Утешението на ангела (корица)

Авторът на „Душата на света“ иСократ, Иисус, Буда” се завръща с „Утешението на ангела“ – красива и мъдра история за приятелството между двама души от различни поколения. Защото пътят на живота ни води от несъзнанието към съзнанието, от страха към любовта.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Утешението на ангела“ (превод: Росица Ташева, ИК „Колибри“) буди интерес преди всичко с размислите за ценностите и всичко онова, което не е преставало да бъде в центъра на човешкото внимание от най-стари времена. След опит за самоубийство двайсетгодишният Юго е настанен в болнична стая с деветдесет и две годишната Бланш, която изживява последните си дни. Обзети от спонтанна симпатия един към друг, двамата повеждат завладяващ разговор за големите метафизични въпроси без еднозначен отговор: Бог, смъртта, съдбата, свободата, щастието, любовта… Юго е песимистично настроен, намира съществуването за абсурдно и не вярва в нищо и никого. Постепенно обаче отчаянието му започва да отстъпва пред любовта към живота на Бланш, особено когато тя му разказва изумителното духовно приключение, което е изживяла в младостта си и което я е преобразило.

Утешението на ангела

Фредерик Льоноар

Пътят на живота ни води от несъзнанието към съзнанието, от страха към любовта.

Полша, януари 1945

Вече не страдам. Не изпитвам онези жестоки болки в гърба и в тила. Дори не ми е студено. Какво облекчение! Всъщност изобщо не усещам тялото си. Опитвам се да отворя очи, но клепачите ми сякаш не се подчиняват на волята ми. Не чувам никакъв звук. Тялото ми е престанало да ме измъчва, но духът ми е разтревожен. Защо не усещам нищо? Какво е станало с мен?

Франция, юли 2019

Снажната болногледачка избутва леглото от реанимацията и го насочва към центъра за рехабилитация. Един санитар гледа тялото на младежа, който лежи със затворени очи, и пита болногледачката:

– Под упойка ли е?

– Да. Излиза от интензивното. Промивка на стомаха. Казаха ми да го настаня в двайсет и седма стая.

– Пак късмет! В двайсет и седма е госпожа Бланш. Отива си, но е като слънчев лъч. Никога не се оплаква. Персоналът я обожава. Странно е все пак, че настаняват млад мъж в стаята на възрастна жена.

– Нямат избор. В отделението не е останало нито едно свободно легло.

Санитарят помага на болногледачката да избута леглото до стая двайсет и седма.

– Добър ден, госпожо Бланш. Ще си имате компания! – подхвърля санитарят на влизане в стаята.

Детската усмивка на старата дама контрастира с измършавялото ѝ лице и хлътналите в орбитите черни очи.

– Боже мой! Толкова е млад! – възкликва Бланш.

– На двайсет е.

– Какво му е?

– Снощи е направил ОС, но вече е вън от опасност. Скоро ще се събуди.

– Направил е какво?

– Опит за самоубийство. Наблюдават се все по-често сред младите.

– Какво нещастие…

Болногледачката и санитарят прехвърлят младежа на леглото и излизат от стаята. Бланш обръща лице към новодошлия. И не може да се въздържи да не прошепне:

– Толкова си красив!

Гледа го и усеща да я обзема дълбоко вълнение. Младежът ѝ напомня единствения ѝ син, Жан, загинал на същата възраст. Бил е пълен с желание за живот и с планове за бъдещето, когато го помита една кола. Защо това момче е направило такова нещо? „Поне е оцелял и родителите му няма да са покосени от трагедията на смъртта му“, мисли тя. Но каква драма е изживял, за да не иска повече да живее?

Полша, януари 1945

Сега си спомням. Безкрайният поход през снега. Изтощението. Жаждата. Войникът, който ме удряше с приклада на пушката си в гърба, защото не вървях достатъчно бързо. Падането и жестоките болки. Пронизващият студ. И после… после нищо. Къде съм? Защо не усещам тялото си? Защо очите ми не виждат, защо ушите ми не чуват? Колко е странна тази нощ, тази тишина.

Франция, юли 2019

Младежът идва на себе си. Отваря очи и се оглежда. И среща погледа на Бланш.

– Къде съм?

– В болницата, млади приятелю – усмихва се старата жена.

Момчето свежда клепачи и дълбоко въздъхва. Бланш забелязва стиснатите му юмруци. И сълзите, които се стичат по бузите му.

– За щастие, си жив и здрав.

– За нещастие по-скоро… – прошепва той, преди да отпусне глава настрани.

Бланш е смутена от този отговор, но се прави, че нищо не се е случило, а и младежът като че ли е заспал. След доста време той отново отваря очи и казва, че е жаден. Бланш му сочи чашата с вода, поставена на малкото нощно шкафче между двете им легла.

– Как се казваш?

Младежът не отговаря. Дишането му се забавя.

– Бих се радвала да науча името ти – упорства Бланш, но тонът ѝ е много мек.

– Юго – отвръща накрая момчето едва чуто.

– Юго! Какво чудесно име! Напомня ми за любимия ми писател, Виктор Юго! Чел ли си го?

Юго бавно обръща глава към Бланш.

– Родителите ми са ме кръстили на него. Майка ми беше учителка по литература… И на нея ѝ беше любим писател.

– Тя… пенсионирала ли се е?

– В известен смисъл… Почина, когато бях на десет години.

– О, съжалявам!

– Няма проблем – промърморва Юго и свенливо се усмихва, за да успокои Бланш, чиято добронамереност е очевидна.

– Имаш ли братя и сестри?

– По-малка сестра.

– Как се казва?

– Луиз.

– Близки ли сте?

– Бяхме, като малки. Като пораснахме, се поотдалечихме един от друг. Но се разбираме. И тя като майка ни много обича Виктор Юго.

– Чудесно! А ти? Чел ли си го?

Юго се взира в тавана. Няма голямо желание да продължава подобен разговор, но тази непозната жена не му е антипатична, напротив. Опитва се да си спомни.

– В гимназията. Намирах поезията му малко тежка и високопарна.

– Част от нея наистина е такава. Но има истински съкровища, вечно млади, без нито една бръчка. Главно в стихосбирката „Съзерцания“. Ето, виж, винаги нося със себе си един екземпляр.

Бланш му показва дебела книжка с твърди корици, която изглежда доста стара. Юго я поглежда и се усмихва. После подхваща с по-приветлив тон:

– Всъщност чел съм само това, което учехме в училище. Спомням си едно стихотворение, което силно ме порази. За една жаба, измъчвана от децата, и едно магаре, което я съжалява…

– Разтърсващо стихотворение! След като я измъчват, децата я зарязват на пътя, полуразкъсана, но още жива. Тогава минава една каруца, теглена от магаре, и то малтретирано от стопанина си. Магарето с мъка се отклонява от пътя, за да не попадне нещастната жаба под колелото на каруцата.

– Именно… Трябва да съм бил на дванайсет или тринайсет години, когато го учихме в училище, и мисля, че тогава се разплаках.

– Аз и сега се разплаквам – прошепна Бланш с овлажнели очи. – Това стихотворение е от сборника „Легендата на вековете“. Нямам го тук. Но го знаех наизуст, както и много други. Искаш ли да чуеш един запечатал се в паметта ми откъс?

– С удоволствие.

Бланш затваря очи, вглежда се в дълбините на паметта си и си припомня как е научила това стихотворение като малко момиченце на девет-десет годишна възраст. Спомня си, че тогава бе видяла момчета в юношеска възраст да преследват едно коте. Разстроена, бе извикала майка си, която излезе от къщи тичешком, за да спаси животинчето от жестокостта на момчетата. После излекува и осинови котето. Бланш си спомня и за един странен факт. Беше я обезпокоил лаят на едно старо бездомно куче, нещо като клошар без име, което се влачеше по улиците и оцеляваше благодарение на останките от трапезата на жителите на квартала. Кучето лаеше толкова силно, което не беше в навиците му, че Бланш излезе да види какво става, и точно тога- ва попадна на сцената с младите безделници, които измъчваха котето. Когато разказа тази случка на майка си, тя каза, че понякога животните са по-състрадателни от хората. След това ѝ даде да прочете стихотворението на Юго „Жабата“. То така порази Бланш, че тя го научи наизуст и често го рецитираше на братчето си Натан. Днес паметта ѝ не е толкова свежа, но все още си спомня няколкото стиха, за които е споменала на Юго. Няколкото стиха, в които Юго казва за противното, пребито магаре, че е по-свято от Сократ и по-велико от Платон.

За автора

Фредерик Льоноар (род. 1962 г. в Тананарив, Мадагаскар) е популярен френски философ и социолог, специалист по история на религиите. Главен редактор е на двумесечното списание „Le Monde des religions“ (Светът на религиите), продуцент и водещ на седмичното телевизионно предаване „Небесните корени“ по „France Culture“. Изключително богатото му творчество включва над 40 есеистични произведения (сред тях издадените от „Колибри“ „Душата на света“ и „Сократ, Иисус и Буда“), удостоени с 10 френски и европейски награди, 10 книги с разговори и интервюта, участие в 3 енциклопедии, 7 романа, 2 театрални пиеси, 3 комикса и сценарии за серия от 5 телевизионни документални филма. Големите му теми са духовността, щастието, смисълът на живота, както и защитата на природата и на животинския свят. Книгите му са преведени на 20 езика и продадени в 40 милиона екземпляра. „Утешението на ангела“ е най-новата му творба.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук