На пазара в Атина един сляп грък разказва истории –

като тази за двама родители, които пътуват към сватбата на дъщеря си Нинон. През годините връзката им е изтъняла, но момичето ги кани на най-важния ден в живота си, когато ще се врече пред Бог и пред хората на Джино. А Нинон е болна от СПИН…

Около тази история се завърта романът „Към сватбата”, роден от въображението на Джон Бърджър – писател, художник и мислител, един от великите британци на ХХ век. Той напусна този свят през 2017-а на достолепните деветдесет години и остави в наследство десетки статии, есета, картини, стихове.

„Към сватбата” е от последните му романи, посветен на срещата на нежността с неизбежното, едновременно трагичен и обнадеждаващ разказ за любовта, смъртта и надеждата. Издаден във Великобритания преди трийсет години, сега излиза за първи път на български език в превод на Петър Прокопиев и с корица, нарисувана от Дора Иванова. Ще го откриете в каталога на издателство „Лист”.

Преплитането на различни гледни точки в повествованието е типичен похват за Джон Бърджър – фигура, оставила отпечатък в изкуството на следвоенна Европа. Като млад решава да стане художник. Докато учи в колежа в по изкуства в Челси, в небето се води „Битката за Британия”. Епохата налага на Бърджър да бъде повече от художник. В това той е наследник на Джон Ръскин и Валтер Бенямин, които превръщат познанията си за изкуството във фин инструмент, който може да ни помогне да разберем света около нас. Разбирането за изкуството е инструментът, с който да разберем света.

Или както самият Бърджър казва в началото на Ways of Seeing, документалната поредица, която създава за BBC: „Сега, във втората половина на ХХ век, виждаме тези картини така както никой друг не ги е виждал преди нас. Разберем ли защо, ще научим нещо за нас самите и за начина по който живеем днес.“

Тази поредица, заедно с наградата Букър, която получава за романа си „G.“ го правят известен в цяла Англия. Точно тогава той решава да замине – първо за Женева, после за Алпите, където споделя с местните нелекия живот във френските алпийски села. Когато в къщата в Алпите някоя мишка се хванела в капан, Бърджър я скицирал набързо, а после излизал и я пускал в полето.

В едно писмо до сина си пише: „Когато човек рисува, задава един въпрос след друг.“ През живота си Джон Бърджър също задава един въпрос след друг – вълнува го всичко и с еднаква загриженост пише за Старите майстори, за живота на френските селяни в Алпите, за скицника на Спиноза, за карането на мотор, за шимпанзета и снимки от пощенски картички, за Палестина и войната в Ирак, за живота на бездомника и селския фелдшер, за миньорите в северна Англия, за природата на времето.

„Ако съм разказвач, то е защото слушам.“

Всички тези гласове Бърджър слуша внимателно, с обич и пресъздава в книгите си, където поезия, проза, документалистика, фотографии и рисунки стоят рамо до рамо, защото само така може да излезе наяве тяхната важност, тяхната сложност и красота.

Към сватбата

Джон Бърджър

Чудесен е вкусът на шепа сняг
за жадните в жегата.
Чудесен е пролетният вятър
за моряците, които чакат да отплават.
А още по-чудесен – тънкият чаршаф,
завил в леглото двама влюбени.

Обичам да цитирам антични стихове, когато поводът е подходящ. По цял ден слушам, спомням си повечето от това, което чувам, но понякога не знам как да навържа всичко. Тогава опитвам да се хвана за думите или фразите, в които откривам някаква истина. В квартала около Плака, който преди век е бил блато, а днес е пазар, ме наричат Цобанакос. Означава човек, който пази овцете, човек от планината.

Кръстиха ме така заради една песен. Всяка сутрин, преди да ида на пазара, почиствам хубаво обувките си и избърсвам прахта от моята шапка „Стетсън“. В града е пълно с прахоляк и мръсотия особено когато дойде голямата жега. Нося и вратовръзка. Любимата ми е една в яркосиньо и бяло. Слепият не бива да занемарява външния си вид, иначе хората могат

да си направят погрешни заключения. Обличам се като бижутер и mродавам тами на пазара.

Удобно е за един слепец да продава тами, защото може да ги различи на допир. Някои са тенекиени, други – сребърни или златни. Всичките са тънки като парче плат и големи колкото банкова карта. Тама идва от глагола tázo, давам обет. Хората дават някакъв обет и се надяват на благословение или избавление. Младите мъже си купуват тама  с меч, преди да идат в казармата, което е един вид начин да се помолят: Нека се върна жив и здрав.

Или ако някому се случи нещо лошо, сполети го болест или нещастие, хората, които го обичат, могат да дадат обет пред Господ, че ще направят добро дело, ако любимият им човек оздравее. Ако си сам-самичък, може да го направиш и за себе си. Преди да идат да се помолят, хората си купуват тама от мен и промушват панделка през дупчицата ѝ, а после я връзват до иконите в църквата. Така, надяват се те, Господ няма да забрави молитвите им.

В ковкия метал на тамите е гравиран някакъв символ или частта на тялото, която е болна. Ръка, крак, корем, сърце, ръце или, както и в моя случай, очи. Преди имах тама с куче на нея, а свещеникът негодуваше – било богохулство. Нищо не разбира този свещеник. Цял живот е прекарал в Атина, та не знае, че в планината кучето може да се окаже по-важно, по-полезно и от собствената ти ръка. Той не си и представя, че да загубиш магарето си, може да бъде по-страшно от болен крак, който не минава.

Цитирах му Евангелието: „Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница и Бог ги храни“. Когато му казах това, той подръпна брадата си и се завъртя, сякаш от Дявола бягаше.

От какво се нуждаят мъжете и жените на този свят – за това свирачите на бузуки могат повече да разкажат от свещениците.

Няма да ви разказвам с какво се занимавах, преди да ослепея. И три пъти да ви беше дадено да познаете, пак нямаше да можете.

Историята започва предния Великден. Неделя сутрин. Въздухът мирише на кафе – миризмата се разнася по-далеч, когато слънцето изгрее. Един мъж ме пита на развален английски дали имам нещо за дъщеря му.

– Малка ли е? – попитах.

– Вече е жена.

– Къде е болката?

– Навсякъде – отговори.

– Може би сърце би било подходящо? – казах, търсейки опипом тамата, за да му я подам.

– Тенекиена ли е? – Акцентът му звучеше френски или италиански. Предположих, че е колкото мен, може би малко по-възрастен.

– Имам и златна, ако предпочитате – отвърнах му на френски.

– Няма как да се оправи – каза ми.

– По-важен е обетът, понякога няма какво друго да сториш.

– Аз съм железничар – каза, – не магьосник. Дай ми най-евтината, тенекиената.

Чух как проскърцват дрехите му, докато вадеше портфейла от джоба си. Носеше кожени панталони и кожено яке.

– Пред Господ няма разлика между тенекиената и златната, нали?

– На мотор ли пътуваш?

– Да, с дъщеря ми, за четири дни. Вчера ходихме да видим храма на Посейдон.

– В Сунион?

– Виждал ли си го? Бил ли си там? Прощавай.

– Виждал съм го, някога – казах и посочих черните очила.

– Колко струва тенекиеното сърце?

За разлика от гърците, плати, без да се пазари.

– Как се казва тя?

– Нинон.

– Нинон?

– Н-И-Н-О-Н – повтори ми името буква по буква.

– Ще мисля за нея – казах и прибрах парите. И докато изричах думите, чух нечий глас. Явно дъщеря му също е била някъде из пазара. Сега стоеше до него.

– Виж! Новите ми сандали! На ръка са правени!

Никой не би познал, че току-що съм си ги купила, сякаш съм ги носила от години. Може да съм ги купила за сватбата, която не се случи.

– Тук между пръстите не те ли убива? – попита железничарят.

– Джино щеше да ги хареса, той разбира от сандали.

– Много са красиви така вързани на глезена.

– И по натрошено стъкло да вървиш, пак ще те пазят – каза тя.

– Ела насам, дай да видя. Да, кожата е хубава и мека.

– Помниш ли, Папа, когато ме сушеше след баня, аз сядах с кърпата на коляното ти, а ти ми разказваше как всяко пръстче е сврака, която откраднала това и това, и онова, а после отлетяла…

Говореше със спокоен, но скоклив ритъм, без нито да смотолевя, нито да провлачва сричките.

Гласовете, звуците и миризмите сега са като дар за очите ми. Слушам и вдишвам, а след това гледам като насън. Когато чух гласа ѝ, видях резени пъпеш, внимателно подредени в чиния. Знаех, че веднага ще разпозная гласа на Нинон, ако го чуя отново.

Изминаха няколко седмици. Чуех ли някой да проговори на френски в тълпата, случеше ли се да продам някоя тама със сърце върху нея, или ако доловях свистенето на гуми на мотор от светофара – всички тези неща ми напомняха за железничаря и неговата дъщеря Нинон. Двамата се появяваха в ума ми, но не се задържаха. И тогава, една вечер в началото на

юни, нещо се промени.

Вечер се прибирам от Плака пеша. Едно от последствията на това да си сляп, е, че развиваш необикновен усет за времето. Часовниците са ми безполезни, въпреки че ги продавам понякога, но все пак знам кое време от деня е до минутата. По пътя към вкъщи редовно минавам край десетина души, с които си разменям по няколко думи. Видят ли ме – знаят колко е часът. Вече цяла година един от тях е Костас, но нашата история с него е друга, още неразказана.

На лавиците у дома държа тамите, многото ми чифтове обувки, един поднос със стъклени чаши и гарафа, мраморните ми късове, няколко парченца корал, рапан, моята баглама – на най-горната лавица, рядко я свалям оттам, – един буркан с шамфъстък, няколко снимки в рамки – да, снимки – и моите цветя: хибискус, бегония, бърдуни, рози. Докосвам ги

всяка вечер, за да проверя как растат и колко нови цветове са им изникнали.

След като се измия и пийна нещо, обичам да хвана влака за Пирея. Разхождам се по вълнолома и от време на време питам някого да ми каже кои кораби са пристигнали и кои ще отплават тази вечер, а после mрекарвам вечерта с моя приятел Яни, който напоследък върти една кръчма.

Гледките не спират никога. Затова очите се изморяват. Но гласовете, както всяко нещо, свързано с думите, идват отдалеч. Седя в кръчмата на Яни и слушам как си говорят старците.

Яни е на годините на баща ми. Бил е рембетис, свирач на бузуки, доста известен след войната, свирил е даже с големия Маркос Вамвакарис. Сега вади шестструнното си бузуки само когато старите му приятели го mомолят, но това се случва почти всяка вечер, така че нищо не е забравил. Свири, седнал на ракитов стол, с цигара, бодната между кутрето и безименния пръст на лявата ръка, която докосва грифа. Случва се понякога, ако засвири, да стана да танцувам.

Когато танцуваш на ребетико, стъпваш в кръга на музиката и ритъмът е като кръгла клетка, в която танцуваш пред мъжа или жената, от чийто живот се е родила песента. Танцуваш в почит на скръбта им, която музиката изважда наяве.

Изкарайте смъртта от двора,
не искам да я срещам.
И часовника на стената
отмерва погребалната песен.

∫∫∫

– Ех, приятелю – каза ми Яни тази юнска вечер, след като бяхме изпили две чашки ракия, – защо не заживееш с него?

– Не е сляп – казах.

– Повтаряш се – отвърна ми.

Тръгнах си от кръчмата, за да си купя сувлаки и да хапна зад ъгъла. След това, както често правя, помолих Васили, внука, да ми изнесе един стол на тротоара, и седнах по-надолу по тясната уличка срещу дърветата, където в интервалите на прибоя тишината е по-дълбока. Зад гърба ми имаше обърната на запад гола стена, от която лъхаше насъбраната през деня топлина.

Чух как в далечината Яни свири едно ребетико, което знаеше, че е от любимите ми:

Очите ти, сестриче,
пронизват ми сърцето.

Не знам защо, но не се върнах в бара. Останах на стола с гръб към стената, с бастун между краката, и зачаках, както човек чака, преди бавно да се вдигне и да затанцува. Ребетикото свърши, предполагам, без никой да стане.

Останах там. Чувах как крановете товарят корабите, товареха ги по цяла нощ. И тогава съвсем беззвучен глас проговори – познах гласа на железничаря.

– Федерико – казва, – come sta*? Радвам се да те чуя, Федерико. Да, тръгвам утре, рано сутринта, след няколко часа, и ще пристигна при теб в петък. Не забравяй, Федерико, аз плащам всичкото шампанско, така че поръчай три-четири кашона! Каквото избереш. Нинон ми е единствената дъщеря. И се жени! Sì. Certo.

Железничарят говори на италиански по телефона в кухнята си. Къщата му има три стаи и се намира в Модан, от френската страна на Алпите. Той е стрелочник втори ранг и името на пощенската му кутия е Жан Фереро. Родителите му са емигранти от Верчели, града на ориза, в Италия.

Кухнята не е голяма и изглежда още по-малка заради големия мотор вътре, подпрян пред входната врата, която гледа към улицата. Личи си, че мъж е готвил – тиганите са зарязани на печката. В стаята му, както в моята в Атина, няма и следа от женско присъствие. Стая, в която мъж живее без жена – и мъжът, и стаята са свикнали.

Железничарят затваря телефона, отива на масата, където е разгърната карта, и взема един списък с номера на пътища и имена на градове: Пинероло, Ломбриаско, Торино, Казале Монферато, Павия, Казалмаджоре, Борджофорте, Ферара. Залепя списъка с тиксо върху таблото на мотора. Проверява спирачната течност, охладителната течност, маслото, налягането на гумите. С левия си показалец леко повдига веригата, за да види дали е достатъчно стегната. Включва двигателя. Таблото светва в червено. Проверява фаровете. Действията му са методични, внимателни и преди всичко – нежни, сякаш моторът е жив.

Преди двайсет и шест години Жан живеел в същата тази къща от три стаи със съпругата си, която се казвала Никол. Един ден Никол го напуснала. Писнало ѝ от неговите нощни смени, прекарвал цялото си време със CGT* и в четене на памфлети в леглото – тя искала да живее. Тръшнала вратата и повече не се върнала в Модан. Двамата нямали деца.

–

* „Как си?“ (от итал.). Малко по-нататък: „Да. Разбира се“. – Бел. ред.

* CGT (Confédération générale du travail) – един от най-ста­рите работнически профсъюзи във Франция, основан през 1895 г. – Бел. ред.