„Възможно ли е да си смениш кожата?“, пита нов скандинавски трилър

Из мемоарите на едно влечуго - корица

На българския пазар вече излезе „Из мемоарите на едно влечуго“ – завладяващия психологически трилър на младата норвежка писателка Силие У. Юлстайн. Това е едва дебютният ѝ роман, но правата за него вече са продадени в повече от тринайсет страни, а у нас се появи с логото на издателство „Емас“ и в превод на награждаваната преводачка от норвежки Ева Кънева. Вълнуващо усукан и смущаващ трилър за феновете на Ю Несбьо, Джилиан Флин, Кейт Аткинсън и Тана Френч, който задава въпроса „Възможно ли е да си смениш кожата?“


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

Код-ваучер: Jasmin22
Кодът важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


„Из мемоарите на едно влечуго“ е хищна и постоянно изменяща се история за семейни тайни, за стремежа към създаване на ново „аз“ и за последиците от психологическите травми. Брилянтно изследване на границите на човешкото хладнокръвие. Нетипичният дебют на Силие У. Юлстайн очертава трагичната връзка между две жени, едно безпардонно ченге на ръба на пенсионирането и един тигров питон.

Лив дели студентски апартамент с двама приятели в Олесюн в западна Норвегия. Една сутрин, след пореден купон в квартирата им, тя вижда питон в предаване по телевизията и изведнъж идеята да си купи змия като домашен любимец я обсебва. Така не след дълго Неро, бебе питон, става четвъртият съквартирант в апартамента. Между Лив и Неро възниква неизразима връзка и младата жена е поразена от желание, което я изненадва със своята интензивност. Най-накрая тя се чувства в безопасност.

             Тринайсет години по-късно. Няколко дни преди първия учебен ден 11-годишната Ибен изчезва безследно след като с майка ѝ Мариам се скарват в мола. Изпадналата в шок Мариам се качва в колата и подкарва без посока. Пред очите ѝ оживяват болезнени картини от миналото ѝ, които я хвърлят в мъчителни подозрения кой е похитил дъщеря ѝ.
             Междувременно полицията повежда разследване на предполагаемото отвличане. В екипа работи и Руе – депресиран, самотен 55-годишен полицай, постъпил наскоро в отдела. Докато разпитва Мариам, у детектива се зараждат подозрения… Защо обаче той се стреми с такова настървение да уличи в престъпление майката на отвлеченото дете? Никой от героите в тази книга не е такъв, за какъвто се представя…
          С напрегнат сюжет и психологическа дълбочина „Из мемоарите на едно влечуго“ представлява брилянтно изследване на мъчителния процес на самоопознаване, на желанието да скъсаш с онзи човек, който доскоро си бил, и да се преобразиш в друг – желание, познато на мнозина.

Отзиви

„Оригинален, остър, пленителен и смразяващ – „Из мемоарите на едно влечуго“ е амбициозно и хипнотизиращо четиво.” – Крис Уитакър, автор на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“

„Из мемоарите на едно влечуго“ е дързък и противоречив дебют, който ни запраща в най-мрачните дълбини на съзнанието. Майсторско, вълнуващо, неудобно изследване на манията, на желанието и отхвърлянето, на сексуалността и табуто. Юлстайн ни оставя без дъх в стремежа си да проучи коя версия на човека е способна на любов и коя – на насилие.“ – Сара Шмид, авторка на „Виж какво“

„Силие У. Юлстайн пише за змиите по начин, каращ ме да се чувствам така, сякаш никога преди не съм ги виждала. На език, колкото съблазнителен, толкова и хаплив, тя слива границите между влечуги и хора, възрастни и деца, били те престъпници, или жертви. Страшно, смущаващо и напълно потапящо четиво.“ – Емили Фридлънд, авторка на „История на вълците“

Из мемоарите на едно влечуго

Силие У. Юлстайн

Мариам

Кристиансюн

Петък, 18 август 2017

– Мамо, ще ми купиш ли списание?

Ибен вдигна пред очите ми комикс в лъщящи цветове. Фигурата на корицата явно трябваше да представлява секси зомби: нацупило е огромните си устни, наплескани с брокатено червило. По принцип само Тур я водеше със себе си в магазина. Аз предпочитах да пазарувам сама, но днешният ден бе само за мен и Ибен. Аз го предложих. В понеделник започваше учебната година и настоях аз да заведа нашата шестокласничка на пазар за нови дрехи и училищни пособия. Исках да прекараме известно време заедно с надеждата да възстановя някогашната близост помежду ни. Отношенията ни се усложняваха все повече. Някак се отдалечавахме.

Прекарахме близо три часа в мол „Стуркая“. Позволих ѝ да си избере официално облекло и тя се спря на тесен панталон и дантелена блузка с копче на гърба. Много ѝ отиваше. Купихме и розови обувки и розов суитшърт. Тя остана с тях. Дълго се фръцкахме пред огледалата в пробните, снимахме се и се забавлявахме. Открихме дори жълт пуловер в нейния размер, същия като моя кашмирен пуловер, и изпратихме снимка на Тур. Ибен толкова много приличаше на мен, когато бях на нейната възраст. Понякога ме болеше да виждам колко си приличаме, но днес ми стана някак приятно. След шопинга седнахме в едно кафене и ядохме сладолед. Зададох ѝ няколко безобидни въпроса и тя ми отговори. Известно време разговаряхме за коне. Ибен имаше приятелка, която язди, и много искаше и тя да тръгне на тренировки по езда. Обещах да поговоря с Тур, а тя се усмихна, все едно вече ѝ бях разрешила.

Ибен беше прелестна, с руси къдрици, които се виеха над очите ѝ, с тесен нос и тънки устни. Кичозната фигура от комикса бе нейна пълна противоположност. Ибен изобрази физиономия, предназначена да сломи съпротивата ми. Навярно въздействаше на Тур, който позволяваше на съвестта си да определя толкова много негови решения, но спрямо мен не бе сполучлива тактика. Почувствах се използвана. В продължение на единайсет години ѝ треперех да не пострада, да не падне от дивана, да не се задави, да не глътне някое кубче „Лего“. Утешавах я, когато плачеше и когато боледуваше. Ибен не оценяваше нищо от всичко това. Интересуваше я единствено да изврънка поредния подарък или поредното разрешение.

Издърпах списанието от ръцете ѝ. Няколко секунди тя ме гледаше с пламъче в тъмните очи. За миг-два все още таеше надежда да получи, да получи, да получи. Прелистих списанието. Още префърцунени момичета зомбита гледаха от страниците с големите си нагримирани очи. Вършеха ежедневни дейности; ходеха на училище, гримираха се. Авторите на комикса определено знаеха как да се възползват от слабостта на девойките към всичко лъскаво.

– Какво ще научиш от това списание? – попитах.

Ибен забоде поглед в краката си. Стържеше по пода с новите си обувки.

– Ибен. Какво ще научиш от това?

– Не знам – прошепна тя.

– По мое мнение няма да научиш абсолютно нищо от този боклук. Тогава защо го искаш?

Тя продължаваше да стои със забит в пода поглед. В отговор само леко повдигна едното си рамо.

– Ханшът им е по-тесен от врата им – отбелязах.

Пъхнах списанието в ръцете ѝ, застанах зад нея и разгърнах първата страница.

– Погледни. Няма никаква история. Почти никакъв текст, само ала-бала. Списанието е пълно с грозни картинки на нацапотени момичета. Защо държиш да го купим, Ибен?

Тя поклати глава. Опита се да се отдръпне, но аз я задържах. Отгърнах следващата страница.

– Погледни. – Прелистих нататък. – Виждаш ли? Десет страници и нито един смислен ред. Не се разказва за абсолютно нищо.

Чувах колко строго звучи гласът ми, но не можех да позволя на дъщеря ми да продължава да се прехласва по такъв кич. Следващия път щеше да прояви по-добър вкус. Ибен се опита да се отскубне, но аз я притиснах с лакти. Тя се взря в новите си обувки и пусна списанието. Вече го държах само аз. Него и отпуснатата ѝ ръка. Ибен негодуваше и се опитваше да си издърпа ръката. Бях прекалила.

– Извинявай. Не исках да ставам груба. Просто не виждам смисъл да си губиш времето с неща, от които оглупяваш. Намер*<*и> нещо по-подходящо и ще ти го купя.

Ибен изтръгна списанието от ръцете ми. Прегърбена, тръгна с бързи крачки и се изгуби зад един щанд. В същия миг телефонът ми се раззвъня. Започнах да тършувам из чантата си. Най-напред намерих телефона на Ибен. Беше ми го дала в моята чанта, защото джобовете ѝ не бяха достатъчно големи. Продължих да ровя и най-накрая напипах и моя телефон. Търсеха ме от счетоводството. Сигурно искаха да насрочим среща за назначаване на още лични асистенти. През юни „VeryHealth“ спечели голяма обществена поръчка. В „Тиденс Крав“, местния вестник в Кристиансюн, публикуваха снимка на нашия екип – с марципанова торта и шампанско. Бяхме готови след лятото да започнем работа. Днес обаче дъщеря ми беше по-важна от работата – бях си го обещала. Не си вдигнах телефона.

Ибен не беше до щендера с вестници и списания. Избрах друг комикс, който ми се видя по-приемлив, и книжка с кръстословици. За миг се втренчих в комикса с гримираните зомбита. Довечера щях да поговоря с Ибен по въпроса.

И до касата не я открих. Нямаше я и до щанда със захарни изделия. И пред магазина не беше – виждах през витрината. Извадих покупките от пазарската количка и ги подредих върху подвижната лента. Извадих и телефона си да набера Ибен. В същия миг съобразих, че нейният джиесем беше у мен. Все още ми се струваше твърде малка да носи дамска чанта, но май скоро трябваше да ѝ купя. Платих на касата и попитах касиера – младо момче – дали не е видял случайно от магазина да излиза единайсетгодишно момиче. Със същия успех можех да задам въпроса си на касовия апарат. Натъпках покупките в найлонови торби и тикайки количката пред себе си, излязох навън. Спрях. Огледах се наляво, после надясно. Понеже от Ибен все още нямаше следа, започнах да бутам количката напред и да вървя с големи крачки по тротоара. Усещах как търпението ми се изчерпва. Стиснах зъби и подкарах количката нагоре по баира към паркинга.

И при паркинг-автомата я нямаше. Не ме чакаше и до колата. Въртях се във всички посоки. Виждах само коли. Нито следа от дъщеря ми. Сигурно в този момент трябваше да започна да се щурам като обезумяла, да повикам охраната и да поискам да прочетат съобщение по високоговорителната уредба. Да се паникьосам да не би някой да е отвлякъл Ибен. Точно това искаше тя. Нямаше да ѝ позволя да ме наказва, задето не стана на нейната. Ще ме разиграва тя мене! Започнах да товаря покупките в багажника. Хвърлях торбите все по-ядно. Няколко яйца като че ли се счупиха. Дано омацат списанията на Ибен. Засилих пазарската количка към стената, тя се блъсна с трясък и се прекатури. Колелцата ѝ продължиха да се въртят, докато се качвах в колата. Затръшнах вратата и си защипах палтото за четири хиляди крони. Дръпнах го рязко. Платът се скъса. Запалих. Като знаех колко бързо бяга Ибен, сигурно щеше да се прибере за десет минути. Отказвах да тръгна след нея. След малко щях да се включа в движението по улицата. Ако исках, щях да поема накъдето ми видят очите. Щях да загърбя семейния живот и повече нямаше да се върна.

Лив

Олесюн

Събота, 23 август 2003

 С характерната си походка той крачеше, приведен напред и с вдигната качулка. Отдалече познах пуловера на сиви и зелени райета, силно захабен от дългогодишна употреба и пране. Озовахме се съвсем близо един до друг, направо видях как пуловерът му е напръскан от лекия дъждец. Той вдигна глава. Срещнах леденосиния му поглед. По пъпчивото му лице почти не личеше усмивка. Както винаги държеше пликче снус под устната си. Навремето толкова бях свикнала, че възприемах подутата му буза като естествена особеност на физиономията му. Вече сигурно беше навършил двайсет и осем.

Патрик ми махна. Усетих пристъп на гадене. Обърнах се, погледнах надолу и начаса се напъхах в първия магазин, изпречил се пред очите ми: златарско ателие. Съжалих още щом прекрачих прага. Това не беше авариен изход, а задънена улица. Отидох до витрина със златни бижута. Звънчето на вратата дрънна. Патрик беше влязъл след мен.

Най-напред се появиха хубавите спомени. Смеха ни, когато ме въртеше ли, въртеше в кръг из дневната, докато и двамата се строполим на пода. Как си слагаше резени шунка и кашкавал на лицето, за да ме разсмее. Преживявания от времето, преди да тръгна на училище и преди тъй наречената моя майка да започне да отсъства месеци наред. Тези спомени сякаш бяха увити в памук. Или по-скоро главата ми се превръщаше в памук, докато си ги припомнях.

След хубавите картини дойдоха откъслечни проблясъци от делниците. Патрик никога не се буди навреме. Радиобудилникът бръмчи и оттам в тъмната стая без прозорци излиза сух новинарски глас. Спира да бръмчи чак когато Патрик извади щепсела. Дърпам го, докато стане – или докато не ме прати да вървя по дяволите. После си мажа филийка, изпивам чаша шоколадово мляко и отивам на училище. Прибирам се следобед и го заварвам легнал на дивана. Или пък е излязъл. А понякога пече сандвичи със сирене в кухнята.

Дните се преливат един в друг. Дъхът от носа му, когато ме гъделичка; телевизорът, който работи почти непрекъснато; чаша засъхнало мляко; купи с остатъци от зеленчуци върху кухненския плот. Пастата за зъби по мивката, след като си е измил зъбите. Как я размазвам с пръст. Майка ни отсъства все повече от нашето ежедневие. Постепенно двамата оставаме сами.

Най-мрачните спомени се явиха последни, в момента, когато Патрик се приближи до мен и аз усетих миризмата му. Прииска ми се да си тръгне, та да се отърва от тях. Взирах се в златните бижута, бижута, които не ми бяха по джоба. Единственото бижу, което носех, беше позлатен ключ на синджирче на врата ми. Видях отблясъка от него в стъклената витрина. Видях и как Патрик протяга ръка и го докосва с върха на пръстите си.

– Носиш си ключа на врата като децата, а, Сара?

През тялото ми премина електрически ток. Отблъснах ръката му.

– Недей така, де, Сара.

Задържах дъха си за няколко секунди в опит да потисна гаденето.

– Казвам се Лив. Не те познавам.

Руе

Кристиансюн

Петък, 18 август 2017

Часовникът върху монитора показваше дванайсет без нещо. Проверявах го горе-долу през четири минути, между надничанията през прозореца, където корабчето се връщаше на кея. Вятърът обливаше прозореца със ситни капчици. Когато дойдох тук, прозорецът към морето ми се стори повод за радост. Сега само ми напомняше, че Кристиансюн е потискащ колкото и Олесюн, само дето от офиса се открива по-хубава гледка.

Протоколът от разпита на момичето, което съобщи, че е било изнасилено в съня си, е готов отдавна. Сега само доизглаждах езиковите грапавини. Нищо не ми пречеше, разбира се, да изляза да обядвам с другите и да хапна от сладкиша, който датчанинът приготви, след като нещо се беше поизложил. Когато бях нов в службата, обичах тези сладкиши. А по време на интервюто за работа в Кристиансюн дори се престорих, че ги обожавам, само и само да се махна от Олесюн. Сладкишът не е същият, когато работиш само в офиса и вече не ти възлагат оперативни задачи. Превръщаш се в онзи колега, дето само нагъва, без да приготвя; който слуша историите и ги анализира, но никога не участва в тях. Част от по-възрастните колеги, макар да не работеха вече на терен, продължаваха да носят домашни сладкиши. Иначе беше тъпо.

Причината да не обядвам с колегите не беше само длъжността ми. След всичко случило се вече почти нямах нерви да общувам с хора. Когато похапват заедно сладкиш, полицаите задават въпроси. Искат да се разровят в душата ти, да узнаят какво се върти в ума ти. Не възнамерявах да споделям с тях каквото и да било. Защо да разкривам мои лични проблеми, които те посмъртно не биха разбрали? Въобразяваха си, че да закопчаеш наркоман на улицата е страшна философия. Че е голяма трагедия, ако флиртът им пропадне. Как да обсъждам с такива хора какво е да изгубиш всичко от значение за теб, и то преди въобще да осъзнаеш неговата важност? Какво е да си на петдесет и пет и всяка изтърколила се година да се прибавя към времето, натрупано без детето ти. За мен беше прекалено късно. В миналото се спотайваше все по-далечен спомен за хората, които не оценявах, докато все още ги имах, а в бъдещето чакаше само смъртта. Не можех да споделям това с колегите си. Така бих се превърнал в сърдития чичко, който мълчаливо се тъпче със сладкишите им. Нямаше да им позволя да ми пришият този образ.

