Излезе ново издание на „Женската сексуалност“ от легендарната Франсоаз Долто, една от най-големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука.

„Женската сексуалност“ (превод: Росица Ташева, Асен Чаушев, ИК „Колибри“) е може би най-теоретичното и най-приносното произведение на Франсоаз Долто. Именно в него тя обосновава изграждането на т. нар. неосъзнат образ на тялото и осмисля мястото му в езика. Успоредно с аргументирането на тези идеи Долто проследява възникването и развитието на гениталното у жената от раждането до старостта, отделяйки голямо място на зрялата й сексуалност, на онова, което я спъва или я кара да разцъфти.

Според психоанализата развитието на сексуалността изцяло се обляга на съществуването и структурата на либидото. Долто напомня, че Фройд описва различни стадии на либидната организация в психофизиологичното развитие на човешкото същество. В ранните стадии сексуалността не обслужва плодовитостта на вида, а само я подготвя чрез субективното, органично и характерово структуриране на човешкото същество, чийто все още незрял репродуктивен апарат е генитално еднополов. Що се отнася до вълненията и желанията му обаче, човешкото същество е дълбоко двуполово.

Обикновено на термина женско се придава пасивният смисъл на приемането, а на термина мъжко – активният смисъл на предаването, значения, които двете понятия дължат на биологичната си организация. Но ако сексуалните нагони са или с активна, или с пасивна доминанта, либидото – в психоаналитичния смисъл на думата – е винаги активно. Предназначен предимно за специалисти, този труд би заинтересувал и всеки читател, добре запознат с терминологията и основните положения на фройдисткото учение, за развитието и осъвременяването на което Долто има безспорна заслуга.

Женската сексуалност

Франсоаз Долто

Из Глава IV
Различни нарцистични условия за обектното отношение у жената и мъжа. Фалическа символика

В потребностите избирателно се повтарят устата и анусът – кожно-лигавични области, граници между външното спрямо организма и неговата вътрешност. С изчезването на напрежението в тях при контакта с тялото на другия и с връщането на напрежението при отсъствието му, по време на което детето изпитва потребности, тези области, чрез които разпознава успокояващото благополучие, стават ерогенни зони. Оттам произлизат и психоаналитичните термини, с които Фройд говори за либидо в оралния стадий и за либидо в аналния стадий. Или за по-кратко: пасивно орално
либидо, защото нагоните не се изразяват, и активно орално либидо, доколкото се изразяват. Следователно у човешкото същество либидото е неотделимо от отношението с другия.

Когато майката отсъства и детето усеща чрез функционирането на организма си метаболични изменения, потребността от подкрепа го подтиква да желае нейното присъствие. Този първи друг, майката, е свързан ритмично и повторително с неговото оцеляване. То я познава и разпознава стъпките ѝ, обичайните жестове, мириса на дъха и тялото ѝ, тембъра на гласа ѝ. Още преди очите му да могат да различават чертите ѝ, то разпознава двата блясъка в лицето на тази, която също го познава и разпознава. Тези далечни в началото възприятия стават все по-точни, съпътстват обещаното
приближаване на онова, което липсва за благополучието на детето, и създават доверие между него и майката.

При сучене и преповиване усещането за липса намалява и с него неблагополучието. А когато със задоволяването на потребностите, опосредствани от субстанциалния обмен, изчезне всяко неприятно усещане, ерогенните зони уста и анус са в покой и биват игнорирани. В обятията на майка си заситеното и преповито дете изразява задоволството си със звукови модулации, които са устни сензомоторни спомени. Те предават удоволствието му и са награда и радост за нея. Първият образ на нашето благополучие и щастие – образ, който допълва целостта на сърцето ни – е това отново
намерено лице, модулираният ласкав глас, с който ни обгръща, мирисът ѝ и спокойствието на гнездото, което ръцете ѝ образуват за нас.

Присъствието, утоляващо потребностите в моменти на напрежение, е и образ, към който се отнасят гладът и жаждата, сигнализирани от бебето чрез плач. То забелязва, че плачът му връща присъствието на майката, обезпокоена от това, което му липсва. Види ли, че то не се нуждае от нищо, тя го успокоява с няколко думи, казва му да спи и отново го оставя. Бебето изпитва потребност от присъствието ѝ или го желае, за да общува; потребността и желанието са все още тясно преплетени. А тя със съучастие и разбиране му дава да разбере, че има и друга работа, освен да се занимава с него. Така след няколко слаби хленча, чрез които се опитва да я върне, бебето заспива. Всяко завръщане на майката на повтарящия се сензорен фон, фон на познат субстанциален обмен, подновява познати възприятия и носи други – непознати, нови, които информират детето за нейното променящо се желание чрез модулации в гласа, мимиката, движенията в зависимост от това, което прави за него и с него. Всичко това съставя езика на съучастното общуване между всяко бебе и майката-кърмилница; език, който се превръща в деликатния образ на първия нарцисизъм на съществото му в неговата телесност и функциониране. Така чрез телесното усещане и спомена за деликатните възприятия, съпътстващи поддържането за тялото, в него се вкоренява разбирането на майчиния език и на психодвигателния код на общуване, използван между всяко дете и майка му.

Твърде дългото очакване може да изчерпи потенциала на екзистенциална неразделност, която бебето чувства. Тази неразделност зависи от поддържането на
жизнеността на вече символичната връзка с това единствено за него същество, майката, и може да се разруши поради разтегляне на връзката в пространството и
времето.
Разпадането на връзката вследствие на загубата на майката, на продължителното ѝ и повтарящо се отсъствие или на последователни промени на хората, натоварени с храненето на детето, оставя винаги следи на тревожност, дължащи се на символичната
човешка функция, непрекъснато активна у будното дете. Желанието за общуване, свързано с доверието, което пък от своя страна е свързано със съучастието
и разпознаването на другия, пробужда тревожността, макар в същото време тялото на бебето да е успокоено по отношение на потребностите от субстанциален обмен, осъществен с непозната заместница на майката.

Тук вече разграничаването между желание и потребност е явно. Когато подобни изпитания са били преживени преди шест-седеммесечна възраст, тяхното
въздействие винаги се долавя в забавянето на езиковата функция и на езиковото психодвигателно развитие, понякога в органични и функционални смущения,
свързани със съня, апетита и храносмилането.

До овладяването на езика от детето, което му позволява да контактува с всеки човек, в когото има доверие, доверие, коренящо се в познаването на майката,
и до овладяването на двигателната самостоятелност и на сфинктерния контрол, когато майката е предпочитаният помощник на тялото и функциите му – и на придвижването му в пространството, – здравето и болестта у детето са винаги психосоматични, както казваме ние, или по-скоро психофизични. Неразположенията и дисфункциите изразяват накърняване на сигурността както в тялото му, усещанията за което са свързани със спомена за майката, така и в отношението на доверие към другите, произтичащо от съучастието му с майката в състоянието на благополучие, което му липсва. Ако майка му не е с него в изпитанието, то губи свободата да създава връзки на съучастие с околните и това продължава до връщането на сигурността му.
В отсъствието на майката отново може да се постигне физическо благополучие, но не и свързването му с психиката на детето, ако раздялата по време на боледуването му е причинявала страдание поради липса на общуване с майката. Тогава тялото му в качеството си на предмет може да се превърне във фетиш за него или пък някои от усещанията му, отнесени към стар спомен за майката, могат да се фетишизират и да го изолират от общуване с външния свят, като в същото време му дават нарцистична сигурност.
Ето защо, когато боледува, малкото дете не трябва да се отделя от майката, а по-голямото не трябва да се лишава от чести посещения от близките или от майка си. Не болестта е в основата на тежките смущения, които виждаме у някои деца, чиито сериозни заболявания в ранното детство се привеждат като обяснение на по-сетнешната им неадаптираност. Необратимите за някои деца символични увреди въпреки възвърналото се много добро физическо здраве са предизвикани от условията на нарушена символична връзка, каквито условия са продължителното отсъствие на майката и близките. Твърде много време е минало, твърде много неща са се случили, твърде много усещания са се натрупали в отсъствието на майката и когато тя или близките се върнат, децата вече не ги разпознават. Защото не ги помнят такива и поради това не те са тези, които очакват да видят отново.

За авторката

Франсоаз Долто  (1908–1988) е едно от бляскавите имена на световната психоанализа – известна е като последовател на Фройд и съмишленик на Лакан, но се откроява с оригинален подход и интереси в областта на детската психиатрия. Уникално е чувството й за хумор, както и умението й да свежда психоаналитичната теория до съдържание, достъпно за всеки родител. В България е известна със заглавията „Основни етапи на детството”, „Когато се появи детето“, „Всичко е език”, „Да говорим за смъртта”. През 2018 г. „Колибри“ издаде „Каузата на децата” – навярно най-революционната от всички книги на френската визионерка. След големия успех на „Каузата на децата“ Долто написва „Каузата на юношите“, където продължава анализа си на съзряването на човешкото същество. А неотдавна „Колибри“ издаде „Когато родителите се разделят“ – задълбочен анализ на трудностите, изживявани от децата на разведени родители.