Роуз е изчезнала (корица)

Финландската литературна сензация Катя Кету пренася читателите в свят на магически реализъм и индиански легенди с епистоларния роман „Роуз е изчезнала“. Книгата е част от поредицата на издателство ICU „По пътя” – колекция от творби на съвременни писатели отблизо и далеч, които чертаят картата на новия литературен свят. Есенните дни са по-топли с тази история за семейството, любовта и паметта.


Книги на Кети Кету може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

* Промокод: Jasmin21-4 
Важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


„Роуз е изчезнала“ разказва за културния сблъсък и асимилация между общността на финландските имигранти и коренното население на Северна Америка през 20. век. Романът изисква от своите читатели да бъдат смели и отворени за литературни експерименти.

Четиресет и пет годишната Лемпи се завръща в резервата Фон дю Лак в Минесота, след като в спомените на възрастния ѝ баща започва да се мержелее призракът на отдавна изчезналата му съпруга Роуз. За да разплете семейните тайни, да открие себе си и да продължи живота си, Лемпи се изправя лице в лице с истинската си идентичност, връща се към корените си, резервата и хората, които винаги е мечтала да напусне, и тръгва по индианските „пътеки на живота“.

Индианците оджибве вярват, че човек има предначертана насън пътека, от която се отклонява седем пъти в хода на живота си, а Катя Кету умело използва това, за да раздели и романа в седем глави. Всяка от тях поставя пред Лемпи въпроси за търсенето на себе си и съществуването между две култури, опирайки се на традициите на магическия реализъм.

Като финдианка –  потомка на финландци и индианци – тя се сблъсква с расизъм и дискриминация, расте на кръстопътя между две култури. Името ѝ означава любов и именно любовта ѝ има силата на горски пожар – всепоглъщащ и изгарящ.

„Роуз е изчезнала“ е роман за съдбата на две жени – майка и дъщеря, за тъгата на един баща, за непризнатите грешки и изстраданата доброта. Той смело прескача между събития в настоящето и спомени от младостта на Роуз и детството на Лемпи. Посветен на теми като идентичност и чувство за принадлежност, ключови за всички романи в колекция „По пътя”, той е символично продължение и на индианската тема в каталога на издателство ICU, която свързваме с дебюта на Томи Ориндж „Там там“.

Роуз е изчезнала

Катя Кету

АВГУСТ 2018 г.

Джим Сивокожи,

Бях благодарна, задето дойде да седнеш до мен там, на затоплените през деня стъпала, и ми разказа: Баща ти Тим недолюбвал баба ми Хелми, мразел я в червата и по тази причина дори не ѝ предал последното писмо от Хейнари.

– Можеш да го прочетеш тук някой ден, ако ти е любопитно, на фински е, поне да знаем какво е написал.

После добави, че няма нищо, сълзите са дъждът на душата, така каза, подаде ми носна кърпичка и не погледна към мен, докато се секнех, остави светулките да си блещукат, а дишането ми да се успокои, понеже сигурно съм плакала.

– Как бяхте в детството ти? – попита ме едва ли не замечтано, но аз се напрегнах по същия начин, както преди четиресет и пет години, след изчезването на мама, когато всички разпитваха натрапчиво и ми идеше да изджафкам, че татко никого не е удрял – нито мама,

нито мен. Майк Ухото обикаляше от къща на къща, от фургон на фургон, за да разпитва дали Роуз е била бита у дома. На настоятелния въпрос отговаряха с тиха усмивка, дори плахите, беззъби обитатели на Синята къща се подхилкваха тъжно и отнесено. Ету, от своя страна, кибичеше в недрата на полицейския участък и кимаше благо на земните пчели, които жужаха по прозореца.

– Кавги ли? Не, имахме живот.

***

– Хайде да отидем в гората, а? – предложи ти и изтръпнах. Последната ни среща в гората беше по време на пролетния потоп, преди четиресет и пет години.

Чудатият камък, поляната и заслончето от брезови клони, където си бях почивала, дроздът призори и утрото, и по някакъв начин всичко това е свързано с диренето на сънищата.

– Надали щерката на Роуз се бои от гората – подхвърли ти закачливо. Мина ми през ума, че за Грант гората беше потискаща и затънтена, скалите – неми, в туфите трева дебнеха болести, чорлавите корони на смърчовете закриваха небето.

Сега нощта е топла и благоуханна както навремето с мама.

Реших да те последвам по меката тревиста пътечка, където хладните стръкове докосваха глезените. Малко след Пеещите лесове се натъкнахме на някаква желязна грамада, наполовина покрита с клонаци и брезент – булдозер, чиято кофа тъкмо се канеше да погълне ниския каменен зид пред себе си. Стори ми се съмнително: какво ли правеше този Катерпилар толкова навътре от границата на резервата? Тогава ти спря, отиде до металното чудовище, скочи до вратата му и я отвори, върна се с ключовете в ръка и ги запрати яростно сред секирчетата на скалата. В същия миг някъде в далечината се

разнесе шумът от хеликоптер.

– Мъчат се да прокарат газопровод – изруга ти, – ама нищо няма да излезе. Енбридж, Пайплайн 3.

После ми разказа за багерите, барикадите, хеликоптерите, които кръжели над резервата нощно време.

– Понякога мобилният обхват около казиното се губи. Мнозина се страхуват. Но нека не говорим за това сега – рече ти и кимнах. Аз и нямах желание, исках само да остана насаме с теб в тъмното.

Сетне ти се спря до ниския зид, вдигна върху него един каменен блок и попита:

– Виждаш ли онзи поток? Водата му се стича откъм Сънливите възвишения. Знаеш ли какво дреме под тамошния мъх?

Поклатих глава в мрака.

– Мъртвояди. И червеи, дето се хранят с очите на покойниците. Но най-вече стари воини. Индианци.

Разказа ми как Пати, баба ми, в детството си сънувала, че точно на онова място имало старо гробище.

Присмели ѝ се. Преди две години пристигнали археолози и при разкопките в местността действително намерили кости на хиляди години. В гласа ти се долавяше почит, когато рече:

– Обещах да построя там каменен зид.

Водните кончета се стрелкаха помежду ни подобно на хеликоптера в небето: без да ни обръщат внимание.

Спомних си, че в детството ми Пати беше смятана за пиянде и обща жена.

– Надали знаеш, че понастоящем ѝ викат Gichiayaayaa, достопочтено същество.

Продължихме напред.

– Следвай ме по петите – подкани ме ти.

В брезовата гора мъглата лъкатушеше в долчинките сред хвойните и скалите. От време на време ми се струваше, че измежду вейките надничат горски духове, призрачни девойки и други маниту от леса, но твоите осакатени крака сякаш крачеха инстинктивно, дори левият, съсипан във Виетнам, чаткаше от камък на камък по невидимата пътечка. Притесних се, защото вече не можех да разпозная къде се намираме. Боровата гора наоколо ни беше тиха, чужда. Туфите трева, скрити под цъфтящите боровинкови шубраци, бяха погълнали пътеката зад нас, а в затишието на топлата нощ не можеше да се определят посоките на света. Момини сълзи и лизимахии лъщяха неми сред корените на брезите. Тогава откъм заоблената скала дойде слаб повей, а с него и миризмата на езерни водорасли. Някъде тук татко навремето е спасил мама от скалпиращите. Мама и черното, гневно вълче.

В мрака пътеката ми се струваше опасна, понеже вляво от нас зейна десетфутова пропаст към скалата и езерото.

Ти обаче не се колебаеше.

– Да отидем ли да седнем ей там, на Чудатия камък?

Всъщност името му е Kikinoomaukae-waubik, Камъкът на познанието. Знаеше ли това, Малка лапичке?

Разбира се, че не. Спомням си само удивлението и страха ми от онзи скален блок, заклещен върху скалата. В детството ми човек можеше да се хвърля от него и да

жъне почести, ако посмее. Като теб.

Това място е пълно с маниту – от добрите. Ти положи ръката ми върху камъка и прокара пръстите ми по грубата му повърхност. Усетих жената, ловеца, лодката.

Очертанията на вълка.

– Да запалим огън – каза ми и събрах съчки, докато ти пожертва щипка тютюн от кожената си кесийка в бездната. После заговори с гръб към мен: – Слушай, Лемпи, трябва да знаеш нещо. Никой не го е чувал, дори Майк. Мога ли да разчитам на теб, Лемпи?

Кимнах възторжено.

– Онова изчезналото момиченце, чиято снимка висеше на стената в полицейския участък, с плитките. Познато дете е, Клара. Прекара известно време у нас като бегълка, кой знае откъде беше офейкала – ние нямаме обичая да разпитваме. Но си беше луда. Наложи се да я пуснем да си върви, когато ножовете за почистване на вътрешности започнаха да изчезват. Кучето ослепя, една сутрин намерихме главата на токачка, отсечена с брадва. Наложи се да набавя по-здрава ключалка за спалнята. После се опита да удави Бен в бъчва с дъждовна вода.

– А, момичето, дето отишло в Подвиг ли?

– То, да.

Недоумявах защо не ми беше споделил това по-рано. Защо един шериф не би разказал подобно нещо на другите, на началството, защо не го е изкрещял на всеослушание? Защо си оставил снимката на момичето с плитките да виси на стената като известие за изчезнала коза? Не посмях да попитам, но ти така или иначе ми отговори:

– Онова момиче се боеше от нещо и не е моя работа да помагам на преследвачите му.

Зачовърка някаква мелничка за подправки. Скърцането ѝ се разнесе надалече в лятната вечер, отнякъде отговори писъкът на черногуш гмуркач.

– Умът ми не го побира защо не съм разказал на Майк – продължи ти с кесийка тютюн, увиснала от ъгълчето на устата ти. – Най-вероятно защото нашето убежище за бегълци не беше особено законно. Онова момиче, Клара, към края седеше в барачката и си мечтаеше да подпали цялата колиба.

Почука с чашката на лулата по подметката си, за да изтръскаш пепелта:

– Децата, дето идват при нас, понякога са съвсем умопобъркани. От хапчетата, с които тъпчат хлапетата от резервата. Че и белите. А с някои са се отнасяли толкова лошо, че са като обсебени от зли сили. Това момиче беше от онези, дето непрекъснато се мъчат да

се покачат в скута ти голи, макар да беше вече голяма – твърдеше, че съм се пробвал да я опипвам под одеялото.

Не щеш ли, една сутрин беше избягала, беше отмъкнала парите на домакинството от кутията за кафе, беше строшила с чук керамичната жаба с каменната муха на езика, дето стоеше на тревата на двора.

Зае се да тъпчеш смлени билки в продълговатата лула, наречена калюмет.

Запали я още от първия опит.

– Салвия – каза ми, макар вече да бях разпознала уханието, мама имаше навика да гори връзки билки – пречистваха въздуха от зли духове. Тъдява викаха на салвията гадателска билка, в Убежището беше плевел и неприятел. Пое си дълбоко дъх, вдиша дима с отпусната назад глава, профилът ти на фона на оскъдната светлина призори беше едновременно отчетлив и вдъхващ усещане за сигурност. Без да отвориш очи, ти ми подаде лулата с думите:

– Вдишаният дим не ти влияе, ако не вярваш в него. За миг се зачудих какво ли би казал Грант за това, но се отърсих от мисълта за него. Все пак бях дошла чак тук и бях решила повече да не се боя от сенки. Взех издължената лула между пръстите си, поднесох мундщука към устните. Вдишах голяма глътка дим. Той се зарея от устата ми навътре в гърлото – лаком, но мек, – стече се надолу в корема, изпълни ме отвътре, обходи крайниците ми и предизвика неочаквани радостни тръпки. Толкова отдавна не ме бе спохождало подобно чувство, че първоначално дори не разбрах какво се случва, усъмних се да не би да съм полудяла. Пулсът ми се ускори за момент, но след това забелязах, че нощта наоколо ми беше пламнала в най-различни багри.

– Е, Малка лапичке, как се чувстваш на своя земя?

Гласът ти беше мек, замечтан. Стъписах се, защото не бях схващала това място като своя земя. Не бях мислила, че имам земя, от която да тръгна или където да се върна. Усетих как положи юмрук върху голото място на гърба ми и в мен се зароди трепет, но беше толкова разводнен, че нямах сили да се протегна към него.

– И тук не беше лесно – каза ми бавно.

– Сигурно.

– Е, сега е по-добре, понеже си имаме онова там – посочи към табелата на Казиното на Черния мечок, която мъжделееше отвъд гората на запад.

– Знам.

И действително тук беше по-различно, отколкото преди четиресет и пет години. Вече никой не живееше във фургони, нито в картонени съборетини, повечето местни си имаха ток. Спомних си как се говореше, че баща ти направил камина от ръждясал варел, намерен

в някакъв предвиден за събаряне имот, и го глобили за кражба. Зимно време се мъчеха със съчки и краден пропан, лятно време варяха незаконно алкохол. Няма как да не си  спомняш?

– След Виетнам прекарах десетина години в пиянство и наливане с бира от изварен накиснат малц, понеже ми беше виновно. Имаше нещо гнило в цялата работа.

– В кое?

– В цялото онова клане. Веднъж си свивах цигара на един хълм във Виетнам, загледан в горящото оризово поле и селото, и онези войници на Виетконг, дето ги снимаха оковани във вериги сред сеното за нуждите на нашата пропаганда. Докато се взирах така срещу светлината, изведнъж ми заприличаха досущ на самия мен. Скулите, пепелявата коса, неприветливите лица. Тогава ми просветна, че това е войната на бледоликите и се бия от

името на онези, които най-напред бяха трепали моя народ и ми бяха отнели земята. А сега убивах себеподобните си заради тях.

– Но защо отиде тогава?

– Принуден бях.

Не отговорих. Така става, когато още на четиринайсет години си паднал от мост с първата си кола, мащехата ти е взела свръхдоза, ампутирали са краката на брат ти – диабет от втори тип. Все неща, които тук се случваха постоянно.

– Захвърлих пиячката и започнах да ходя на събрания.

– На молитвени вечери? – попитах и едва не се изпуснах, че съм живяла в Убежището.

Засмя се тихо:

– Не, на събранията на знахарите. В колибата. При Мидейуин.

В детството ми онези езически събирания бяха забранени със закон, но при все това мама ме заведе веднъж.

Заради теб, но не ми се разказваше.

– Ела с мен? – предложи ти.

– Кога? Те ще ме приемат ли? – разколебах се аз.

– Може би – отвърна ти и ме изгледа с внезапна бдителност на светлината от огъня. – Има ли кой да те гали там? Къде беше домът ти всъщност?

Не отговорих, Убежището беше някъде на милиони мили от нас, отвъд молитвите, подобни на парцали от спукани балони. Пък и никой не ме галеше там. Видях като в друга реалност или на филмова лента как Грант се пльоскаше отгоре ми в леглото с балдахин, усетих как всичкият въздух се изцеждаше от белите ми дробове, мъчех се да изсъскам, че ще загубя съзнание, но Грант или не чуваше, или не го беше грижа. След съвкуплението

дългите, увиснали топки на пастора плющяха по бедрата му на път към гълъбовосивата баня.

– Не са ме галили кой знае колко – отвърнах. – А теб?

Ти зацвили от щастлив смях без помен от срам.

– На моменти се случва да се държа като същински пес. Разпищолено.

Не разбрах какво имаше предвид с това, а и нямах сили да попитам, понеже езикът ми бе станал мек и ленив великан. Ти обаче ми обясни, че след Виетнам, особено и останал без крака си, като цяло не те вълнувало друго освен идеала за мир и любов. И двете се намерили в щатския колеж, плащан от армията.

Вдигна лявата си ръка и се загледахме в реещия се дим между пръстите ти на светлината от огъня.

– Осъзнах, че от индианеца няма да излезе доктор, но момичетата си падат по червенокожи, в тях пламва такава примитивна страст, че дори и осакатеният крак не ги бърка. Жадуват за чепа на Последния мохикан, без изключение. Много години минаха в прехвърчане от цвят на цвят, пък и можеш ли да устоиш, когато звучи музиката на Фънкаделик и навред по коридорите на общежитията те чакат сладко гланцирани устни,

засмукали смесен с хапчета Куул Ейд, винилови дупета, поклащащи се в ритъма на черния соул, угодничещи леви радикалистки, щедри етноложки, които прииждат към теб от всички посоки.

Затворих очи и се опитах да си представя този сатанински разврат, това падение, но видях единствено бавно въртящи се прозрачни женски образи и ми беше трудно да схвана продължението на твоя разказ: в кампуса си срещнал Уинона – представителка на микмак

и потауатоми, ловка жена на половината на твоите години, чието име означавало вездесъща оплодителка и богиня на родилките. Веднъж, докато сте пушели от изрязано от ябълково дърво наргиле на противопожарното стълбище, тя ти споделила за свое видение, според което в минал живот сте били сродни души, а душата ти трепнала при спомена, че баща ти Тим наричал жена си с думата Weedjeewaugun – другарка по пътя.

Другарка по пътя – така нарече и мен преди четиресет и пет години, припомних си аз и ме обля студена вълна на ревност и унищожено обещание.

– Значи всичко е потръгнало? – успях да прошепна с мъка…

За авторката

Катя Кету е автор на романи, разкази и анимационни филми, колумнист и филмов продуцент. Една от най-обичаните, награждавани и популярни финландски писателки днес.

Първият ѝ роман излиза през 2005 г. и е номиниран за най-добър дебют, а „Нощна пеперуда“, част от колекция „По пътя” на ICU, затвърждава репутацията ѝ на съвременен автор с разпознаваем стил.

Кету е обиколила надлъж и нашир резерватите на оджибве и e автор на обстойно проучване, посветено на потомците, родени от връзките между финландци и индианци (Fintiaanien mailla, „В земята на финдианците“ (2016).

Именно дълбокото познаване на културата и проблемите им, придава дълбочина на романа „Роуз е изчезнала“, който печели Наградата на Финландия за литература и Приз на финландските читатели.

За преводачката

Преводът на български е на Росица Цветанова, в чийто превод четем и предишния роман на Кету „Нощна пеперуда“. Росица завършва специалност „Скандинавистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, където през 2015 г. защитава и докторска дисертация на тема „Швеция и Финландия: взаимни влияния в областта на литературата след Реформацията (16. – 21. век)“.

От 2008 г. насам превежда художествени творби в различни жанрове от датски, норвежки, шведски и фински език. В неин превод са излизали на български книги на Катя Кету, Софи Оксанен, Йохана Синисало, Юхани Ахо, Мика Валтари, Катри Липсон, Том Егеланд, Йон Айвиде Линдквист и др.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук