би допаднал на както на любителите на фентъзи, така и на онези, които предпочитат класна литературна фикция и не-жанрова литература, а защо не и на феновете на „Сред дивата пустош“ от Джон Кракауер.

Ето какво пише преводачката Росица Цветанова в послеслова си към българското издание на романа:

„Заради абсурдите и хумора в „На лов за дребна щука“ Карила е сравняван с може би най-обичания съвременен финландски писател Арто Пасилина (1942 – 2018), превеждан и у нас.

Това го ласкае и той признава как е поглъщал творбите му от 80-те в тийнейджърските си години и е научил, че няма граници какво ще поместиш в сюжета си, но и няма нужда от обяснения. Впоследствие използва този подход в ученическите си съчинения и така именно творбите на Пасилина го подтикват да се замисли, че може да стане писател. Конкретно за абсурда обаче се влияе от Даниил Хармс (1905 – 1942), особено от писаното в ранните години на 20. в., когато никой не се е замислял за т.нар. зелени ценности, нито за застрашените видове. Карила е целял да изрази това първично отношение към природата в романа си.“

„Юхани Карила (р. 1985) произхожда от лапландското село Кайрала и – точно както и Катя Кету – е избрал да се съсредоточи върху тази твърде специфична финландска провинция не само като топос на сюжета, но бих казала, и като главен герой за своя роман. Природните описания са толкова пълнокръвни, че човек буквално усеща как джвака в блатото и как го нападат комарите дори и без някога да е стъпвал там. А думите за блато във финския са изумително много, ако се налага да търсиш разлики между тях. В интервю, публикувано на страницата на Helsinki Literary Agency, агентът споделя своето наблюдение, че родените и отрасли в Лапландия често имат характерен стил на писане, доловим най-вече в ритъма на езика, а също така и особена връзка с природата и нейните цикли. Карила отговаря, че е израсъл сред пустошта, без съседи наоколо, и това неминуемо е белязало светоусещането му редом с мелодията на местния говор. Той е на мнение, че присъствието на природата и отсъствието на хора (подчертани още на първите страници в „На лов за дребна щука“) са най-важните фактори, които формират северните автори.“

На лов за дребна щука

Юхани Карила

Задната врата на тойотата все още зееше отворена. Три деца на възраст като за начално училище стърчаха до колата, вторачени в седалката, на която спеше тролът, свит на кълбо. Янатуйнен ги пропъди с ръка. Децата се отдръпнаха.

Останаха да гледат, докато тя седне на шофьорското място и запали двигателя. Янатуйнен изфорсира на място и стрелна с поглед трола. Онзи дори не трепна.

Вратата на къщата се отвори и Ефраим се показа на стъпалата.

– Туй зверче да го не зарязваш на двора ни! – извика ѝ той.

Янатуйнен махна с ръка в знак, че е разбрала. Слезе от колата и затвори задната врата.

– Слушай – обади се най-голямото дете.

Янатуйнен се обърна към него.

– По-точно: извинявай – поправи се то.

Хлапетата стърчаха пред Янатуйнен сериозни и подредени по височина, сякаш вкъщи ги бяха посъветвали да се строяват като аптекарски шишета пред непознати.

– Като го оставиш нейде, дай му нещо твое, за да не тръгне подире ти – обясни ѝ детето.

– Ахаа.

Янатуйнен извади цигарите от джоба си. Децата я изгледаха осъдително. Тя ги прибра.

– Какво бих могла да му дам?

– Аз му дадох лего – отвърна средното дете.

– Мерси за съвета – благодари Янатуйнен.

Най-голямото кимна.

– За нищо.

Едва сега тя забеляза, че всяко дете бе стиснало в ръката си напречната пръчка от пластмасова закачалка.

Янатуйнен ги посочи с глава.

– Какво е това?

– Глахова пушка – изписка най-малкото и протегна пръчката напред в изпъната ръка като във военен строй.

– Аз ще покажа – настоя средното.

– Не, аз – намеси се най-голямото. То посочи комина на обора. – Виждаш ли оня комин ей там?

– Да.

Детето бръкна с ръка в джоба си, извади нещо оттам и го лапна. Долепи тръбата до устните си. Куршумът изчатка по червената мазилка на комина, задрънча надолу по ламаринения покрив и тупна на земята.

– Ей тъй – каза детето. Средното и най-малкото зяпнаха стрелеца възхитено.

– Доста добре – призна Янатуйнен.

Детето погледна към тръбата.

– В началото на лятото трябва да ползваме закачалки, щото азмацукът още не е порасъл. Той е най-хубав. Тръбичките са дълги и тънки в единия край. Тате вика, че е като пушка. През есента има плодчета от офика. Тогава стават за игра на война. Сега трябва да използваме дребни камъчета. Тате ни забранява да се стреляме с камъчета.

– Добро правило – съгласи се Янатуйнен. После изгледа децата. – Нали не сте стреляли по трола?

– Не сме глупаци – увери я най-голямото дете.

Най-малкото поклати глава енергично.

– Не бива да гълмим голски тлолове.

Янатуйнен кимна.

– Пак благодаря и довиждане.

– Чал – отвърна най-малкото.

Янатуйнен се качи в колата и потегли. Видя в огледалото, че децата се взират подире ѝ. Ефраим пак се появи на вратата и изкрещя нещо, след което хлапетата побягнаха и се изгубиха зад обора.

Колата беше пълна с комари. Янатуйнен отвори прозореца и настъпи газта. Въздушната струя засмука насекомите.

Тролът изправи гръб на задната седалка. Янатуйнен за малко да влезе в канавката, когато черната му муцуна изпълни огледалото за обратно виждане.

– Добро утро – каза му тя.

Изучи внимателно създанието през огледалото. Стори ѝ се зоркои отпочинало. Прозя се и Янатуйнен се загледа в зъбите му: малки бели ножчета.

Тя свърна по главния път, който отвеждаше към селото с енорийската църква. Наоколо ѝ – само гора. След някой и друг километър Янатуйнен включи десния мигач и се насочи към автобусната спирка.

Слезе от колата и отвори задната врата.

– Трябва да си вървиш – каза тя.

Тролът изръмжа в недоумение.

– Не мога да те отведа в странноприемницата.

Той не помръдваше от мястото си.

– Къш! Марш към гората!

Тролът се опита да се закопчае с предпазния колан. Дръпна го и изръмжа раздразнено, понеже не успя да го изтегли.

Янатуйнен поклати глава.

– Няма да останеш тук.

Тролът изпълзя тромаво. Застана до колата и се вторачи печално в краката си. Провеси дългите си ръце, чиито кокалчета докосваха земята. Янатуйнен махна с ръка към гората и му каза, че може да тръгне накъдето му се прииска.

Създанието погледна неохотно в зададените му посоки.

– Почакай.

Тя взе стъргалото за лед от джоба на предната врата и му го даде.

– Ето.

То го хвана и го заразглежда с предпазлив интерес.

Янатуйнен го потупа по рамото.

– Та така – добави тя. – Хайде, чао.

Тролът съзерцаваше апатично стъргалото. Янатуйнен се качи в колата, запали я, върна се на пътя и потегли.

Видя в огледалото, че тролът не беше помръднал от спирката. Точно преди завоя погледна пак. Спирката беше пуста.

Вечерта притъмня. На два пъти Янатуйнен видя в далечината пред себе си някаква едра фигура да пресича пътя, но не приличаше нито на северен елен, нито на лос.

Странноприемницата представляваше двуетажна дървена къща до няколко магазина. Янатуйнен паркира отпред.

Опря се на предния капак на колата и запали цигара. Беше студено, осезаемо по-студено, отколкото на тръгване, и ѝ стана приятно. През прозорците на странноприемницата блещукаше приканваща светлина. Янатуйнен погледна към монтираните над вратата букви. Бяха изрязани от шперплат, всяка поотделно, и имаха пробити дупки, на които бяха провесени, та се поклащаха над верандата на тънки синджири.

Янатуйнен запрати фаса в канавката, взе раницата си от предната седалка и влезе вътре. Беше очаквала да види малко фоайе и рецепция, но установи, че се е озовала право в бара. Той беше празен, като се изключат двама мъже, седнали един до друг да играят на хазартни игри в другия край на помещението, неотлъчно съсредоточени в заниманието си. Единият от тях беше Симо Говното.

Янатуйнен потърси звънче на бара, за да издрънчи с него, но нямаше нищо.

– Ехоо – провикна се тя. Другият мъж срита машината. После се дотътри зад бара и отбеляза, че Янатуйнен не му изглеждала позната.

– Сигурно. Защото не съм тукашна.

– Мхм, тъй значи – отвърна мъжът. Прозвуча ѝ мнително.

– Имате ли свободна стая?

Онзи я зяпна с отворена уста. Янатуйнен повтори въпроса си.

– Ахаа, стая ли?

– Мда.

– Всичките са свободни.

– Хубаво. Бих искала единична стая за една нощ, моля.

– Ахаа.

– Мда.

– Само дето има един такъв проблем.

– Какъв проблем.

– Не са готови.

Янатуйнен погледна към часовника.

– Кога би била готова стаята?

– Като успея да изчистя.

– Колко време ще отнеме това?

Мъжът нацупи устни. Огледа се наоколо.

– По-напред трябва да намеря метлата. И прахосмукачката.

Янатуйнен не знаеше какво да му отвърне. Той явно очакваше някакъв отговор.

– Ахаа – каза тя.

– Май че ще се наложи да ги потърся.

– Мда.

– Слушай – продължи мъжът с вид на човек, който претегля внимателно предложението си. – Докато аз диря метлата и прахосмукачката и ти разтребя местенце за спане, да си вземеш една биричка за сметка на заведението, а?

– Става. Има ли без?

– Ко да има?

– Безалкохолна бира.

– Няма.

– Тогава един лагер, моля.

– Значи все пак искаш биричка?

– Искам биричка.

Мъжът взе от рафта зад себе си една невероятно грамадна халба, напълни я догоре с бира и я сложи на бара.

– Не я знам де е оназ ми ти прахосмукачка – обясни той и изчезна.