Превод от македонски Русанка Ляпова
Оформление и илюстрации Люба Халева

Романът „Петмез“ е голяма прозаична метафора на детството, на неговите тайни и открития.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22-4
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


„Петмез” е едновременно ведра и тъжна книга – тя разказва за чудесата на детството, за сиянието и изконната красота на неговите първи откровения, но и за тъмната страна на този период от човешкия живот – за трагичността на неговия неминуем край.

Урошевич създава проза, близка до магическия реализъм, пълна с носталгия и ирония.

„Да – потвърждава авторът в едно свое интервю, – моят роман наистина е писан със сантиментална носталгия по един изчезнал свят, но и с ирония – както към този свят, така и към моята сантименталност.“

Отзиви за романа „Петмез“

„Един от най-значимите експерименти в македонската литература през последните десетилетия.”

~ Оливера Кьорвезироска

„Петмез” е роман за носталгията. И за загубата. До неговата поява македонската литература не е имала такава книга: блестяща, затрогваща, искрена, невероятна, неустоима във всякакъв смисъл.

~ Йелена Лужина

„В този роман е представена една изключително рядка по рода си култура на спомените. И наистина, много от вещите, описани в романа, могат да бъдат изложени в някой малък частен музей на спомените: кутията с копчета, откъснали се от роклите на лелите, кутията със семейни фотографии, където познатите някога лица постепенно биват обгърнати от мъглата на забравата, кутията с мъртви светулки, уловени от малкия разказвач… Всички те пазят следи от усилието да се спре времето, да се върнат спомените и да се подредят отново частиците в мозайката от някогашни събития, разпилени безмилостно от отминалото време.“

~ Професор Лидия Капушевска-Дракулевска

Петмез

Влада Урошевич

Паяците сенокосци се поклащат на дългите си крака като някакви нерешителни разбойници, които ту се канят да нападнат, ту се отказват и остават да дебнат по кьошетата на бараката. Вътре е тъмно, но през пукнатините на покрива се прокрадва по някой слънчев лъч: напомня прожектор в цирка, който шари из мрака на шатрата и озарява със сноп светлина избрани детайли – прашасало шишенце, счупено ветрило, ръждясала вилица, – като превръща изхвърлените и безполезни предмети в скъпоценности от приказна съкровищница. Съзерцавам падащия косо, ясно очертан поток от светлина, който прониква през гъстия спарен въздух в бараката – из него се реят безброй микроскопични частици, роят се невъобразимо миниатюрни същества, цели летящи флотилии, съзвездия от космически прах. И цялото това множество се върти в безконечно кръжене: нагоре, надолу и пак нагоре. Моето дишане предизвиква вихрушка в този въздушен океан. Задържам дъха си: малките флотилии се укротяват, продължават бавния си танц, изписват в светлината някакво прозрачно писмо, което се разсейва във въздуха, преди да бъде прочетено. Протягам ръка: светлината върху дланта ми се превръща в златна паричка. Стисвам я в шепа и я доближавам до лицето си, разтварям пръсти: няма нищо. По пода са разпилени орехи, но това са само празни черупки: още миналата зима катеричката ги е пробила със зъби и е измъкнала ядките им. В паяжината се полюшва един изсъхнал стършел. Докосвам го: той е просто една крехка обвивка, куха, невероятно лека – като хартиена. Паякът е изсмукал грамадното насекомо и е оставил само бронята, като доказателство за ловджийското си умение. Ако я стисна между палеца и показалеца, от нея ще останат само шарени трошици, като след стъклената топка, паднала от коледната елха.

На една от стените в бараката е закачена голяма географска карта на Африка със следи от мастило, разлято по нея някога отдавна и превърнало част от напълно безводните и непроходими пустини в сини езера. Кой ли е донесъл тук картата на Африка? На кого ли от близките ми му е притрябвало да разучава чак толкова подробно този континент? И защо ли сега картата е захвърлена като никому ненужна вехтория?

*

В Африка, в джунглата, на едно високо дърво живее Тарзан. Знам го от комиксите, а вуйчовците ми казват, че са гледали и филми за него. „Той е човек маймуна – разказва дядо, – родителите му били англичани, знатни люде, май някакви аристократи, отишли в Африка и там загинали, а него го намерили маймуните и го отгледали.” Тарзан е приятел с всички обитатели на джунглата, даже с лъвовете, и щом е в опасност, надава вик и животните му се притичат на помощ. Вечер децата от улицата крещят като Тарзан, но получават само клетви от бабите, насядали на дървени столчета пред портите на къщите. „Що се дерете като маймуни, бре, да ви поникнат опашки дано!” „Това е колониална митология – твърди вуйчо Александър, – ужким белият човек се отказва от цивилизацията и се връща към природата, за да оправдае своето присъствие на Черния континент!” „А възможно ли е – пита леля Лепосава – да намери някакви книги на английски и да се научи да чете от тях, ей тъй, без да е ходил на училище?” Всички поклащат глава, обаче аз знам, че е възможно – нали и аз така се научих да чета. Понякога се крия зад храстите касис и изпробвам вика на Тарзан, но моят зов към животните в джунглата излиза някак неубедителен. „Да не те боли корем?”, пита ме баба, която тъкмо се е качила на едно малко столче и бере лозови листа, за да сготви сарми за обяд. „Колко пъти съм ти казвала да не опитваш всичко, дето расте в градината! Какъв е тоя навик – да ядеш всякакви треволяци! Някой ден ще се отровиш, ще трябва да викаме доктор!”

*

Върху бялото цвете с жълто слънце в средата каца пеперуда. Тя е с леопардова шарка – кафяви петна на оранжев фон, сякаш е дошла от Африка. Мисля си, че всички пеперуди сигурно идват от Африка, обаче дядо поклаща глава в знак на несъгласие и ми отвръща, че имам прекалено голямо въображение. „Ами нали птиците отлитат наесен в Африка и после напролет се връщат”, упорствам аз. „Птиците и пеперудите са отделна работа. Има и прилепи, обаче те са нещо трето. Недей да смесваш различните видове – мръщи се дядо. – Пеперудите си остават тук – която преживее, преживее. Има и такива, дето успяват.” Поглеждам отново към цветето, чието стъбълце се огъва под тежестта на пеперудата. Тя се върти бавно в търсене на по-сгодно място, откъдето да забоде черното си хоботче в медената среда на цветето. Все още не е открила най-подходящото положение и леко нервно опира крила едно о друго, после ги разтваря, събира ги и пак ги разтваря. Десет и десет по нейния часовник. Прилича на слънчев часовник – в енциклопедиите от дядовата библиотека има нарисуван такъв часовник: триъгълно парче метал, забодено в бял кръг, очертан върху каменна плоча. Хвърлената сянка показва времето. Пеперудата се върти върху цветето: всеки си има своя миг, своето време. Часовникът на пеперудата и този на цветето не съвпадат. Черното хоботче на пеперудата прилича на полуразгъната пружина на часовник. Веднъж часовникът в кухнята, дето стои на бюфета, падна на пода, отекна с метален звън и от утробата му изскочи една такава потрепваща пружина, само че по-голяма. През черното си хоботче пеперудата пие слънчев мед. Всъщност този мед е лятното време, сгъстено в средата на цветето. Във вътрешността на цветята работи някакъв безшумен механизъм, превръщащ времето в мед. Има неща, които зная със сигурност, обаче възрастните никога няма да ги проумеят. Откъм кухнята, от другия край на двора, баба ме вика за обяд.

*

Лупа: това грамадно циклопско око доближава броните на насекомите, техните рицарски доспехи, острите им зъби, челюсти, щипци. Получих я от татко за рождения ден и с нея градината се превърна в огромна колекция от оръжия, в енциклопедия, пълна с най-невероятни картини. А омръзне ли ми да гледам уголемените очи на мухите и шарките по крилата на пеперудите, използвам я като уред за мъчение. Събирам под нея в една нажежена точка сноп слънчева светлина; изгарящата подвижна точка блуждае около мравуняка, от който излизат едри червени мравки – щом ги допре, те започват да подскачат, опитват се да се защитят от невидимия враг, после, без да разбират какво се случва, се мъчат да избягат, но ужасното нажежено острие, насочвано от моята ръка, ги следва по петите, пробива бронята им, изгаря ги. Те се извиват в отчаяни конвулсии, гърчат се, умират. А аз, като някакъв смахнат професор, пренасям убийственото си оръжие върху останалите мравки. Около мравуняка настава смут.

Много внимателно насочвам концентрирания връх светлина върху цветето, където е разтворила крила пеперуда. Все още не съзнава опасността, но неочаквано малката черна точка, появила се на едното ѝ крило, се разраства и от нея лумва пламъче. Пеперудата пърха, иска да полети, но ужасната светлинна игла я пронизва, от малкото мъхесто тяло избива противен зелен сок и тя напразно размахва здравото си крило, умъртвена от слънцето, което я е създало.

Едрите дългоноги щурци побягват панически с опърлени крилца и се вмъкват в дупките, където живеят черните скакалци „попци”. Това предизвиква многобройни подземни безредици и конфликти. В градината настъпва суматоха. Вече няма кой да ми се опълчи и аз пърля цветовете на „кученцето”, които не са ми виновни за нищо. Аз съм господарят на планетата Шангри-Ла, воювам със злия владетел Мин, унищожавам чудовищните същества – негови поданици, с тайнствено оръжие, наречено „лъчите на смъртта”, което ме прави непобедим.

*

Докато слънцето залязва и небето над градината придобива цвета на ванилов сладолед, върху който е капнат малко вишнев сок, отнякъде, иззад тополите, се дочува нещо като далечна гръмотевица. Ала на небето не се мярка ни облаче и звукът не е от гръмотевица: повтаря се на равни интервали и отведнъж секва. В последния тътен се долавя униние, нещо като отчаяна молба. „Чуй, чуй – дръпва ме дядо, – лъвовете реват!” Казвал ми е и преди, че в Зоологическата градина, на другия край на града, точно по това време, по залез-слънце, хранят животните; лъвовете надушват месото, дето им носят, и изразяват своето нетърпение. „Така е в Африка – пояснява дядо, – вечер гладните лъвове скитат около селата и реват! Гладни са, какво да сторят!” От зоопарка до нас достига още един продължителен, отчаян рев. „Един ден, като пораснеш – обещава ми дядо, – двамата с теб ще отидем в Африка. Първо ще си купим тропически шлемове, че да не получим слънчев удар.” „Ами лъвовете?”, питам боязливо. „Ще си наемем негри да ни пазят – заявява самоуверено дядо. – Едни такива високи, с копия, абисинците на Хайле Селасие. Той им е цар – нищо че е черен, от нашата вяра е, православен. Пък абисинците хич не се боят от лъвовете. Ха са се приближили, ха са ги ръгнали с копие в ребрата. И то не с острието, ами с другата, тъпата страна, с дръжката. Веднъж, дваж – че да им дойде акълът в главата.”

По-надолу по улицата живее едно дете, чиято баба била чистачка в Зоологическата градина и веднъж, като забравила да затвори вратичката между две клетки, лъвовете я изяли. Гледам това дете със завист. Моята баба знае да прави петмез, ама с лъвове никога не си е имала работа. Много ми се иска и аз да имах баба, дето са я изяли лъвовете.

За автора

Влада Урошевич (1934) е сред най-изтъкнатите македонски автори – поет, писател, есеист и критик, чиито произведения са преведени на внушителен брой европейски езици – английски, френски, немски, руски, полски, сръбски, словенски, датски и испански, както и на български.

Роден е в Скопие, завършва философския факултет на университета в родния си град, от 1981 г. работи там като преподавател, защитава титлата доктор (1987) в катедра Общо и сравнително литературознание, а по-късно става доцент и редовен професор в нея. Член е на Македонската академия на науките и изкуствата, както и на ред чуждестранни академични организации като Академията „Маларме” в Париж, Европейската академия за поезия със седалище в Люксембург, Eвропейската академия за наука и изкуство в Страсбург и др.

Носител е на многобройни международни литературни отличия, сред които са френското звание „рицар на Ордена на изкуството и литературата”, ордена на Съюза на писателите в Русия „Златна есен – Сергей Есенин” за поезия; сръбската „Нинова награда”. Творчеството му включва десет стихосбирки, шест сборника с разкази, още толкова романи, както и редица есеистични книги.

За преводача

Русанка Ляпова (1966) е родена в Бургас, където е завършила английска гимназия. Следвала е сърбо-хърватска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и работи с южнославянски езици. Превела е над 40 заглавия, главно проза и по-рядко поезия и драми от съвременни автори. Отличена е с награда на Съюза на преводачите за превода на романа на Милорад Павич „Пейзаж, рисуван с чай“ (2010) и с грамоти за ярки постижения в областта на превода за „Мама Леоне“ (2014) на Миленко Йергович и за „Домашни духчета“ (2019) на Дубравка Угрешич.

Чест гост е на Белградските преводачески срещи. Обича морето, джаза и споделянето на време и емоции с приятели.

Член е на Съюза на преводачите и на Клуба на театралните преводачи.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук