Издателство ICU добавя в каталога си румънската носителка на множество литературни награди – Андрея Расучану, и романа ѝ „Вятърът, духът, дъхът“ (преводач Лора Ненковска). Роман за пътуващата през поколения травма, за тъгата и съпътстващата я горчивина, за отсъствието, което отеква.

Андрея Расучану е позната на българските читатели от гостуването ѝ на Международния панаир на книгата в София в края на 2022 година. Именно с препратка към това топло гостуване започва и предговорът към „Вятърът, духът, дъхът“:

Романът, който, за моя радост, си отворил сега, разказва тежка и мрачна история, но ми се иска да вярвам, че посланието му си остава обнадеждаващо. Тук има и страници, които ще ти разкрият озарени кътчета от света, ще те покорят и ще ти е приятно да поживееш в лоното им – на брега на Дунав и в близост до друга голяма река, Прут, в регион, пълен с езера и блата, където сякаш нищо не стои на едно място, светът е собствената си подвижна карта, с мистериозно местещи се територии.

В корена на историята стои бягството на един архитект от Букурещ, който изоставя семейството си в търсене на всичко противоположно на изстрадания комунизъм. Едно решение, което ще бележи толкова много съдби. Разказът се води от името на съпругата Йоланда и на сина ѝ М. И двамата белязани от липсата на мъжката фигура, от всичко, което е можело да имат като семейство, но в някоя друга реалност.

Несправедливостите на комунистическия режим, лишенията, унижението и несвободата българският читател безспорно ще усети близки. Не обаче с назидателен тон и пречупени през призмата на политическите решения, а през човешката история на най-малката социална единица – семейството.

„Вятърът, духът, дъхът“ е тъжна и мрачна книга, но в сърцевината си историята носи усещане за помирение и надежда. От началото до края на романа една и съща нишка свързва всичко случващо се в умозримия свят, но и в чувствено познаваемия, който логиката не може да обясни. Читателите с усет към дълбоко психологическите романи ще оценят безспорните достойнства на книгата. Така както критиката ѝ е отдала заслуженото.

Андрея Расучану е носител на Наградата за писател на месец февруари (Годишна награда на писателите за 2021). Романът „Вятърът, духът, дъхът“ е включен в краткия списък на Европейската награда за литература през 2022 г.

Вятърът, духът, дъхът

Андрея Расучану

След раждането си П. запази онова типично за новородените озадачено изражение много по-дълго от нормалните деца. Но той не беше нормално дете, откъдето и да го погледнеш. П. приличаше на мен, имаше мека руса коса, можех да стоя часове наред и да вдишвам сладкия мирис на леко влажното му вратле, мирис на мляко, на сладост, на бяла и студена кожа, същински пандишпанов сладкиш, поръсен със захар, отчаяният поглед, който се успокояваше едва когато срещне моя, ужасяващата му самота и непоносимия страх, най-кошмарният от всички страхове, които бях срещала дотогава, страхът в очите му беше на човек, преминал през жестоки, кървави преживявания, които не можеха да бъдат разказани. Това бяха очите на дълго измъчван и преживял всички въобразими телесни и духовни изтезания човек. Изглеждаше, сякаш историята, скрита зад тези очи, идва от кървавите и безмилостни начала на човечеството, за които вече не можеше и не искаше да си спомня. Кой си ти, ми идваше да го попитам, когато потапях малкото му телце в топлата вода в мивката, на дъното на която бях постлала дебела кърпа. Толкова познат и в същото време непроницаем. Отпускаше се едва когато хлъзгавата вода го обгърнеше напълно, вълните синкава пяна удряха ръбовете на мивката и се стичаха по цимента, търках лекичко кожата му със сгънат трикотажен плат, под малките пухкави ръчички, кървавичките под раменцата се прибираха като охлювчета от удоволствие при докосването, почиствах внимателно малките розови стъпала, не по-големи от моите кутрета, зачервената кожа между краката, нежната косичка, която стърчеше като непознато морско и почти невидимо водорасло на повърхността на водата.

Онзи древен страх, единственото, което знаех за миналото си.

Отне ми доста време да спечеля доверието му, започна да говори и в очите му понякога още се появяваше онзи изначален страх, с който се роди, сякаш беше предусетил какво щеше да се случи, напразно думите ми се опитваха да го успокоят. Проговори късно, думите му бяха странни и половинчати, понякога ги сливаше и се образуваха неясни смесици, с които само ние двамата успявахме да се разберем.

П. беше мой, първото нещо, което наистина ми принадлежеше.

Какво виждам, когато поглеждам към теб? Теб или моите спомени за теб? Телцето със сбръчкана и нагъната кожа като на старец, който е прекарал твърде дълго във вода, с чупливите и обърнати навътре като на птица нокти, които дълго се страхувах да режа, за да не би да нараня тази тъкан, само една идея по-плътна от кожата, от която израстваше, перфектния череп, който бях опипвала дълго, за да намеря фонтанелата, бяха ми казали, че тънката мембрана се напипва и след раждането, същински образ на вечната ни уязвимост на същества, подвластни на милостта на огромна, непозната сила, която усещах да ме преследва като сянка през живота – следа от светлина, плъзгаща се по предния прозорец на някоя кола, тръпка преминала през тялото ми в ден на безмилостна жега, окуражителният поглед на непознат минувач. В мразовития въздух на апартамента те държах толкова дълго до себе си, че в това вцепенение между съня и бодърстването вече не знаех кой си ти и коя съм аз, къде свършва грубата ми, суха кожа и къде започва хладното кадифе на твоята малка гръд, чието движение нагоре-надолу не се уморявах да следя, онзи мистериозен сбор от кости, мускули, кожа, кръв, които разделени не означават нищо, но заедно – заедно едно с друго – те бяха всичко за мен. Сякаш сега се бях събудила от тежък, мъртвешки сън, от едно отсъствие, от небитие, в което непознати сили по тяхна воля ми бяха вдъхнали живот и ме бяха карали да се движа през собствения си живот, сякаш това наистина бе собственият ми живот, така че сега за първи път не се виждах отвън, а наистина бях вътре в себе си, точно сега, когато бях изкарала оттам нещо, което напълно припознавах като свое. Струваше ми се, че всичко би могло да те изтръгне от мен, сега, когато най-сетне успях да те измъкна жив от онази нещастна болница, където ме бяха оставили да крещя часове наред, докато пъпната връв, нашата връзка вътре, тъмната нишка от плът и кръв, посредством която си общуваха нашите общи спомени и сънища, се е затягала все повече около крехкото ти вратле, задушавайки заедно с него и моите надежди, че все още нещо би могло да ме свърже с живота. Когато най-сетне благоволиха да ме качат на масата, за да измерят разкритието, припаднах. Никога няма да си го простя, опитах всичко, крещях, говорих, забивах нокти в дланите си, но това нямаше как да помогне, болката беше така всеобемаща, беше преминала отвъд собствената си граница, беше се превърнала в друга същност. Видях светлините наоколо да угасват с някакъв забавен ритъм, но не както когато някой натиска ключа на осветлението, а сякаш мощността в лампата намаля или слънцето залезе по-ускорено зад високите прозорци на болницата. Онази бяла и ледена пустиня от никел и колосан памук започна да се свива, да се събира в себе си, някой сгъваше реалността на все по-малки гънки, протегнах ръце, като че можех да се хвана за нея, започна от краищата на родилната зала, където бяха изчезнали донеслите ме дотук санитарка и сестри, разпростря се по металните мебели, а накрая погълна и околните звуци. Преди всичко да угасне, през ума ми мина, че вероятно умирам, тоест новият ми аз, който сега се състоеше и от още нещо, до този момент не бях мислила за нас като за две различни същества.

Когато се свестих, светлината се беше завърнала, струеше от предметите ярка и бяла, лееше се като течност и навсякъде образуваше петна, които приемаха очертанията на вещите, друг огледален свят трептеше наоколо по боядисаните в синьо стени. Между краката си усещах обичайния нож, острието, което ме пронизваше при най-лекото движение, значи е едно и също, когато даваш и отнемаш живот, си помислих, бях ужасно жадна. Сестрата се появи веднага, беше изключително мила, осъзнах, че вероятно съм била близо до смъртта, иначе нищо друго не ги трогваше. Тяхната бяла армия от вкаменени души би превзела всеки фронт, по всяко време, храбрата армия на другарките медицински сестри, безименните героини. Не мърдай, срязаха те, зашиха те, пак се напишка. Когато те донесоха при мен, ми се стори, че са те изтръгнали направо от лятната светлина, от най-живата още ненаситена нова виделина в края на май, макар да бяха последните дни на ноември. Очите ти на новородено бяха мътни и неизбистрени, но помръкналото им синьо, което се запази, докато навърши десет месеца, ме откри веднага в пълната с родилки стая. Щом те долепих до себе си, престана да плачеш, искаше ми се всичко наоколо да изчезне, да мога да прекъсна дрезгавия глас на сестрата, както се спира скучно радиопредаване, развалящо хармонията на съвършения ден, да бъдем само двамата, да мога да махна дебелите катове твърди пелени и да те гледам дълго, безкрайно, както правех хиляди пъти после, щом се прибрахме у дома. Но засега беше тук и всеки миг, който споделях с другите, беше споделяне и на безграничната и неназовима наслада.

По-късно се появи и Дж., с букет от червени и розови карамфили, как само ги мразех, мразя ги и сега, цветя, които говорят за смърт и конвенции. Каза нещо от рода на колко си малък и за необичайния цвят на очите ти. Искаше ми се да не е там, да затворя очи и той да изчезне заедно с медените си думи, прикриващи лекото му разочарование, за което си мислеше, че е тайна: Дж. искаше малко и съвършено момиченце, което да прилича на него, но ето че този път аз бях щастливката, съдбата беше избрала мен, ти беше моето силно желано и обичано дете, твоето раждане едва не ми коства, едва не ни коства живота, но ето че и този път извадихме късмет.

След раждането останахме почти два месеца в болницата. Ти веднага направи двойна пневмония, усложнения в дясното ухо, които доведоха до последователни отити, тъпанчето беше почти спукано и ти остана слухов дефект, от който не успя да се излекуваш никога окончателно. Биха ти пеницилин, над сто пробождания бяха татуирали телцето ти със странна рисунка. Онези дни умирах и възкръсвах десетки пъти, с всяко твое подобрение обаче започвах нов живот, който ме караше да се заинатя, да стоя до теб, да те прилепям до себе си, за да те предпазя от ледения въздух в болницата, продължих да го правя години наред, когато се върнахме у дома в апартамента ни на булевард Берта. Накрая Дж. намери електрически калорифер, включвах го и по цяла нощ бдях, бях слушала всевъзможни истории за това как можело да се възпламенят съвсем неочаквано, ако се спукат и нагорещеното масло изтече. A аз имах нужда от топлина, от възможно най-много топлина за твоите крехки дробове, за малките ушички, пълни със съсиреци от кръв и гной, които виждах как почистват с метални инструменти и това те караше да пищиш от болка. Но засега нямах нищо друго, никакъв източник на топлина освен собственото си тяло, което мразех, защото не работеше достатъчно добре, защото ръцете и краката ми бяха постоянно студени заради лошата периферна циркулация, наследена кой знае от кого.

Духах топъл въздух в ноздрите ти, разказвах ти приказки на ухото, мрачните немски приказки, които знаех от Константин, ядях всичко, което намерех, болничната храна, от която ми се гадеше, и каквото успееше да ми донесе Дж., за да имам мляко, с което да те храня. Една от сестрите, като видя, че ми спира млякото и че съм все по-анемична, ме посъветва някой да ми донесе черен шоколад, да ям колкото се може повече от него. Казах на Дж., но той успя да намери само шоколад за готвене, който се лепеше по зъбите, отвратителният вкус на ванилия стана вкусът на нашите болнични вечери, гледах през големия прозорец към върховете на черните клони и гризях от онова огромно парче, докато венците ми се разкървавяваха. Ти се хранеше от мен, беше се хванал за болезнено подутите ми зърна с уста и посинели пръстчета, докато с всеки изминал ден се бореше все по-силно.

Но това, което обединява болката, е по-силно дори от това, което обединява любовта, така че оцеляхме.

Настъпи времето да се завърнем у дома, почти два месеца след като ме бяха приели в болница.

За авторката

Андрея Расучану е писателка, авторка на книги с литературна критика и редакторка. Романът ѝ Вятърът, духът, дъхът (2020) е отличен с наградата на Съюза на румънските писатели за белетристика, наградата на Румънската академия на науките за проза, номинирана е за наградата София Надежде, Националната награда за проза Зиарул де Яш и др. Първият ѝ роман, Непозната форма на живот (2018) също печели отличия и читателско внимание. Публикувала е разкази в различни сборници, както и няколко монографии в областта на литературната география и геокритиката, като във фокуса на интересите ѝ нерядко е Букурещ и неговата литературна история.

Андрея Расучану е родена разказвачка, надарена с онази сетивност, която ѝ позволява да улавя невидимите нишки, изграждащи света, който обитаваме. Тя умее да вижда, тълкува и изобразява преплетените наративи на човешката душа. Не се свени да отвори травматични теми, за които обикновено не се говори, с пълната увереност, че литературата има силата да лекува.

За преводачката

Лора Ненковска е филолог с докторска степен от Софийския университет. Преводачка на художествена литература и преподавателка по румънски език, средновековна и съвременна румънска литература в СУ Св. Климент Охридски. Изключително любопитна читателка, която се опитва да не изпусне пулса на случващото се в румънската литература. Сред авторите, които е превела на български език, са Макс Блехер, Мирча Елиаде, Дан Лунгу, Петру Чимпоешу, Йоан Ес. Поп, Богдан-Александру Станеску, Симона Попеску.