Атинския-Епидавърски фестивал е сред водещите културни институции в Гърция, един от най-старите в Европа, който вече брои 67 години живот. През септември 2019 неговото художествено ръководство бе поето от режисьорката Катерина Евангелату. Неговите антични сцени – тази на Одеона на Ирод Атически в подножието на Акропола и на театъра в Епидавър, както и съвременната на бул. „Пиреос“ в Атина, се превръщат в културни дестинации за атиняни и гости на гръцката столица. На тях ще могат да бъдат видяни танцови и театрални спектакли, чути концерти на открито под сянката на Партенона, в светлика на летните пълнолуния. Намиращ се в Арголида, редом с археологическото пространство на древния Асклепейон, само на половин час от първата гръцка столица Навплион (от есента на 1825 до пролетта на 1826, в джамията там е заседавал първия гръцки парламент), и на два часа път от Атина, тази година античният театър в Епидавър „вдигна завеса“, както обичайно, на 1 юни.

През юни във фестивалното пространство, намиращо се на бул. „Пиреос“ в реновирана стара мебелна фабрика, се състоя интригуващият спектакъл „Театралната творба – La obra“ на аржентинския режисьор Мариано Пенсоти, окачествяван като един от най-значимите театрални таланти на Латинска Америка. Спектакълът е съвместна постановка заедно с Grand Theatre Groningen.

На тазгодишното издание на фестивала Пенсоти участва с постановка, движеща се между въображаемо и реално, възкресяваща една потресаваща история с ненадеен обрат.Театралният сюжет на „La obra“започва от „действителната история“ на Симон Франк, полски евреин, последния оцелял от Холокоста от неговото семейство. През 1960 г. главният герой на спектакъла се премества да живее в едно аржентинско село. От година на година все по-изкусно представя на сцената собствения си живот под формата на театрална пиеса. Започва да строи огромни декори – възстановка на картини от източноевропейското градче, където е израснал, както и от концентрационния лагер в който са убити родителите му.

Монологът, който „прекосява“ целия му живот – още от детските години – полека-лека бива разкрасен и илюстриран с възстановки на истински места и обстоятелства, с участието на безброй статисти – жители на селото, което в крайна сметка се прочува и разбогатява благодарение на тази атракция. Години по-късно е направено разкритие, че полският евреин не е онзи, който твърдял че е.

В „La Obra“ новаторски мислещият Пенсоти изобретява като свое alter театралния режисьор Уалид Мансур от ливански произход. Според сюжета на пиесата Мансур пристига 0в Аржентина, за да постави спектакъл чийто фактологичен материал е почерпан от разказите на жителите, участвали в пиесите на Симон Франк, излагайки как този преживян опит е повлиян върху живота им.

Аржентинският театрален режисьор е признат заради изкуството и умението му на сценичен разказвач и заедно с Grupo Marea представя фикционално- документален спектакъл, също толкова невероятен колкото и самата действителност, дълбоко „гнездещ“ във вписващи се един в друг повествователни пластове, като матрьошки. Петима актьори разказват историята на фона на въртящ се сценичен декор. А тя приблизително е следната: Живеещ във Виена театрален режисьор се натъква на статия в британския „Гардиън“. Провокиран от прочетеното, той предприема пътуване до Аржентина, за да проучи на място биографията на полския евреин Симон Франк. След като успява да напусне нацистка Германия, Франк работи заедно с общността в аржентинското село, където се заселва, за да направи сценична възстановка на неговия предишен дом, като декор. Година след година, все по-изкусно, той изкарва на сцената историята на собствения си живот под формата на сценично действие. Докато един ден всичко рухва.

Мариано Пенсоти печели известност с майсторското си сценично разказвачество и със спектаклите, които представя с театралната трупа Grupo Marea, фокусирайки вниманието си върху документалното и фикционалното, въображението и реалността, черпейки често от собствения си живот и от този на неговите сътрудници.

Гледната точка на Пенсоти и неговата уникална техника преобръщат наопаки увереността на зрителите за самото понятие и смисъл на театралната възстановка, както и за това какво в последна сметка означава „палач“ и какво „жертва“.

Постановката на Мариано Пенсоти Cineastas („Кинодейци“), част от фестивала „Под радара“ (Under the Radar Festival) в нюйоркския Public Theater, описва живота на хора правещи кино и техните творби и е окачествен от Ерик Гроде в „Ню Йорк Таймс“ като „правене на близки планове без камера“. Като режисьор и драматург Мариано Пенсоти хвърля предизвикателство към всички традиционни очаквания по отношения на изкуството на театъра и културата. Той започва кариерата си в киното; по онова време е 25-годишен, вече е режисирал един игрален и два документални филма. Тези първи търсения в киното се развиват в интерес към театъра и търсене на нови пътища за изследване на артистичното съзидание. Както Пенсоти често заявява, неговите екскурзии в театъра му позволяват едно „направи си сам“ образование, тъй като той научава по-скоро от опита, отколкото от формално образование (при все че образованост не му липсва, тъй като е учил при едни от най утвърдените аржентински драматурзи и режисьори). В този смисъл театралната му подготовка e конструирана през самата сценична работа, като позволява на сцената да се превърне в пространство за търсения и обследвания.

„Визитка“ на спектакъла на Мареоти: КопродукцияWiener Festwochen, Athens Epidaurus Festival, Festival D’ Automne à Paris, Piccolo Teatro di Milano – Teatro d’Europa и Printemps des Comediéns Montpellier

Здравка Михайлова, Атина

Анатола Сантана за театъра на Мариано Пенсоти

Спектаклите на Мариано Пенсоти отвеждат към най-често свързвания с латиноамериканската театрална продукция въпрос: какво представлява латиноамериканския театър днес? Понеже често пъти въпросът бива задаван така сякаш латиноамериканският театър е в процес на зараждане. Всъщност, онова, което днес се нарича съвременен латиноамерикански театър, се появява в средата на миналия век, когато артисти излизат с общ идеал за театрално движение, което отчита социалните и културни революции на латиноамериканския континент. „Появяването на нови протагонисти, нови истории, нови актьори, нови публики, и нови пространства изисква развиването на различна и комплексна драматургия способна да представи срещано на континента разнообразие. Понякога тази потребност от театър, който може да впише цялото това многообразие води до идилични и наивни позиции, често пъти отъждествяващи тези идентичности с носталгичен идеал закотвен в миналото, като резултатът от него е прекомерно опростяване на Латинска Америка.

Всъщност, налице е очакване – особено в международните среди –латиноамериканския театър да пасва на едно фолклорно виждане, черпещо от стереотипите и очакващо латиноамериканския театър да бъде извличан от популярни форми (уличен театър, карнавал, танц). Съществуват множество стереотипи свързани с латиноамериканския театър, тъй като битува тенденция той да бъде разбиран посредством категориални подходи отричащи неговата свързаност с европейския театър. Дори на международни фестивали от латиноамериканския театър има очакване той да съдържа магически реализъм, определен тип сенсуалност от Амазония, насилието на диктаторските режими и трагедията на социалния терор. Още по-лошо е очакването той да поддържа онова, което бива въобразявано като „оригинална“ театралност откривана в предиспанския произход, aкато че ли е възможно културите да остават неизменни във времето. Основният въпрос е, че латиноамериканският театър често пъти бива опростяван като цяло, като че ли той идва от една хомогенна страна. Присъствието на Пенсоти в САЩ e значимо именно понеже той позволява на публиката да навлезе в неговите пиеси по-скоро чрез един хуманен контекст, отколкото през културни очаквания. Както са правили мнозина други латиноамерикански режисьори, той работи през трагедията на модерните времена. Разбира се, неговото творчество принадлежи на аржентинската чувствителност, но то не изключва хуманистично разбиране на сценичното действие.

Неговата работа също така е повлияна от груповата динамика на колективното творене, както свидетелства сътрудничеството му с основана през 2005 Grupo Marea. Повече от десетилетие след неговите първи „набези“ в театъра Пенсоти се появява отново на национална и интернационална сцена с уникален език и многоплодна траектория. Неговите спектакли понякога биват окачествявани като „театър на реалното“: той се опитва да представи на сцената реални животи, които ни тласкат към преосмисляне на това какво е фикционално, както и на самия процес на творене, който в неговата работа черпи от импровизацията и експеримента по време на репетициите. Неговият театър не е опит за създаване на фикция почиваща върху реалния живот, а да документира и регистрира преживян опит.

Изкуството на Пенсоти кореспондира с глобална загриженост за воайорската природа характерна за нашата природа. Както той самият отбелязва, „интересува ме публичното представяне на частното… как частното, личното може отново да се превърне в част от колективното“. Като говорим за латиноамерикански театър, е необходимо да гледаме критично на него, с възможно най-малко предразсъдъци, с поглед към неотдавнашната история на континента. Силата и виталността на латиноамериканския театър стават възможни благодарение на величавото сливане на безпрецедентни движения (от Аугусто Боал и неговия „театър на потиснатите“ до колективните творби на Енрике Буенавентура и арт пърформънсите на Полво да Галина), генерирани „мултидисциплинарно“ от актьори, писатели, режисьори и драматурзи. Театралното преживяване предлагано от поетиката на Пенсоти придължава да хвърля ръкавицата към всякакво статично характеризиране на латиноамериканския театър. Вместо това, той ни кани да преживеем хибриден момент, движещ се между театралното събитие, пърформанс инсталация и литературно повествование. Като публика ние сме поканени да участваме в този експеримент: превръщаме се в съ-творци на театралния момент посредством нашето активно интерпретиране на видяното. Театърът на Мариано Пенсоти ни дарява nнеочаквания, жив и суров момент от преживения човешки опит.

„За да разберем работата на Пенсоти, трябва да погледнем към разнообразните влияния които е търпял, проследяващи артистична визия от различни форми на изкуството – от литература до кино, през музика до визуални изкуства, включително Вим Вендерс, Дейвид Линч, азиатско кино, Толстой, бийт поколението, Роберто Боланьо и музиката на Velvet Underground.

Анатола Сантана преподава испанска и португалска литература в колежа Дартмут в САЩ, където води курсове по латиноамерикански театър и пърформинг. Също така тя е професионален драматург и преводач, работи с театрални трупи от Латинска Америка и САЩ.

Превод от английски : Здравка Михайлова