От живота в Олесюн ми липсваше единствено, че тамошните ми колеги уважаваха границите на личното ми пространство. Тръгнах си, без дори да подозирам, че ще ми домъчнее за нещо. Със Свере се познавахме открай време и бихме могли да се сближим пак, но той май също предпочиташе да ме остави на спокойствие. Липсваше ми да усещам това разбиране от страна на околните.

Стомахът ми къркореше, но щях да поотложа обяда за час, когато в столовата хората са възможно по-малко. За да върви времето, си пуснах видеозаписа с разпита на момичето. Докато говореше, седеше с наведена глава и ръце в скута. Косата ѝ се спускаше пред лицето и го скриваше от камерата.

– Познавам го отпреди – каканижеше тя. – От училище, сещате се. Никога не се е пробвал, така да се каже. Между нас не е имало нищо. Онази вечер, на купона у него, се пробва, но без да е прекалено напорист.

На записа я прекъснах с прокашляне:

– Какво по-конкретно имаш предвид с „пробвал“?

Мълчание.

– Искаше да говорим за разни неща. За лични неща. После понечи да ме целуне. Аз се дръпнах. Обясних му, че не съм заинтересована, и той се отказа. После всичко изглеждаше нормално. С такива момчета се чувстваш в безопасност. Изобщо не се страхувах да легна и да спя до него.

Момичето се разплака. На екрана аз ѝ протегнах кутията с кърпички.

– Разкажи какво се случи после – подканих я.

– Заспала съм. Събудих се чак след като вече беше започнал. Правил го е, докато съм спала.

– Знам, че е трудно – обадих се аз. – Но трябва да се опиташ да бъдеш възможно по-конкретна и по-подробна. Като казваш „правил го е“, както точно влагаш в тази дума?

Спомних си как се чувствах първите няколко пъти, когато пред мен се разплака момиче. Какъв бяс ме обземаше срещу извършителя или извършителите. Понякога давах на тези момичета повече, отколкото на собствената ми дъщеря. Някак си ми се струваше, че те се нуждаят повече от подкрепата ми – предвид преживяното от тях. Сега съчувствието ми беше по-умерено. Нямах сили да съпреживявам тяхното страдание. Опасявах се, че това би ме потопило в тежка депресия.

Спрях видеозаписа посред показанията на жертвата. За миг вперих поглед в сведената девича глава на екрана. Спомних си как Малечка тичаше към мен пред къщата, където живеехме като семейство. Толкова се радваше да ме види. Глупаво бе все още да я наричам Малечка в мислите си, но въпреки всичко за мен тя винаги щеше да си остане моята Малечка. Сърцето ми мигом се разтуптя бясно в гърдите. Отърсих се от спомените и на компютъра затворих прозореца с видеозаписа.

Тръгнах срещу реката от полицаи, които се връщаха в офисите си и в оперативния щаб. Съвсем скоро голяма част от тях щяха да изчезнат. След няколко седмици оперативният щаб се местеше в Олесюн. Всичко се изнасяше от Кристиансюн. А аз се преместих тук.

Докато се качвах по стълбите, спрях, за да си завържа връзките на обувките. Заслушах се в жуженето на гласовете в полицейския участък. Все едно ме бе обградил рояк пчели. Усетих, че не издържам повече, но, да му се не види, не можех да понеса и другите варианти. Изправих се и реших да взема остатъка от стълбите на бегом, макар че никой не ме гледаше. Минах покрай восъчните фигури, облечени в стари полицейски униформи.

Бирте излезе от столовата с бутилка минерална вода в ръка. Лунички осейваха толкова нагъсто лицето ѝ, че приличаше на карта, а обичайната рижа плитка се спускаше върху нашивката на униформената ѝ риза. Докато се разминавахме, Бирте вдигна ръка за поздрав. Тук, въобще, все се поздравяваха. И това малко ме натоварваше. Зад гърба ми някой нададе възторжен вик и се разсмя оглушително. Обърнах се и видях, че датчанинът, а не восъчен манекен, е стоял преоблечен, с перука и в стара полицейска униформа. Дългучът щеше да се скъса от смях. Бирте приседна на стълбите – бършеше си очите и се смееше до сълзи. Знам, беше глупаво от моя страна, но не се сдържах да не си помисля, че докато съм минавал само преди няколко секунди, датчанинът е стоял застинал като истукан и е изчакал да го подмина, без да помръдне, защото е предпочитал да стресне някой друг.

