Шедьовър в сянката на Попокатепетъл – романът „Под вулкана” трябва да се прочете поне два пъти, съветва британският в. „Гардиън”

Под вулкана - корица
Корицата към второто издание на „Под вулкана” е на Станислав Беловски.

Романът „Под вулкана” от Малкълм Лоури, нареждан сред шедьоврите на английската литература от ХХ век, радва ценителите с второ издание. Легендарният текст излезе с логото на „Лист” в превода на покойния корифей Спас Николов отпреди 40 години и с корица на художника Станислав Беловски, вдъхновена не само от сюжета, но и от прочутата картина на Ханс Холбайн Млади „Посланиците”.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22-3
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Действието се развива в градчето Куаунауак, сгушено на поглед от кратерите на Попокатепетъл и Истаксиуатъл в рамките на един-единствен ден през 1938 г. Сенките на двата вулкана и наближаващата война надвисват зловещо и над съдбата на главния герой Джефри Фърмин – бивш британски консул в битка с демоните на душата си, родени от алкохолизма. Бракът му се разпада и в последен опит да го спаси в семейното гнездо се завръща съпругата Ивон. Разказът преплита драматичните съдби на двойката с тези на Хю – полубрат на Джефри, и приятеля му от детинство Жак Ларюел.

Всеки трябва да прочете този шедьовър на английския модернизъм поне два пъти, съветва редакторът на в. „Гардиън” Крис Пауър.

Завършен след близо десетгодишни усилия, „Под вулкана” среща първите си читатели през 1947 г. Продажбите му вървят добре в САЩ, но във Великобритания залежава, а в Канада, където е написана, се продават само два екземпляра до 1949 г.

Част от читателите се затруднява от Фокнъровия поток на съзнанието, а други

боготворят романа тъкмо заради него, използваните метафори и гората от символи.

Лоури непрекъснато препраща към знакови текстове като „Пуста земя” на Томас Елиът и „Одисей” на Джеймс Джойс, към гръцките митове, индийския епос „Махабхарата”, стиховете на Бодлер, „Моби Дик” от Хърман Мелвил и Шекспировите трагедии. Над всички тях обаче се извисяват „Фауст” на Гьоте, „Доктор Фауст” от Кристофър Марлоу и „Божествената комедия” на Данте.

В „Под вулкана” авторът включва и елементи от собствената си биография – като престоя с първата му съпруга в Мексико, където проблемите му с алкохола се задълбочават.

Репутацията на романа изригва след смъртта на Лоури, застигнала го при неизяснени обстоятелства във вила в Съсекс през 1957 г.

С днешна дата „Под вулкана” е постоянно присъствие в различни класации за най-добрите литературни постижения на ХХ век. Той може да бъде четен като откровено политически, религиозен, мистичен или философски роман. Става дума и за проклятие, и за фашизъм и за любов.

Под вулкана

Малкълм Лоури

Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях.
Бит от вятъра мразовит,
той по сивия морски гръб минава, край него бучат води
и се надигат с вой.
Най-първата сред боговете, вечната плодна Земя,
той обработва.
всяка година я пори с ралата си,
с впрегнати коне пръстта обръща.
С плетени мрежи той лови
лекокрилия птичи рай
и свирепите зверове,
па ги води в своя дом.
Лови плода на морето той –
човекът с ум дарен, –
с юзда изкусно той смирява
скитника звяр, под ярем гъстогривия,
буйния кон укротява и горския
неуморен бик в хомот запряга.
Владее и слово, и дух
крилат; със закон се стреми
градове да урежда; знае да избягва
смразяващите студове
и тежкия пороен дъжд със средства – безброй.
Пред нищо бъдно не стои
безпомощен и само ада
няма да избегне той.
Но пак за тежки болести
цяр е намерил.

Софокъл, „Антигона“*
* Превод Александър Ничев. – Бел. пр.

И се видях, че облажавам жабата и псето, да, с радост бих
се разменил и с кучето, и с коня, защото знаех, че те нямат
душа, която да погине – като моята! – под вечния товар на
Ада и Греха. Ала, прочее, макар да виждах това, да чувствах
това, да бях разломен духом и телом от това, едно ми преу-
големяваше скръбта – че пак не сещах вдън душата си жела-
ние да се спася.
Джон Бъниън – „Преизобилна благодат свише
за най-пропадналия грешник“
Wer immer strebend sich bemucht, den könen wir erslösen.
Нагоре който се стреми… намира изкупление.

Гьоте

I

Две планински вериги почти прехвърлят републиката от север към юг, като образуват помежду си множество долини и плата. Над една от тези долини се извисяват два вулкана; към нея се открива изглед от град Куаунауак, който лежи на шест хиляди фута надморска височина. Той е разположен доста на юг от Тропика на Рака, по-точно на деветнайсетия паралел, приблизително на ширината на островите Ревилахихедо, на запад, в Тихия океан, а много пò на запад, на най-южната точка на Хаваите – или в източна посока, на паралела на пристанището Цукох на атлантическия бряг на Юкатан близо до границата на Британски Хондурас, а още пò на изток – като град Джагърнот, Индия, на Бенгалския залив.

Стените на града, който е построен на хълм, са високи, улиците тесни, криволични и начупени, пътищата – лъкатушни. От север влиза хубава американска магистрала, но се загубва из уличките и излиза като козя пътека. Куаунауак има осемнайсет църкви и петдесет и седем cantinas*. Може да се похвали също с игрище за голф, с не по-малко от четиристотин плувни басейна, обществени и частни, пълнени с вода, която безспирно се стича от планините, и с множество превъзходни хотели.

Хотел „Касино де ла Селва“ се издига на малко по-висок хълм току извън града, близо до гарата. Построен е далече от главната магистрала и е заобиколен с градини и тераси, от които се открива панорамен изглед във всяка посока. В почти дворцов стил, той е обвеян от някакъв лъх на отминало великолепие.

* Пивници (исп.). – Бел. пр.

Понеже вече не е казино, дори не можеш да хвърлиш зар на бара кой да плати пиенето. Нощем тук витаят призраците на разорени комарджии. Не се вижда жива душа в разкошния басейн с олимпийски размери. Стърчат трамплините, пусти и печални. Кортовете за хай-алай* са тревясали и запуснати. През сезона се поддържат само два тенис корта.

Към залез-слънце в Деня на мъртвите през ноември 1939 година двама мъже в бели фланелени костюми седяха на главната тераса на хотела и пиеха анис**. Бяха играли тенис, след това билярд и ракетите им, стегнати в непромокаеми калъфи – на доктора триъгълна, на другия четириъгълна – лежаха на парапета до тях. Шествията, проточили се от гробищата надолу по склона зад хотела, приближаваха – до двамата достигна жалобно песнопение; те се обърнаха да наблюдават скърбящите, които скоро вече се виждаха само като тъжните светлинки на свещите си, проблясващи всред далечните снопове царевична шума. Д-р Артуро Диас Вихил побутна бутилката „Анис дел Моно“ към мосю Жак Ларюел, който в момента напрегнато се бе привел напред.

Малко вдясно и под тях, под гигантската алена привечер, чието отражение кървеше в пустите плувни басейни, разпилени навред като миражи, се разстилаше ведрият мир и покой на града. Поне откъдето седяха, той изглеждаше в покой. Само ако човек се вслушаше внимателно, както правеше в момента мосю Ларюел, можеше да долови далечен смътен звук – отчетлив и все пак някак слят със звънкото, напевно мрънкане на траурното шествие – звук като песен, ту стихващ, ту кънтящ, и като равен тропот – от думкането и гълчавата на буйната фиеста, която бе започнала в зори.

* Игра, подобна на хандбал. – Бел. пр.

** Anís (исп.) – мексиканска мастика, буквално „анасонлийка“. – Бел. пр.

Мосю Ларюел си наля нова чашка анис. Пиеше анис, понеже му напомняше абсента. Бе морав от нахлулата в бузите му кръв и ръката му леко трепереше над бутилката, от чийто етикет червендалест дявол му се заканваше с вилата си.

– … искал да го убеди да постъпи в болница и да стане déalcoholisé – казваше д-р Вихил. Той се спъна във френската дума и продължи на английски. – Но аз самият бил толкова зле тогава след бал, че физически страдал. Това е много лошо, защото ние лекари трябва да бъдем като апостоли. Помните, тогава играли и тенис . Та аз видял Консула в градината и пратил хоп да пита дали може да се срещнем за минута, ако можело, да ми почука на стая, много благодарен щял да бъда, или, молел го, бележка да ми пише, ако алкохол не го убило вече.

Мосю Ларюел се усмихна.

– Но те заминаха – продължи събеседникът му – и да, аз мисля да питам дали тогава вие го видяхте у тях.

– Той беше у дома, когато телефонирахте, Артуро.

– О, зная, зная, но ние така ужасно се напили през нощта преди това, така били perfectamente borracho*, че струва ми се, Консул бил по-зле от мен. – Д-р Вихил поклати глава. – Не беше зле само тяло, но и оная част, дето по-рано му викали душа. Беден ваш приятел си пропилял парите тук на земята в такива безкрайни трагедии.

Мосю Ларюел допи чашата си. После стана и отиде до парапета; опрял дланите си на двете тенис ракети, той се огледа надолу и наоколо; изоставените кортове за хай-алай с кулички, потънали в трева, мъртвите тенис кортове, чешмата до центъра на главната алея, където фермер от кактусово ранчо бе спрял коня си на водопой. Двама млади американци, младеж и девойка, играеха пинг-понг по тъмно върху терасата на пристройката долу.

* Съвършено пияни (исп.). – Бел. пр.

Станалото точно преди година на този ден сякаш вече принадлежеше към друга ера. Човек би казал, че ужасите на настоящето ще погълнат миналото като капка вода. Но не бе тъй. Макар трагедията закономерно да се превръщаше в нещо нереално и маловажно, все още сякаш бе позволено на човек да си спомня дните, когато животът на отделната личност имаше някаква стойност и не бе просто печатна грешка в комюнике. Той запали цигара. Далече отляво, на североизток, отвъд долината и терасираните предхълмия на Сиера Мадре Ориентал, двата вулкана, Попокатепетъл и Икстаксиуатъл, се открояваха високи и величествени в залеза. По-насам, може би на десет мили, малко по-ниско от главната долина, той различи селцето Томалин, сгушено зад джунглата, от която се издигаше тънък син воал потаен дим – бракониер гореше въглища. Отсреща, на другата страна на американската магистрала, се разстилаха поля и горички, сред които лъкатушеха някаква река и пътят за Алкапансинго. Вишката на затвор се издигаше над гората между реката и пътя. Който пък се губеше в далечината, където пурпурни хълмове от рая на Дорé се спускаха надолу. Над града светлините на единственото кино на Куаунауак, построено на стръмнина и рязко издало се напред, внезапно се запалиха, примигнаха и пак пламнаха. No se puede vivir sin amar*, каза си мосю Ларюел… Както е написал на къщата ми онзи estúpido**.

– Хайде, amigo***, по-добре захвърлете ум – каза зад него д-р Вихил.

– Но чуйте, hombre****, Ивон се върна! Ето какво не мога да проумея. Върна се при него!

* Не може да се живее без любов (исп.). – Бел. пр.

** Глупак (исп.). – Бел. пр.

*** Приятелю (исп.). – Бел. пр.

**** Човече (исп.). – Бел. пр.

Мосю Ларюел пристъпи пак към масата, където си наля и изпичаша теуаканска минерална вода. После каза: – Salud y pesetas.*

– Y tiempo para gastarlas…** – замислено отвърна приятелят му.

Мосю Ларюел спря поглед върху доктора – излегнат в шезлонга, прикрил с ръка прозявка, красиво, невероятно красиво, невъзмутимо мексиканско лице с благи, дълбоки кестеняви очи, също като очите на онези замислени красиви оаксакуенянски дечица в Теуанапетек (идеалното място, където жените вършеха всичката работа, а мъжете се къпеха в реката по цял ден), тънките малки ръце с нежни китки, на гърба на които човек почти шокиран виждаше покаралите груби черни косми.

– Аз отдавна съм захвърлил ума си, Артуро – каза на английски той, като измъкна цигарата от устата си с изтънчени нервни пръсти, върху които носеше – съзнаваше го – твърде много пръстени. – Но това, което все повече откривам… – мосю Ларюел забеляза, че цигарата му е угаснала, и си наля нова чаша анис.

– Con permiso.***– Д-р Вихил с фокусническа ловкост тъй бързо измъкна запалка с пламъче от джоба си, че изглеждаше, сякаш я бе държал запалена там или че бе извлякъл пламъка от себе си – така се сляха жестът и запалването, – и я поднесе на мосю Ларюел. – Вие никога ли не ходи в църква на сиротни – каза внезапно той, – дето е Мадона на тия, кои никого си няма.

Мосю Ларюел поклати глава.

– Никой не ходи там. Само ония, кои никого си няма… – каза бавно докторът. Хлъзна запалката в джоба си и си погледна часовника, като елегантно врътна китка нагоре. – Allons-nous-en**** – и с прозявка повтори на испански: „вамонос“. После стана и се присъедини към мосю Ларюел на парапета, като дълбоко поемаше въздух. – А това е любим мой час, кога слънце залязва и куче чавка.

* Здраве и пари (исп.). – Бел. пр.

** И време да ги харчим (исп.). – Бел. пр.

*** Позволете (исп.). – Бел. пр.

**** Да вървим (фр.). – Бел. пр.

Мосю Ларюел се засмя. Докато говореха, небето откъм юг бе добило див, буреносен вид; шествието жалейка се бе изнизало надолу по хълма. Високо в небосвода сънни лешояди чертаеха бавни низходящи спирали по вятъра.

– Добре, към осем и половина може да намина към новото cine*.

– Bueno.** Тогава довечера ще ви видя на място, знаете кое. Помнете, още не мога да повярвам, че вие заминава утре. – Той подаде ръка, която мосю Ларюел твърдо стисна, с обич. – Опитайте да дойде нощес, ако не, моля, помнете, че аз винаги ще интересувам за ваше здраве.

– Hasta la vista.***

– Hasta la vista.

Вече сам, застанал до автострадата, по която бе изминал преди четири години последната миля на това дълго, неистово, красиво пътуване насам от Лос Анджелис, мосю Ларюел също откри колко трудно му е да повярва, че си отива. После мисълта за сутрешния път го завладя неудържимо. Бе поспрял в колебание кой път за вкъщи да хване, докато малкият раздрънкан автобус – Tomalín – Zocaló****– профуча по нанадолнището, лашкайки насам-натам натъпканите пътници, на път към баранката***** и после нагоре към Куаунауак. Тази вечер не му се искаше да поеме в същата посока. Затова прекоси улицата и се отправи към гарата. Макар на другия ден да не заминаваше с влак, потискащото чувство за предстоящо отпътуване го налегна, докато избягваше по детски с цепките между релсите, за да мине през коловозите на теснолинейката. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха от бензиновите резервоари отсреща на тревистия насип. Перонът спеше. Коловозите пустееха, семафорите бяха вдигнати. Надали нещо подсказваше, че някога влак може да пристига на тази гара, камо ли да я напуска:

* Кино (исп.). – Бел. пр.

** Добре (исп.). – Бел. пр.

*** Довиждане (исп.). – Бел. пр.

**** Площада – Томалин. – Бел. пр.

***** Каньона (исп.). – Бел. пр.

К У А У Н А У А К

И все пак преди по-малко от година това място бе сцена на прощаване, която никога нямаше да забрави. Изпитал беше неприязън към доведения брат на Консула още при първата им среща, когато той се бе появил с Ивон и със самия Консул в дома на Ларюел на „Кале Никарагуа“: почувствал бе не повече симпатия – сега разбираше, – отколкото самият той се бе понравил на Хю. Странната външност на Хю – макар тъй всезавладяващо да бе впечатлението от тази нова среща с Ивон, че той не бе осъзнал дори странността на Хю достатъчно силно, за да го познае от пръв поглед по-късно, в Париан – се бе оказала просто карикатура на добродушния и леко саркастичен атестат, с който го бе обрисувал Консулът. Това бе, значи, детето, за което мосю Ларюел смътно си спомняше да бе чувал преди години! За половин час той го бе отписал като безотговорен досадник, марксист от салонен тип, суетно егоцентричен, но романтично спонтанен. А пък Хю, който по различни причини положително не бе „подготвен“ от Консула за запознаването с мосю Ларюел, несъмнено го виждаше като още по-невъзможен досадник, застарял естет, заклет в похожденията си ерген с мазничък собственически подход към жените. Но три безсънни нощи по-късно сякаш вечност беше минала: смутът и покрусата от катастрофата, която умът отказваше да побере, ги бяха сближили. В часовете, последвали неговия отклик на телефонното повикване на Хю от Париан, мосю Ларюел бе научил много за Хю: надеждите му, страховете му, самозалъгванията му, отчаянията му. И когато Хю си бе тръгнал, той сякаш бе загубил син.

Без да пази тенис костюма си, мосю Ларюел се изкатери по насипа. И все пак беше имал право, си каза той, като поспря на върха да си поеме дъх, имал бе право, след като бяха намерили Консула (макар едновременно да се бе създала гротескно нелепата и жалка ситуация, когато в Куаунауак не се бе оказал британски консул, към когото да се обърнеш, при може би първия случай на остра нужда от такъв), имал бе право да настоява Хю да отхвърли всички традиционни скрупули и да се възползва докрай от странната неохота на „полицията“ да го задържи – от очевидното ù желание, поне такова впечатление се създаваше, да се отърве от него, и то тъкмо в момент, когато изглеждаше най-логично той да бъде задържан като свидетел по макар и една точка от това, което сега, в отдалечена ретроспектива, би могло да се назове „случаят“ – и в първия удобен момент да се качи на парахода, който сякаш провидението бе изпратило да го чака във Веракрус. Мосю Ларюел се обърна пак да погледне гарата; Хю бе оставил празнина. В известен смисъл той си бе отишъл, отнасяйки и неговите последни илюзии. Защото Хю на двайсет и девет години още мечтаеше – дори тогава – да промени света (нямаше как това да се каже по друг начин) чрез делата си – също както Ларюел, на четиридесет и две години, тогава все още не бе изоставил напълно надеждата да го промени чрез големите филми, които възнамеряваше някак да създаде. Но днес тези мечти изглеждаха самонадеяни, абсурдни. В края на краищата той вече бе създал големи филми според мярката за големи филми в миналото. И доколкото му бе известно, те не бяха променили света ни на йота. Донякъде бе постигнал едно отъждествяване с Хю. И той като Хю заминаваше за Веракрус; пак като Хю не знаеше дали някога корабът му ще достигне пристан…

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук