Емблематичният роман „Вълшебната планина“ от Томас Ман с ново издание и предговор от Мария Енчева

„Вълшебната планина“ – едно от най-влиятелните произведения в световната литература, излиза в класическия превод на Тодор Берберов и под редакцията на Невена Дишлиева-Кръстева и екип от консултанти на ICU. Изданието е с твърди корици, съдържа хиляда и осем страници и предговор от Мария Енчева.

Романът, настолен за редица влиятелни имена в литературата, сред които Олга Токарчук, Колъм Тойбин, Орхан Памук и Георги Господинов, е започнат през 1912 г. Първоначалното желание на Ман е след „Смърт във Венеция“ да напише забавен разказ, в който темата за смъртта е интерпретирана в пародиен план. Разказът обаче се превръща в мащабен роман, писан в продължение на 12 години и превърнал се в едно от най-емблематичните произведения в литературата на 20. век.

“Решението да подготвим ново издание на една от най-важните книги на 20. век, беше взето, от една страна, като опит да бъде запълнена липсата ѝ в цялостния културен пейзаж, но и защото вникването в други заглавия от каталога на издателство ICU – като “Емпузион” от Олга Токарчук и „Вълшебника“ от Колъм Тойбин – би било ограничено и непълно, ако “Вълшебната планина” не получи нов контекст и вниманието на днешните читателски поколения“, споделя Невена Дишлиева – Кръстева.

Романът представлява едновременно моментна снимка на предвоенна Европа, и трактат върху естеството на времето в трансцендентален смисъл. Героят Ханс Касторп преминава дълъг път на самообразование и самообучение, осеян с разговори, разходки и приключения, но всъщност се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш са застинали в едно положение, а странства из вътрешните си светове. Външният свят не се променя и тази му статичност е превърната в метафора на вечната повторяемост на битието.

Истинското вълшебство на пътуването се разгръща, когато краткото триседмично гостуване на героя, отишъл да види братовчед си в санаториума “Бергхоф”, прераства в седемгодишно духовно пътешествие, по време на което Ханс Касторп променя нагласата си към живота и стига до извода, че всяко по-висше здраве трябва да е преминало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта.

„Вълшебната планина“ е книга, в която читателите намират утеха, надежда, но и провокация към собственото си разбиране за живота, времето и човека.

Вълшебната планина – избрани цитати

Вълшебната планина
откъс

ТОМАС МАН
Превод от немски: Тодор Берберов

Промени

Какво представлява времето? Една тайна – нереална и всемогъща. Една предпоставка за света на явленията, едно движение, свързано и смесено със съществуванието на телата в пространството и с тяхното движение. Но щеше ли да има време, ако нямаше движение? Щеше ли да има движение, ако нямаше време? Питай си ти! Е ли времето функция на пространството? Или обратното? Или двете са едно и също? Питай си, питай! Времето е дейно, с глаголна природа е, то тече. А от това какво произтича? Промяна! Сега не е тогава, тук не е там, защото между едното и другото има движение. Тъй като обаче движението, по което мерим времето, е кръгообразно, затворено самò в себе си, то това е движение и промяна, които човек със същото основание би могъл да определи като покой и неподвижност, защото тогава постоянно се повтаря в сега, там – в тук. А тъй като и с най-отчаяни напъни не можем да си представим едно време с начало и край и пространство с граници, хората са решили да си представят времето и пространството като безкрайни – очевидно смятайки, че това, макар и да не е много добро, все пак е нещо. Не означава ли обаче постановяването на Вечното и Безкрайното едно логично и математическо унищожаване на всичко, което е ограничено по време и място, неговото относително свеждане до нула? Възможно ли е последователност във Вечното, съпоставяне – в Безкрайното? Как понятия като разстояние, движение, промяна и дори съществуването на ограничени тела във всемира се съгласуват с допускането по принуда на Вечното и Безкрайното? Питай си колкото щеш!

Такива и подобни въпроси си задаваше Ханс Касторп в своя мозък, който още при пристигането му тук горе се бе показал склонен към индискретности и търсения от този род и се бе особено изострил и одързостил за разправии, може би поради един зъл, но мощен нагон, който междувременно се бе уталожил. Той питаше и себе си, и добрия Йоахим, и долината, покрита от незапомнени времена със сняг, макар че очевидно не можеше да очаква нещо подобно на отговор от нито едно от трите места – трудно е да се каже от кое най-малко. На самия себе си той поставяше такива въпроси тъкмо и само защото не знаеше отговора, Йоахим пък почти не можеше да бъде привлечен да вземе участие, тъй като той, както Ханс Касторп бе казал една вечер на френски, за нищо друго не мислеше, освен как да стане войник в равнината; напоследък той се бе показал склонен да сложи чрез един преврат край на ожесточената борба, която водеше с тая своя ту приближаваща се, ту подигравателно чезнеща в далечината надежда. Да, да, добрият, търпеливият, честният и толкова държащият на службата и дисциплината Йоахим се бе поддал на бунтовни пристъпи, той се бе опълчил срещу скàлата на Гафки, онази система за изследвания, с помощта на които долу в лабораторията или лабото, както обикновено казваха, се откриваше и установяваше категорията на пациентите, носители на бацили: числото на Гафки, от което всичко зависеше, се определяше по това дали в изследваната проба се намират само единични бацили, или гъмжат безброй. Отброеното число очертаваше напълно достоверно изгледите за оздравяване на съответния му носител и по него не бе трудно да се определи количеството на месеците или годините, които някой трябваше да прекара тук – като се почне от половингодишното посещение на крак, та до присъдата доживот, която, изчислена по време, често пъти не траеше кой знае колко много. И тъй, Йоахим се възмущаваше от скàлата на Гафки, той открито се отказваше да вярва в нейния авторитет – не съвсем открито, не тъкмо пред началствата, но пред братовчед си и дори на трапезата.

– До гуша ми дойде, няма вече да им позволявам да се подиграват с мене – казваше той високо и кръвта се изкачваше в бронзираното му лице. – Преди четиринадесет дни имах Гафки № 2, една дреболия, най-добри перспективи, а днес № 9, цяло гъмжило, и дума не може да става за равнината. Сам дяволът не би могъл да разбере какво става с мен, та това е просто нетърпимо. Горе в Шацалп лежи един мъж, гръцки селянин, изпратили го от Аркадия, изпратил го някакъв агент – безнадежден случай, галопираща туберкулоза, всеки ден го чакат да умре, а тоя мъж никога в живота си не е имал бацили в храчките си. В замяна на това дебелият белгиец, когото изписаха здрав, когато дойдох, имаше Гафки № 9, бацилите така си гъмжаха у него, а при това имаше само една съвсем малка каверна. Много здраве има от мене тоя Гафки! Слагам край, заминавам си за вкъщи, пък ако ще и да умра!

Тъй говореше Йоахим и всички бяха болезнено слисани, виждайки тоя кротък, улегнал млад човек да се бунтува. При заплахата на Йоахим, че ще захвърли всичко и ще замине за равнината, Ханс Касторп неволно се сети за известни изявления, които бе чул на френски от трето лице. Но той замълча; нима трябваше да изтъква пред братовчед си като образец собственото си търпение, както правеше госпожа Щьор; тя наистина назидаваше Йоахим да не роптае богохулно, а да се потопи в смирение и да вземе пример от нейното постоянство, което тя проявява тук горе, та с твърда воля се отказва да се разпорежда и домакинства в дома си в Канщат, за да възвърне някога на мъжа си в свое лице една напълно и окончателно оздравяла съпруга. Не, това Ханс Касторп все пак не искаше да стори, пък и от времето на карнавала му беше съвестно по отношение на Йоахим; съвестта му казваше, че трябва да вижда нещо като измяна, бягство и изневяра в това, за което не говореха, но което Йоахим несъмнено знаеше: става дума за две кръгли кафяви очи, една доста необоснована охота за смях и един портокалов парфюм, на чиито въздействия бе изложен по пет пъти на ден, но строго и прилично свеждаше пред тях очи към чинията си… Дори и в неохотата, с която Йоахим посрещаше неговото търсене на истината чрез отвлечени разсъждения и възгледите му върху времето, Ханс Касторп смяташе, че долавя нещо от това военно благочиние, което съдържаше един упрек към съвестта му. Що се отнася до долината, тая дълбоко заснежена долина, на която Ханс Касторп също така задаваше от своя превъзходен стол свръхсетивните си въпроси, то нейните зъбери, купени, склонове и кафяво-зелено-червеникави гори стояха занемели във времето, обгърнати от тихо протичащото земно време, ту светещи върху тъмната небесна синева, ту обвити от мъгли, ту искрящи като диаманти всред очарованието на лунната нощ, ту заруменени по височините от залязващото слънце – но винаги в сняг, от шест незапаметени, само мярнали се и отминали месеца насам; всички пациенти заявяваха, че не могат вече да гледат снега, той ги отвращавал, за техните изисквания в това отношение стигало и лятото, но всеки божи ден тия снежни маси, снежни купчини, снежни възглавници, заснежени склонове… това превишавало силите на човека, това било убийствено за духа и чувствата. И те носеха цветни очила – зелени, жълти и червени – сигурно и за да си щадят очите, но повече заради сърцето.

Долината и върховете, покрити със сняг вече от шест месеца насам? Не, от седем! Времето крачи напред, докато разказваме – нашето време, което посвещаваме на това повествование, но също така напредва и далече отминаващото време на Ханс Касторп и неговите другари по съдба там горе всред снеговете, и то докарва промени. Всичко бе напът много скоро да се осъществи, както, за яд на Сетембрини, бе предрекъл на бърза ръка Ханс Касторп по карнавала на връщане от курорта: не че лятното слънцестоене се бе изправило вече на прага, но Великденът бе минал през долината, април напредваше, провиждаше се Света троица, скоро щеше да пукне пролетта, снегът щеше да се стопи; не всичкият сняг – на юг, по върховете, и на север, в цепнатините на скалите по Ретиконската планинска верига, имаше вечен сняг, да не говорим за другия сняг, който всеки месец щеше да вали, но нямаше да се задържа; ала претъркулването на годината безусловно вещаеше решителни промени в недалечно бъдеще, тъй като от онази карнавална нощ, когато Ханс Касторп бе заел от госпожа Шошà един молив, бе ѝ върнал същия по-късно и бе пожелал в замяна на това да получи за спомен нещо, което оттогава носеше в джоба си, бяха изминали шест седмици – двойно повече, отколкото Ханс Касторп в началото бе възнамерявал да остане тук горе.

И действително шест седмици изтекоха от оная вечер, когато Ханс Касторп се бе запознал с Клавдия Шошà и се бе прибрал в стаята си много по-късно от изпълнителния Йоахим; шест седмици от следващия ден, който бе донесъл заминаването на госпожа Шошà, нейното поредно, неокончателно заминаване за Дагестан, далече на изток отвъд Кавказ. Че това заминаване има само неокончателен характер, че е само временно, че госпожа Шошà възнамерява да се върне, неопределено кога, но че иска и даже трябва да се върне – за всичко това Ханс Касторп притежаваше непосредствени устни уверения, които бяха дадени не в описания вече диалог на чужд език, а по-късно, в едно оставено от нас безмълвно междувремие, през което ние прекъснахме течението на нашия свързан с времето разказ и оставихме да се разпорежда само то, чистото време. Във всеки случай младият човек бе получил тези уверения и утешителни обещания, преди да се върне в стая № 34; тъй като на следващия ден той вече не размени нито дума с госпожа Шошà, почти не можа да я види, съзря я само два пъти отдалече: на обяд, когато тя, облечена в синя сукнена пола и бяла вълнена жилетка, още веднъж затръшна вратата и пристигна със своята приятна плавна походка, при което сърцето му заби в гърлото и само строгото наблюдение от страна на госпожица Енгелхарт му попречи да закрие лицето си с ръце – и после, следобед в три часа, при нейното отпътуване, на което всъщност не присъства, а само проследи от един прозорец в коридора, който гледаше към изхода.

Действието бе се развило така, както Ханс Касторп на няколко пъти вече през престоя си тук горе го бе видял да се развива: шейната или колата спираше на рампата, кочияшът и слугата привързваха куфарите; пред портала се събираха обитателите на санаториума, приятели на този, който – оздравял или не – се връщаше в равнината, за да живее или да умре, или пък такива, които само бягаха от режима, за да не изпуснат впечатленията от събитието; явяваше се един господин в сюртук, от администрацията, понякога даже и лекарите, а после излизаше заминаващият, който, крайно оживен за момента от предстоящото приключение, най-често със сияещо лице, благосклонно поздравяваше събраните наоколо му любопитни… Този път излизащата бе госпожа Шошà – усмихната, натоварена с цветя, с дълго, рошаво, обточено с кожа пътническо манто и голяма шапка, следвана от господин Булигин, съотечественикът ѝ с хлътналите гърди, който щеше да я изпрати донякъде си. И тя изглеждаше радостно възбудена, както бе всеки отпътуващ – само поради промяната на живота, съвсем независимо дали той заминава с лекарско разрешение, или на свой риск и с неспокойна съвест прекъсва престоя си само от отчаяна досада. Бузите ѝ бяха зачервени, тя постоянно бъбреше, вероятно на руски, докато ѝ завиваха коленете с кожено покривало… Явили се бяха не само съотечествениците и сътрапезниците на госпожа Шошà, а и многобройни други гости; доктор Кроковски, юнашки засмян, бе лъснал жълти зъби над брадата си, пристигнаха още цветя, пралелята бе донесла конфитюр или както казваше, конфитюрче, тоест руски мармалад, там бяха и учителката, и манхаймецът, който бе застанал малко по-настрана, взирайки се унило насам-натам, докато мрачните, изпълнени със страдание очи най-сетне се плъзнаха нагоре по постройката, където съзряха Ханс Касторп на прозореца на коридора и останаха приковани там… Придворният съветник Беренс не бе се показал; той очевидно се бе вече простил с пътничката при други обстоятелства, насаме… После конете потеглиха под виковете и ръкомаханията на събраните; сега, когато поради тръгването на шейната госпожа Шошà бе принудена да се облегне назад върху тапицерията, кòсите ѝ очи, усмихнати, още веднъж пробягаха по фасадата на санаториума Бергхоф и за частица от секундата се спряха върху лицето на Ханс Касторп… Той, бледен, изтича до стаята си и излезе на лоджията, за да зърне оттам още един път шейната, която със звънтене се плъзгаше надолу по пътя към селото; после се тръшна на стола си и извади от вътрешния си джоб паметния дар, залога, който този път не се състоеше от кафяво-червени моливни обрезки, а от една плочка с тънка рамка, стъклена плочка, която трябваше да се вдигне срещу светлината, за да се открие нещо върху нея – вътрешният портрет на Клавдия, който беше без лице, но показваше деликатните кости на гръдния ѝ кош и органите там, заобиколени призрачно от меките, светли форми на плътта…

Колко пъти той бе го разглеждал и притискал до устните си – през времето, което бе изтекло оттогава, носейки промени със себе си! То бе донесло например привикването към един живот тук горе при далечното, пространствено отсъствие на Клавдия Шошà, донесло го бе по-скоро, отколкото би могъл да си помисли човек: пък и тукашното време бе особено пригодено, бе организирано, с цел да донася привикване, макар и само едно привикване към обстоятелството, че човек не привиква. Нямаше го вече дрънчащото затръшване в началото на петте пребогати менюта и нямаше вече да се чуе; госпожа Шошà затръшваше сега вратата другаде, на ужасно разстояние оттук – една лична нейна манифестация, която бе свързана с битието и болестта ѝ както времето с телата в пространството: може би това беше нейната болест и нищо друго… Но макар и да беше невидимо отсъстваща, тя беше в същото време и невидимо присъстваща за съзнанието на Ханс Касторп – добрият дух на това място, който той бе опознал и притежавал в един лош час, в един час на сладостно изстъпление – към тоя дух не прилягаше никоя спокойна песенчица от равнината и той носеше неговия вътрешен силует в своето сърце, толкова силно претоварено от девет месеца насам.

В оня час неговата трепкаща уста бе мълвяла в изстъпление полузадавено и полунесъзнателно на чужд и матерен език сума неща: предположения, луди проекти и твърди намерения, които с пълно право не получиха никакво одобрение – например, че ще придружи добрия дух отвъд Кавказ, ще отпътува след него, ще го очаква на първото местопребиваване, което едно волно хрумване на добрия дух ще си избере, за да не се раздели никога вече от него, и други подобни безотговорности. Това, което претенциозният млад човек бе отнесъл от оня час на голямото приключение, бе само този силуетен залог и приближаващата се до категорията на вероятното възможност госпожа Шошà да се върне тук за четвърти престой – по-рано или по-късно, според както вече разпореди болестта, която засега ѝ бе върнала свободата. Но дали по-рано, или по-късно, Ханс Касторп – така се каза при сбогуването – несъмнено щял отдавна да бъде много далече. Пренебрежителният смисъл на това пророчество би бил още по-тежък за понасяне, ако не можеше да се помисли, че някои неща се предсказват не за да се сбъднат, а за да не се сбъднат – именно по смисъла на заклинанието. Този вид прорицатели се подиграват на бъдещето, като му казват как ще се представи то, за да го е срам да се представи действително така. И ако по това време на съобщения от нас разговор и вън от него добрият дух бе нарекъл него, Ханс Касторп, един joli bourgeois au petit endroit humide[1], което бе нещо като превод на израза на Сетембрини за галеното дете на живота, то питаше се коя съставка на тази смесица в неговото същество щеше да се окаже по-силна: буржоата или другото… Освен това добрият дух не бе взел предвид, че сам той многократно бе заминавал и се бе връщал и че Ханс Касторп също би могъл да се върне в подходящия момент – макар че той, разбира се, стоеше все още тук горе само за това, за да не се наложи едно връщане: това бе, както при толкова много люде, изричният смисъл на неговия престой.

Едно шеговито предсказание от карнавалната вечер беше се сбъднало: Ханс Касторп бе получил лоша температурна крива, стръмно назъбена, която бе начертал с победоносно чувство; тогава кривата се беше изкачила и след малко понижение бе се задържала трайно над обичайната, досега равна линия като някакво леко накъдрено високо плато. Това беше една свръхтемпература, чиято височина и упоритост по думите на придворния съветник никак не съответстваха на локалната находка.

– Явно, приятелче, интоксикиран сте повече, отколкото давахте вид – каза той. – Е, нека пристъпим към инжекциите! Това ще ви подейства добре. След три-четири месеца ще бъдете като риба във вода, доколкото зависи от долуподписания.

Ето как Ханс Касторп трябваше да се явява в лабораторията долу два пъти седмично, в сряда и събота, веднага след сутрешната разходка, за да получи своята инжекция.

Инжекциите правеха двамата лекари, ту единият, ту другият, но придворният съветник бе виртуоз, той вкарваше лекарството с един замах едновременно с пробождането. Впрочем не го беше грижа къде вкарва иглата, така че болката понякога бе дяволска, а мястото оставаше дълго време възпалено и втвърдено. Освен това инжекцията силно атакуваше целия организъм, разтърсваше нервната система като при голямо спортно напрежение – свидетелство за криещата се в нея сила, която се проявяваше и в това, че непосредствено, за момента, дори повишаваше температурата: тъй бе предрекъл придворният съветник и тъй стана – закономерно и без да има нещо нередно в предвиденото явление. Процедурата приключваше бърже, стигнеше ли веднъж човек до реда си; докато се обърнеш, противоотровата вече е под кожата на ръката или бедрото ти. Няколко пъти обаче, когато придворният съветник бе в добро, непомрачено от тютюна настроение, покрай инжекцията се завързваше кратък разговор, който Ханс Касторп успяваше да поведе приблизително както следва:

– Все още си спомням с удоволствие за приятния час, господин придворен съветник, когато миналата година, през есента, така се случи, че пихме кафе у вас. Едва вчера, или може би малко по-отдавна, припомних на братовчед си за това…

– Гафки седем – каза придворният съветник. – Последен резултат. Тоя момък не ще и не ще да се дезинтоксикира. И при това напоследък както никога досега ме врънка и тормози, защото иска да си върви, и дрънка сабята си, детински му работи. Вдига врява за своите пет малки тримесечия, сякаш са векове, които залудо е пропуснал. Иска да си върви така или иначе – и на вас ли казва същото? Трябва малко да му биете на съвестта, по ваша инициатива, и то с настойчивост! Тоя приятел ще го загубите, ако преждевременно се нагълта с вашата благотворна мъгла, тук горе вдясно. Такъв един ветрогон не се нуждае от голямо количество сиво вещество, но вие като по-улегнал, като цивилен човек с буржоазно възпитание, би трябвало да му напълните главата, преди да стори някоя глупост.

– Това и правя, господин придворен съветник – отвърна Ханс Касторп, ала не се отказа да направлява разговора. – Често му говоря, когато се опълчва по този начин, и смятам, че ще се вразуми. Но примерите, които имаме пред очите си, невинаги са най-добрите, това именно вреди. Постоянно се случва да си заминават пациенти – заминават за равнината на своя глава и без изрично разрешение, но празнуват, сякаш се касае за истинско заминаване, и това действа изкусително върху по-слаби характери. Например неотдавна… кой ли беше заминал неотдавна? Една дама от добрата руска маса, мадам Шошà. За Дагестан, както разправяха. Е, Дагестан, не му зная климата, в края на краищата ще да е по-малко неблагоприятен при морето, отколкото горе. Но в нашия смисъл там е равнина, макар че географски погледнато, може да е и планинско място, не съм толкова осведомен. Как ще живее неизлекуван човек там, където не се познават основни понятия и където никой не знае какъв е нашият ред тук горе и как стои въпросът с лежането и меренето? Впрочем тя и без това смята да се върне, така разбрах случайно – как изобщо стана дума за нея? Да, тогава ви срещнахме в парка, господин придворен съветник, ако си спомняте, тоест вие ни срещнахте, тъй като ние бяхме седнали на една скамейка, още си спомням на коя, мога точно да ви определя скамейката, на която седяхме и пушехме. Искам да кажа, пушех аз, тъй като не мога да разбера защо, но братовчед ми не пуши. Вие също тъкмо пушехте и ние взаимно си разменихме по една пура от нашите марки, както току-що се сетих – вашата бразилска пура много ми допадна, но към нея човек трябва да се отнася като към млади коне, тъй смятам, иначе може да се случи премеждие както с вас, когато поради двете импортни пури сте щели да слезете с изпъчени гърди от сцената – но краят все пак е бил добър, та можем да се посмеем. Впрочем неотдавна пак си изписах от Бремен няколкостотин парчета Мария Манчини, много съм привикнал към тази марка, във всяко отношение ми е приятна. Само че доста чувствително поскъпват поради митото и пощенските разноски и ако следния път ми постановите по-значителен срок, ще стигна дотам, че накрай ще се преклоня пред някой тукашен бурен – по витрините се виждат доста хубави неща. А после ни разрешихте да видим картините ви, като днес си спомням, голямо удоволствие ни доставихте – направо загубих и ума и дума, само как рисувате с блажни бои, аз никога не бих се решил на такова нещо. Тогава видяхме и портрета на госпожа Шошà с отлично нарисуваната кожа – мога да кажа, че останах възхитен. Тогава още не познавах модела, но бях го виждал, само по име го знаех. По-късно, непосредствено преди нейното последно заминаване, аз и лично се запознах с нея.

– Хайде де! – отвърна придворният съветник по същия начин, ако ни е позволено да се върнем назад, както бе отвърнал, когато Ханс Касторп му бе разправил преди първия преглед, че между другото, има и малко температура. А после нищо повече не каза.

– Да, точно така, запознах се – потвърди Ханс Касторп. – От опит знаем, че тук запознанствата не стават лесно, но с госпожа Шошà в последния момент се яви сгода и работите се наредиха; разговаряйки, ние се… – Ханс Касторп пое въздух между зъбите. Бяха му направили инжекцията. – Ффф! – издиша той обратно. – Това сигурно бе някой твърде важен нерв, дето го улучихте, господин придворен съветник. О, да, да, адски ме заболя. Благодаря, с малко масаж ще се оправи… Разговаряйки, ние доста се сближихме.

– Така ли? Е? – попита придворният съветник. Той попита, кимайки с глава, като човек, който очаква един много похвален отговор и от собствен опит влага във въпроса веднага и потвърждението на очакваната похвала.

– Допускам, че моят френски малко е куцал – измъкна се Ханс Касторп. – Че и отде в края на краищата да го знам? Но тъкмо когато дотрябва, това и онова хрумва на човека, така че доста добре се разбрахме.

– Вярвам. Е? – повтори придворният съветник своята подкана. И от себе си добави: – Не е лошо, а?

Застанал с разкрачени нозе и лакти, Ханс Касторп си закопчаваше яката на ризата с поглед към потона.

– Туй в края на краищата не е нещо ново – каза той. – В един курорт седмици наред живеят двама души или две семейства под един и същ покрив и спазват дистанция. Един ден се запознават, искрено си допадат един другиму, ала в същото време се оказва, че единият се готви да замине. Това, за съжаление, се случва, мога да си представя. А тогава човек иска поне връзка някаква да запази в тоя живот, да разменя новини, тоест по пощата. Но госпожа Шошà…

– Аха, тя май че не иска – засмя се добродушно придворният съветник.

– Не, и дума не даде да се издума. И на вас ли не драсва някога по един-два реда оттам, дето живее?

– Ами, пазил ме бог! – отговори Беренс. – Дори наум не ѝ иде. Първо, защото я мързи и, второ – как да пише? Руски не мога да чета – говоря завалено, когато няма как иначе, но и дума не мога да прочета. А и тя не може. По френски и съвременен високонемски това котенце мяука най-приятно, но за писане тя би срещнала най-големите затруднения. Правописът, драги приятелю! Не, с това трябва да се примирим, момчето ми. Пък и тя винаги се връща, от време на време. Въпрос на техника, на темперамент, както казват. Един заминава веднъж-дваж и всеки път трябва да се върне, а друг направо си остава толкова дълго, че никога вече не става нужда да се върне. Ако вашият братовчед замине сега, кажете му само, че лесно може да се случи да видите тук тържественото му завръщане.

– Но, господин придворен съветник, колко време смятате, че аз…

– Че вие? Че той! Че той няма да изкара долу толкова време, колкото е прекарал тук. Това смята моята чистосърдечна личност и това е моето поръчение до вас за него, ако желаете да бъдете така любезен.

Горе-долу сигурно така е протекъл този разговор, майсторски направляван от Ханс Касторп, макар и резултатът да бе никакъв или най-много двусмислен. Защото по отношение на това колко време трябва да остане човек, за да дочака връщането на един отпътувал преждевременно пациент, той бе двусмислен, а по отношение на заминалата дама – равен на нула. Ханс Касторп щеше да остане без известия от нея, докато ги делеше тайната на пространството и времето; тя нямаше да пише, а и нему не щеше да се представи случай да стори това…

---

[1] Красив буржоа с мъничък възпален участък (фр.). Б. пр.

За автора

Томас Ман е роден в Любек, Германия, на 6 юни 1875 г. Автор на романи, новели, разкази, есета, отявлен критик на нацизма, филантроп. През 1929 г. е удостоен с Нобелова награда за литература за романа си „Буденброкови“. Новелата му „Смърт във Венеция“ е наречена „най-съвършеното произведение на немски език“. През 1924 г. публикува „Вълшебната планина“ – шедьовърът на писателя. След като през 1930 г. изнася пламенна реч, в която нарича национал-социализма „огромна вълна от примитивно варварство“ и призовава немския народ да се „върне към здравия разум“, нацистите отнемат немското му гражданство, а книгите му са забранени. Писателят става гражданин на Чехословакия, по-късно емигрира в Швейцария, а след избухването на Втората световна война заминава за САЩ и става преподавател в Принстънския. През 50-те, след като е обвинен от американските власти в разпространяване на комунистическите идеи, Ман е принуден да напусне Америка и се връща в Швейцария, където умира от тромбофлебит на 2 август 1955 г.

За преводача

Тодор Берберов е изтъкнат преводач от немски език и член-учредител на Съюза на преводачите в България. Роден е на 18 юни 1911 г. в София. Следва  в Париж и Берлин философия и немска филология. Наред с журналистическата и преподавателската дейност, работи като преводач на немска художествена литература. Бил е редовен сътрудник и секретар на редакцията на в. „Литературен глас“. След промените във властта е осъден от Народния съд и е изпратен в концентрационния лагер в Белене за 7 години до 1955 г. След това става хоноруван преводач и редактор. Превежда произведения от Й. В. Гьоте, Томас Ман, Хайнрих Ман, Е.Т.А. Хофман, Роберт Музил, а също и драми от Фридрих Дюренмат, Марсел Еме, Жан Жироду и много други. Значителна е дейността му и в областта на устния превод, научната информация и съставителството на речници.  Удостоен е с наградата на Съюза на преводачите в България за най-добър превод през 1980 г. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен. Умира в София на 11 април