Министър-председателят на България (1997-2001) Иван Костов разкрива как изглежда „Политиката отвътре“ в нова книга

Политиката отвътре - корица

Със своите мемоари „Свидетелства за прехода 1989-1999 г.“ Иван Костов започна да говори за трудния път за модернизирането и европеизирането на България. Три години по-късно продължава разказа си за българския преход като разкрива на читателя как изглежда „Политиката отвътре“.


Книгите на Иван Костов може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22-4
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


В новата си книга авторът обяснява на достъпен език, защо преходът у нас не завърши с установяването на върховенство на закона. Търси причините за общото разочарование. Прави своя анализ на двигателите на прехода и на силите, които все още успяват да се противопоставят на опитите за демократизация на страната.

Иван Костов се позовава на примери от своя опит за правилни политически решения, въвели България сред свободните и развити държави, но и за тези грешки и провали, заради които страната ни да остава в плен на мафията.

кадри от премиерата на „Политиката отвътре“

 „Политиката отвътре“ не е само учебник по политика, това издание е и учебник по политическо достойнство.

„Високият личен морал на политика с мисия го кара сам да пре­следва амбициозни цели и да насърчава полезните, градивни, но и ви­соки очаквания на хората. Сам да търси и предизвиква максималното напрягане на обществените усилия. Тогава политическите му задачи стават много по-трудни. Но ако не го направи, пилее силите на хората и институциите и затваря политическите хоризонти пред обществото, губи историческото му време и го обрича на изоставане.“

„Политиците у нас не разбират важното, че демокрацията и пазарната икономика са органично цяло – едното не може да замести другото.

Няма демокрация без пазарна икономика и обратно, без демокрация икономиката става джунгла, в която господстват монополи и престъпност.”

Иван Костов

Политиката отвътре

5. Защо остава незавършен българският преход?

Внимателното вглеждане в класациите на Freedom House[1] през го­дините показва, че в 2008 – 2009 г. българската демокрация е била оце­нявана като „консолидирана“. В последните 13 години е изпаднала в ре­грес. Той се прояви в политическата и съдебната система и в много от институциите на държавата. Успоредно с това в последното десетилетие, вместо да се увеличава, гражданската общност, изглежда, не нарастваше. Едва след началото на войната на Русия срещу Украйна изглежда, че за­почва очакваната по-дълбока трансформация на българското общество. Гражданската общност като че ли ще се очертае като по-голяма от пост­комунистическата.

Редица външни оценки доказват, че повече от 30 години след като започна, българският преход остава незавършен. Сред тях са незавидно­то ни място сред 180 държави по отношение на свободата на медиите; липсата на върховенство на закона; предупрежденията на европейските институции, че съдебната ни система е под заплаха.

Както се вижда от постигнатите неубедителни резултати, НАТО и ЕС по геополитически причини са направили отстъпления от своите кри­терии и са ни приели за член, въпреки че не сме завършили своя пре­ход. Според мен целта им е била да ни помогнат, защото са оценявали вътрешните ни сили за недостатъчни.

Ако проследим реализираното от предписанията за прехода, в Бълга­рия отварянето се е случило с падането на Берлинската стена, с първите свободни митинги и сдружавания, със създаването на първите партии и на СДС; пробивът – с отхвърлянето на чл. 1 от комунистическата Конститу­ция за ръководната роля на БКП и първите демократични избори; консо­лидацията не е постигната. На нито един етап на прехода не сме постиг­нали най-важното – върховенството на закона, гарант за основните права и свободи, за справедливостта в обществото, за здравината на институциите.

Защо усилието ни да изградим демокрация не е завършено?

На първо място, заради силната вътрешна съпротива. Като под вътрешна разбирам произтичаща от мнозинството на българското об­щество. Още на старта на прехода у нас нямаше постигнато съгласие в обществото както за политическите цели, така и за средствата, с които те да се постигнат. Начело на тази съпротива първоначално бе Българ­ската комунистическа, преименувана на социалистическа, партия. Тя запази позициите си, като наложи приемането на сегашната Конститу­ция в 1990 г. Почти през цялото време до 2009 г. редом с нея действаше Движението за права и свободи, създадено от репресираната общност на българските турци, но веднага овладяно от специалните служби на кому­нистическия режим.

У нас преходът започна движен от външни, а не от вътрешни причи­ни. Първоначално те идваха от разпадането на социалистическия лагер и на Съветския съюз; след това от натиска за реформи на международните финансови институции. Сега в много слаба степен идват от ЕС.

Срещу тези външни сили и срещу демократичната общност у нас се формира силна вътрешна съпротива. След като бяха направени най-тежките за обществото реформи и се очертаха примамливите размери на финансовата помощ от ЕС, номенклатурата на бившия комунистиче­ски режим и на неговите специални служби оглави и сега оглавява тази съпротива. За да си осигури безнаказаност във властта, се фокусира сре­щу прилагането на българските и европейските правни норми, торпилира върховенството на закона, овладявайки правоохранителните органи на държавата. Установи контрол върху прокуратурата, тъй като тя носи от­говорност по конституция за прилагането на тези норми от всички лица и институции в държавата. С този контрол гарантира неприкосновеността и устойчивостта на своята властова система.

Описаната реалност бе предвидена още в 2007 г. от ЕС и затова бе наложен мониторинг върху българската съдебна власт. За съжаление, той се оказа неефективен. Също така неефективни се оказаха общите прегледи и контролът за спазването на регламентите, директивите и дру­гите нормативни актове на ЕС.

Действат и други причини. Една от тях е ширещото се политическо невежество. У нас има някакво простонародно, битово съгласие за целта. То може да се изкаже така: „добре е да сме богати като западноевропей­ците“. Не се разбира как е постигнато това богатство в Западна Европа. Не се знае, че то е изградено върху ценности и принципи, които са издър-жали суровите изпитания на историята; че се дължи на висока произво­дителност, постигната с вековни усилия, напрежения и лишения, както и на демократичните и компетентни институции, контролирани от вота на избирателите.

В разпокъсаната структура на българското общество изпъква общ-ността на българските турци. Не вярвам, че тези хора споделят и подкре­пят реакционната роля на ДПС в българския преход. Никой не може да ме убеди, че тези избиратели искат мафията да е на власт в България. Но овладявайки техния вот, бившата Държавна сигурност още в началото на прехода имплантира в българската политическа система свой сигурен инструмент за манипулации.

Друг силно манипулиран вот е този на неквалифицираните, на из­падналите в бедност и на значителни групи сред българските роми. Мно­го избиратели от тези общности не познават силата на своето гласуване и не се замислят за личната си отговорност. Не са убедени, че властите зависят от тях, и отхвърлят усилията, които трябва да положат.

Като изключим избирателите с остатъчно комунистическо съзнание и тези, посочени по-горе, гражданската общност остава малцинство. А без нея няма как да станем „богати като западноевропейците“ само с тех­ните подаяния (които при това отиват в едни и същи ръце). Ще продължа­ваме да се питаме защо сме най-бедни и няма да си задаваме правилния въпрос: защо сме с най-ниска производителност в Европейския съюз?

Политиците у нас не разбират важното, че демокрацията и пазарната икономика са органично цяло – едното не може да замести другото. Няма демокрация без пазарна икономика и обратно, без демокрация икономи­ката става джунгла, в която господстват монополи и престъпност. Без пазарна икономика няма гражданско общество. Затова двете се градят заедно и едновременно.

Ползата идва от усилието и от компромиса, който трябва да напра­вим по отношение на средствата. Казано по-грубо и с познатите на пост­комунистите термини от миналото, няма демокрация без капитализъм. Развитието на страната е невъзможно без частна инициатива. Не се ре­ализира печалба без поемане на риск. Не се получават високи доходи без успех в конкуренцията. И ако разширим изброяването на трудните условия, няма свобода без самодисциплина, права без отговорност, спра­ведливост без спазване на закона. Светът след прехода е двулик – има бляскава и трудна страна. Няма как да постигнем само блясъка и да из­бегнем трудностите. А посткомунистическото ни общество точно това се опитва да прави.

Общото благо е като градеж на дом. То е общо дело, в което участват всички негови бъдещи обитатели. Движеща сила на градежа е вътрешни­ят ни общ стремеж, друга няма. Ако хората не са убедени – градежът не се получава; не са в състояние да направят план и да го изпълнят; не могат да постигнат съгласие помежду си дори за какво са се събрали и емигрират или започват да хулят. Така едни градят, други сторват об­ратното. И когато другите са мнозинство, градеж няма как да се получи.


[1] 5 Freedom House. Nations in Transit 2020. Washington DC, 2020.24

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук