Излезе от печат „Паломар“ – последното произведение на ненадминатия италиански стилист Итало Калвино. Той притежава неудържима фантазия, благородство на духа и мощна изследователска енергия, които го превръщат в писател космополит, в тайнствен еквилибрист, чиито ерудитски номера неизменно пораждат удивление.

---

Книгите на Итало Калвино може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Според в. „Кориере дела сера“  „Паломар“ (превод: Божан Христов, художник на корицата: Дамян Дамянов, ИК „Колибри“) е мъдър и вълнуващ роман, който се отличава с проникновена дълбочина, присъща само на великите майстори. Както признава самият автор, „Паломар“ силно се различава от останалото му творчество.

Пред нас се разгръща един паноптикум на човешкото битие и познание, вълшебна притча за това какво и как виждаме, по кои пътища сме се формирали в културно отношение и как да намерим своето място на Земята и в безкрайната Вселена. Докосваме се до съвършен образец на високата художествена литература, сгъстен, необикновен и зашеметяващ разказ, който дава отговори на фундаментални въпроси: кои сме ние и какво съзираме с просто око, но и до какви прозрения можем да стигнем през увеличителното стъкло на италианския мъдрец. Забележителният текст на „Паломар“ оставя трайни впечатления у всеки, който се е потопил в него.

Паломар

Итало Калвино

ПАЛОМАР НА ПЛАЖА

Прочит на една вълна

Морето е леко набраздено и малки вълни се разбиват по пясъчния бряг. Господин Паломар стои край брега и наблюдава една вълна. Не че е погълнат от съзерцанието на вълните. Не е погълнат, защото знае добре какво върши – иска да гледа една вълна и го прави. Не съзерцава, понеже съзерцанието изисква подходящ темперамент, подходяща душевна нагласа и подходящо стечение на външните обстоятелства. И макар господин Паломар по принцип да не е против съзерцанието, все пак нито едно от тези три условия не е налице при него. Впрочем той има намерение да гледа не изобщо вълните, а една-единствена вълна и нищо повече. В желанието си да не се поддава на определени усещания той избира за всяко свое действие ограничен и точен обект.

Господин Паломар вижда как в далечината една вълна се заражда, нараства, приближава се, променя формата и цвета си, увива се около себе си, разбива се, изчезва и отново изплува. В този момент той би могъл да се убеди, че е постигнал поставената си цел, и да си отиде. Но да изолира една вълна, отделяйки я от вълната, която непосредствено я следва и сякаш я тласка, а понякога настига и залива, е много трудно; също както и да я отдели от вълната, която я предшества и сякаш я влачи след себе си към брега, макар често да се обръща насреща ѝ едва ли не, за да я спре. А ако човек застане успоредно на брега и се вгледа в линията на вълните, ще му е трудно да установи докъде се разпростира този фронт и къде се прекъсва на отделни вълни, различаващи се по скорост, форма, сила и посока.

Впрочем не е възможно да се наблюдава една вълна, без да се вземат предвид сложните взаимодействия, които участват в образуването ѝ, както и породените от нея, които са не по-малко сложни. Тези взаимодействия непрекъснато се променят, поради което една вълна е винаги различна от друга, но също е вярно, че всяка от тях е еднаква с някоя друга, макар невинаги съседна или следваща я. Иначе казано, има форми и редувания, които се повтарят независимо от това, че са неравномерно разпределени в пространството и времето. А тъй като онова, което господин Паломар възнамерява да прави в този момент, е просто да наблюдава една вълна, тоест да улови всички нейни едновременни компоненти без изключение, той решава да спре погледа си върху движението на водата, която се блъска в брега, за да открие аспекти, които преди не е доловил. Веднага щом установи, че гледката се повтаря, ще знае, че е видял всичко, което е искал да види, и ще може да прекъсне заниманието си.

Като човек нервен, който живее в един трескав и напрегнат свят, господин Паломар се опитва да обуздае връзките си с външния свят и за да се защити от всеобщата неврастения, прави всичко възможно да постави усещанията си под контрол. Приближавайки се към него, гърбицата на вълната се издига в една точка по-високо от другаде и именно там гребенът ѝ започва да побелява. Ако това се случи на известно разстояние от брега, пяната има време да се обвие сама около себе си и да изчезне, сякаш е била погълната, и в същото време да се появи отново и да залее всичко, но този път, изниквайки отдолу подобно на бял килим, който плъзва по плажа в очакване да пресрещне следващата вълна. Но докато човек очаква вълната да се затъркаля по килима, той забелязва, че нея вече я няма – останал е само килимът, а и той бързо изчезва, превръща се в бляскав мокър пясък, който се отдръпва, сякаш отблъснат от разпростиращия се във вълнообразна линия сух матов плаж.

В същото време трябва да се отбележат оттеглянията на фронта, когато вълната се разделя на две крила – едното, което се стреми към брега от дясно наляво, а другото – от ляво надясно, като точката на тяхното разделяне или събиране е обратният вътрешен връх, който следва придвижването на двете крила; но той е винаги задържан по-назад и зависим от последователното им наслагване, докато не го настигне друга голяма вълна, която е също раздвоена между събирането и разделянето, а после и друга, още по-силна вълна, която разплита възела, като го разсича.

Като взема за модел рисунъка на вълните, плажът образува едва забележими пясъчни езици, които се издължават в наноси, залети от водата така, както теченията ги очертават и заличават при всеки прилив и отлив. Господин Паломар е избрал за свой наблюдателен пункт точно един от тези подводни езици, защото вълните тук удрят косо от едната и от другата страна и прескачайки полузалятата повърхност, се сблъскват с ония, които идват отсреща. Тоест, за да разбере как изглежда една вълна, той трябва да държи сметка за тези тласъци в противоположни посоки, които донякъде се уравновесяват и донякъде се сумират, предизвиквайки всеобщ сблъсък на всичките тласъци напред и назад при обичайното разливане на пяната.

Сега господин Паломар се опитва да ограничи наблюдателно си поле. Ако вземе под внимание един квадрат, да речем, десет метра брегова линия на десет метра море, той може да обхване всичките вълнови движения, които тук се повтарят с различна честота в даден интервал от време. Трудността се състои в наблюдението на границите на този квадрат, защото, ако Паломар приеме линията на една издигаща се и приближаваща вълна за най-отдалечената от себе си страна, тази линия, издигайки се, докато се приближава към него, скрива от погледа му всичко, което е зад нея; и ето как взетото под наблюдение пространство се преобръща и в същото време се деформира.

Така или иначе господин Паломар не пада духом и всеки момент смята, че е успял да отбележи всичко онова, което е било възможно от неговия наблюдателен пункт, но после все изскача нещо, което не е предвидил. Ако не беше това негово нетърпение да постигне пълен и окончателен резултат, гледката на вълните щеше да бъде за него отморяващо занимание, което би го спасило от неврастенията, от инфаркта и язвата. А може би това би могло да е ключът за овладяване на сложността на света, свеждайки го до най-прост механизъм.

Но при всеки опит да даде определение на този ограничен модел той трябва да се съобразява с някоя нова дълга вълна, задала се неизвестно откъде, която връхлита върху плитчините, влачейки след себе си нисък пенлив гребен. Подскоците на вълните, които се разбиват на брега, не смущават равномерния устрем на този плътен гребен, който ги прерязва под прав ъгъл, без да е ясно откъде е дошъл, нито накъде се е насочил. Може би лек източен вятър е задвижил морската повърхност напречно на тласъка, идещ от дълбините на откритото море, но тази вълна, породила се от вятъра, при преминаването си обира и страничните водни тласъци, отклонява ги и ги повлича в своята посока. Така продължава да нараства и набира сила, докато при сблъсъка си с насрещните вълни полека-лека не затихне и изчезне окончателно или не се усуче, смесвайки се с една от многото династии странични вълни, запратена към брега заедно с тях.

Когато човек насочи вниманието си върху едно явление, то изскача на преден план и запълва цялата картина, както става с някои рисунки – ако затвориш за миг очи и после ги отвориш, перспективата ти изглежда променена. Така и сега при кръстосването на гребените на вълните, насочени в различни посоки, общият рисунък се оказва раздробен на отделни квадрати, които ту изплуват, ту изчезват. Нека добавим, че отливът на всяка вълна има своя сила, която възпира прииждащите вълни. И ако насочим вниманието си към този тласък в обратна посока, ще добием впечатлението, че истинското движение на водата е онова, което тръгва и се отправя към откритото море.

Да не би същинският резултат, към който господин Паломар се стреми, да се крие в желанието му да тласне вълните в обратна посока, да преобърне времето наопаки, да открие същността на света извън сетивните и мисловните навици? Не, той усеща само леко главозамайване, нищо повече. Силите, които тласкат вълните към брега, вземат превес – наистина сега те са доста наедрели. Дали не се е обърнал вятърът? Тежко на господни Паломар, ако картината, която старателно е успял да сглоби, се разклати, раздроби и разпръсне. Само ако успее добре да запомни всички прояви накуп, образите на една вълна, той ще може да пристъпи към втората фаза на операцията – да разпростре това познание върху цялата вселена.

За целта е достатъчно да не загуби търпение, нещо, което за жалост скоро го сполетява. Господин Паломар се отдалечава от плажа с опънати нерви, така както е дошъл, и дори още по-несигурен във всичко.

За автора

“Невидимите градове” – по-различен поглед към пътешествията на Марко Поло

Итало Калвино  (1923-1985) е сред най-големите италиански писатели на XX век, нерядко сочен като кандидат за Нобелова награда за литература. Роден е в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отраства в Сан Ремо, Италия. Известно време учи аграрно инженерство във Флоренция, завършва литература в Торино. Първия си роман публикува на 24-годишна възраст, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният виконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, „Космически комедии“. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973 г. се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“ Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.