Френският писател ще представи романа си у нас в рамките на „Нощ на четенето“

Един от най-успешните френски автори на криминални романи Мишел Бюси се завръща с най-новия си трилър „Три живота седмично“, който за пореден път доказва изобретателността и неповторимия стил на писателя. Изданието, публикувано от „Ентусиаст“, умело показва многообразието на живота – любов, семейни връзки, отмъщение, покаяние, прошка и едно престъпление, чиято мистерия се заплита с всяка следваща страница. Бюси ще гостува в България на 19 и 20 януари 2024 г. по повод литературното събитие „Нощ на четенето“, където ще представи книгата пред българската публика.

Мишел Бюси е автор на 17 криминални бестселъри, от които са продадени над 12 милиона екземпляра в целия свят. Голямата си известност придобива с „Черните лилии“ – най-награждаваният трилър през 2011 г. във Франция, който днес е смятан за съвременна класика. Писателят се отличава с майсторските обрати в сюжетите си, с добре изградените си герои и завладяващите теми, които повдига в романите си. Носител е на множество литературни отличия, сред които Maison de la Presse за книгата си „Un avion sans elle“. През 2017 г. на името на Мишел Бюси е учредена награда, която се присъжда на най-добрите трилъри за годината.

*

В долината на Мьоз, в сърцето на Ардените, е открито мъртво тяло. Злополука, самоубийство или убийство? В колата на жертвата полицията се натъква на три шофьорски книжки с идентични снимки. Трима мъже, родени в един и същи ден, в три различни града. Разкриването на самоличността на жертвата изправя капитан Кател Марел пред истинска загадка. Водил ли е Рено Дювал… три живота? И кои са Ханс Бернар и Пиер Русо?

Три жени чакат завръщането му. Всяка твърди, че е единствената му любов. Заедно те ще се опитат да разгадаят енигмата на един невъзможен тройствен живот… И няма да се откажат от търсенето на истината, дори да са в опасност. Дори двама мъже с обгорени лица да ги преследват, готови на всичко, за да си отмъстят.

И както във всеки театър на илюзиите, и тук дебнат сенки. Каква тъмна тайна крие миналото? Кой знае истината? Кой манипулира? Кой дърпа конците?

„Всичко е сложно в тази история“, споделят от Culture-Tops.

„Мишел Бюси ни предлага зашеметяващ сюжет и деликатно си играе с нервите ни.“

Три живота седмично

Мишел Бюси

АЗ Е НЯКОЙ ДРУГ

Писмо на Артюр Рембо до Пол Дьомьони

Четвъртък, 14 септември 2023 г.

1.
КАТЕЛ

Панорамна тераса на Четиримата синове Емон,

Бони-сюр-Мьоз, департамент Арден

Четирите скали над завоя на река Мьоз приличаха на четирима конници, препуснали върху галопиращи коне.

Е, поне така изглежда…

Ако питаха нея, капитан Кател Марел виждаше в четирите шистови блока само сиви камънаци, издигащи се превзето на двеста метра над тъмната и уморена река, виеща се лениво между Франция и Белгия. Планински пейзаж от Ардените, сякаш сам прокобил поразилото го бедствие, над който лееше сълзи студен септемврийски дъжд.

„Тук началото на учебната година – мислеше капитанът – е досущ като края на домашна отпуска и връщане в затвора.“ А като че ли проливният дъжд върху притиснатите между скалистите брегове меандри на Мьоз не стигаше, или десетте градуса, преди още лятото да е свършило, нито пък, че оная лицемерка Сандра Миел току-що беше издействала да я преместят в Касис, но на всичко отгоре сега и този труп ѝ се беше стоварил на главата.

На главата ѝ, но в момента – в ръцете на колегите ѝ, за да бъде точна. Беше оставила на младоците Уил и Мехди грижата да прекрачат парапета на монументалната статуя на Четиримата синове Емон и да слязат двайсет метра по-долу, за да огледат жертвата отблизо. Наведени над трупа, те ѝ подвикваха какво са видели, а тя стоеше тук и ги слушаше, изправена, скована като самоубийца върху платформата на терасата.

– Чувате ли ни, капитане?

Кател се задоволи да кимне с глава под качулката на канадката си.

– Няма съмнение, прескочил е от другата страна или са го бутнали, както и да е, бил е там, където сте вие, преди да се хвърли. Дърветата са го задържали, иначе щеше да се озове чак долу, на велосипедната алея покрай реката. Представяте ли си, по времето, когато децата отиват на училище и всички хлапета въртят педалите с раничка на гърба?

Да, Кател си представяше… Този тип не можа ли да скочи малко по-нататък, при белгийците, от скалата Баяр в Динан, или от замъка „Кревкьор“ – право в Мьоз? Щяха да намерят трупа му след два месеца. С малко късмет дотогава тя щеше да си е подала оставката. Или и тя да е скочила… някъде, където няма да намерят трупа ѝ, за да не отваря работа на колегите, които и без това имат грижи в излишък.

– Открих самоличността му, капитане. Документите му бяха у него, Рено Дювал. Роден съвсем наблизо, в Шарлевил-Мезиер преди… четиресет и шест години. Искате ли още подробности?

Кател отново поклати глава. „Много би ми харесало, Уил. Едно прощално писмо би било чудесно! В което този Рено Дювал обяснява, че е скочил съвсем доброволно, за да са сигурни, че никой не му е помогнал.“

Дъждът продължаваше да шиба лицето, устата и очите на капитана. Капките се стичаха по ъгловатото ѝ лице. Кател отмести под качулката гарвановия кичур, увиснал като перде пред очите ѝ. Отново мислеше за Сандра. Тази невзрачна деловодителка в търговския съд в Шарлевил беше чакала да дойде краят на август и тогава да ѝ съобщи, че я местят на брега на Средиземно море, че всичко е свършено, че не е вече тъй сигурна, че не харесва мъжете. „А мен питаш ли – искаше да ѝ отвърне Кател. – Какво си мислиш? Че първо тебе съм избрала, моя прекрасна Сандра! Че не съм пробвала с мъже преди теб? Не се получи! Липса на съвместимост! Впрочем беше по-лесно да спиш, отколкото да живееш с тях. Ако и с жените е същото, какво ми остава? Да осиновя котка?“

Кател отново се съсредоточи върху декора, който я заобикаляше. Местността Четиримата синове Емон се състоеше главно от стръмен хълм, който се извисяваше над меандъра при Бони-сюр-Мьоз. Място за разходки с малък горски паркинг, широка поляна за пикници или концерти през лятото, четири огромни скали за катерачите, път, водещ до панорамната тераса, и масивната статуя в прослава на най-известната местна легенда: Четиримата синове Емон.

Капитанът се наведе над предпазната преграда.

– Качвайте се, момчета. Ще оставим съдебните лекари да си поиграят на Спайдърмен, много ще им хареса.

Двамата жандармеристи, пазещи равновесие върху мокрите скали, не чакаха втора покана. Кател се възползва от паузата за кратка равносметка. Човекът явно се беше самоубил снощи. Такива работи често ставаха в областта. Хора, бягащи за здраве, бяха сигнализирали още в 6 часа сутринта. Кукувици, които стават преди изгрев-слънце, за да тичат, и в слабостта си стигаха дотам да се самоизтезават, преодолявайки двеста метра разлика във височината между Бони-сюр-Мьоз и четирите канари. Мазохисти!

„Мазо-шисти“ – беше уточнил заместникът ѝ Жереми Бонело, много горд от шегата си.

Лейтенант Бонело се изкачваше към терасата с бързи крачки. Кател се възхити на сутрешната му решителност. Жереми беше трийсетгодишен шегобиец, който не униваше от нищо. Беше местно момче, напълно убеден, че Мьоз не струва по-малко от Дунав, че Ардените са равностойни на Приморските Алпи и че Херцогският площад в Шарлевил-Мезиер не пада по-долу от площада пред Двореца на дожите във Венеция; човек, който канеше на барбекю всяка година целия взвод, за да празнуват годишнината от сватбата му, и който съумяваше да се измъкне от церемонията по откриването на учебната година на дъщеричката си Зое само с едно: „Мама и ти ще ми разкажете всичко довечера, приятен ден, скъпи мои“. Беше съвършеният и предан заместник, който, изглежда, се забавляваше от всяка рязка промяна в настроението на началничката си, сякаш изпитваше злорадство да преиграва с контраста между тях, за да е готов за ролята си, ако някой ден скимне на някого да направи телевизионен сериал, вдъхновен от техния тандем.

– Кател, имам добра новина. Знам как нашият човек се е качил дотук.

Лейтенант Бонело беше единственият от взвода, който се обръщаше към нея на малко име.

– Ще ме последвате ли, Кател?

За щастие, продължаваше да ѝ говори на вие, въпреки че езикът сигурно го сърбеше да се обърне към нея на ти.

Тя последва предпазливо заместника си по хлъзгавите стълби, слизащи от терасата, после по дъсчения път по протежение на поляната.

– Няколко пъти годишно – уточни Бонело – тук се организират средновековни представления като възпоменание за легендата на Четиримата синове Емон. Мрачна история за рицари, прокудени от Карл Велики, местната „игра на тронове“! Внимавайте къде стъпвате, Кател, вървете плътно вдясно.

На петдесет метра пред себе си капитанът забеляза огромна яма.

– Вълнената дупка – обясни отново Бонело, – пропаст, дълбока колкото височината на триетажна сграда. Другото място в този край за арденските кандидат-самоубийци.

Повървяха още стотина метра, прекосиха горския паркинг и лейтенантът я заведе до един крайпътен дъб. Като се доближиха още, капитанът различи бяло пежо 307, паркирано под ниските клони.

– Изглежда, нашият Рено се е качил в Пежото – осмели се да подхвърли Бонело.

Кател не реагира, Жереми може би не бе го казал нарочно. Тя огледа паркинга, който беше празен, ако се изключат двете им сини рено меган.

– Защо не е паркирал тук, вместо да вкарва колата си под дървото?

– Имам нещичко наум – каза Жереми със заговорнически вид, който не предвещаваше нищо добро.

Кател не вярваше в инстинкта, нюха и всички тези измишльотини, които те карат да мислиш, че човек става ченге поради някакво мистично призвание, но по самодоволната усмивка на заместника си отгатна, че следствието излиза от нормалното си русло. Надяваше се, че има работа с някакъв отчаян нещастник, някой наскоро уволнен от кожарските фабрики, леярните или дъскорезниците в департамент Арден – в този край не липсваха злощастни съдби, – или с работник, заклещен тук, докато жена му се е вдигнала с децата във Вандея. Добро момче, което, без да иска нищо от никого, е решило да не занимава другите със своето нещастие освен четирите ченгета, на които това им е работата. Един безименен човек. Рено Дювал, не можеше ли да измисли по-банално фамилно име?

„Само дето един безименен човек, който иска да приключи с живота, няма да тръгне да скатава трошката си под най-кичестите клони на един летен дъб.“

Жереми беше отворил вратата на пежото от страната на пътника. Сложи ръкавици и отново се обърна към капитана.

– В колата няма нищо. Нито троха, нито билет от паркинг, няма дори жетон от количка за пазаруване в супермаркет. Този мъж или е някакъв маниак, или е направил голямо чистене на купето, преди да се хвърли.

– А в жабката?

– Само документи…

– Какви документи?

Кател се помоли Жереми да ѝ подаде връзка набързо ксерокопирани договори. Рено Дювал имаше профила на дребен счетоводител, когото накрая ликвидират. Тя нямаше никакво желание да се нагърбва с някоя гнусна финансова афера, в която са замесени местни първенци.

Лейтенантът затвори предпазливо вратата. Дъждът продължаваше да се лее върху полицейската му шапка и каросерията. Приближи се до капитана с найлонов джоб в ръка.

– Шофьорска книжка! – каза Жереми.Кател въздъхна облекчено.

– Има му името – продължи лейтенантът, – Рено Дювал, на първата.

„Как така на първата?“[*]

– Намерих още две в същия джоб.

„Други две? На жена му? На дъщеря му? На любовницата му? На…“

Кател спря да мисли. Спря дори да диша. Това, което видя зад оцеждащите се капки на плика, беше по-лошо от всичко, което можеше да си представи.

Трите книжки бяха на името на трима различни шофьори.

Рено Дювал

Пиер Русо

Ханс Бернар

Трима мъже, чиито снимки върху документите бяха напълно идентични! Не братя, които си приличат, или далечни братовчеди… не, тризнаци!

---

[*]На френски „шофьорска книжка“ и „шофьорски книжки“ се пишат и произнасят еднакво, откъдето идва първоначалното объркване. – Б.пр.