В столовата все още бяха останали няколко групички. От онези колеги, дето си удължават обедната почивка. Менюто не ме изкушаваше, но все пак избрах салата с пилешко. Взех си вестник и се насочих към една от масите до прозореца. Днес на първа страница в „Тиденс Крав“ беше помощник-треньорът на „Кристиансюн“ Магне Хусет. Искал да помогне на отбора да запази мястото си в елитната серия. Прелистих по-нататък и отворих на интервюто. Въобще не ме беше еня как отборът на клуб „Кристиансюн“ се справя във футболното първенство, но поне да не чета за икономика и болници. Дори Хусет обаче, оказа се, имаше мнение по въпроса за планираната обща болница. Кристиансюн и Молде си оспорваха правото къде да бъде построена. Преди седмица съдът отхвърли жалбата на Кристиансюн. Беше решено. Болницата щеше да се намира в Молде.

Събрах смелост и набодох с вилицата парче пилешко и малко салата. Едва успях да зина, когато с периферното си зрение видях някой да се приближава към мен.

– Охо!

 Осмюн бе облечен с кафяво-сив пуловер, който подхождаше твърде клиширано на белите му коси. Не схващаше, че предпочитам да не ме виждат в неговата компания; че присъствието му подчертаваше сребристосивите нишки в моята коса. Не ми оставаше друго, освен да се подготвя за поредната порция истории за посещения в училища и беседи с младежи по обезпокоителни теми.

– Как върви, Осмюн?

Той въздъхна и остави таблата си върху масата.

– Колкото повече работя тук, толкова повече се убеждавам, че следващото поколение е безнадежден случай.

– Е, поне не се занимаваш с изнасилвания. Дай ми на мен пиянски побоища, влизания с взлом – всичко ще понеса. Но изнасилванията са ми направо смърт.

Най-трудно приемах факта, че с Осмюн всъщност бяхме на едно мнение. Беше потискащо.

– Чувал съм, че много те бива по тези престъпления, Руе. По-рано днес, докато хапвахме сладкиш, говорих с двама колеги. Бил си голям майстор в разпитите.

Не се изненадах, че са ме обсъждали, но Осмюн, подозирах, спестяваше част от разговора. Навярно двамата колеги бяха добавили още някои щрихи към личността ми.

Осмюн подхвана да ми разправя как се опитал да помогне на някакво тринайсетгодишно момче. Почти веднага спрях да го слушам. Взирах се в салатата и се чудех да лапна ли още една хапка. Боднах с вилицата и изгледах светлото месо. Съдейки по цвета, сосът бе с горчица.

– Руе! – извика ме Бирте от вратата. Луничавото ѝ лице беше сериозно. – Оперативка. В заседателната зала.

По стойката на Бирте – изведнъж изглеждаше десет години по-зряла – си пролича за какво става въпрос. Отдалече миришеше на голям случай. Точно от това се нуждаех в момента: да се случи нещо. И без това не бях особено гладен. Станах, взех салатата и вестника, отидох до кофата за смет и ги изхвърлих. Капакът се хлопна с трясък.

Бързо се спуснахме по стълбите до четвъртия етаж. Пред вратата на заседателната зала Бирте спря. Протегна подканващо ръка: да вляза пръв. Обърнах глава и видях, че Осмюн ни е последвал. Стоеше на стълбите и ни гледаше. Докато хващах бравата, изведнъж ме обзе неприятно предчувствие.

Помещението тънеше в сумрак. Неподвижно седящи хора се взираха в мен. Внезапно се чу пукот и върху мен се посипаха конфети. На стената светна „Руе на 55“. Всички запяха „Честит рожден ден“. Пееха, присвиваха колене, покланяха се и се въртяха около оста си. Как не се досетих по-рано. Тези проклетници възнамеряваха да ми сипят сол в раната.

За авторката

След като придобива магистърска степен по литература от Университета в Осло, Силие У. Юлстайн (р. 1984 г.) следва курс по творческо писане в Академията в Берген. „Из мемоарите на едно влечуго“ е първият ѝ роман. Книгата е вече определена от медиите в Норвегия като „най-добрия дебютен трилър от десетилетия насам“ и бързо завладя читателите по целия свят.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук