Островът в небето (корица)

Основното усещане в „Островът в небето“ е за всеобщо безразличие. Това е роман за отчуждението от света, за невъзможността да се впишеш в него, освен ако не приспиш съвестта си.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN21, от Ozone.bg тук.
* Промокодът JASMIN21 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Островът в небето е разкошен нов курорт, към който се стичат туристи от целия континент. Пълен е с изискани ресторанти и хотели, басейни и клубове, до които отвеждат приятно подрънкващи рикши. Най-нашумялата атракция, издигната в дъното на зрелищен търговски булевард, е огромен неонов цирк, билетите за който винаги са разпродадени. Островът е споделено преживяване – там се преплитат безброй култури и интереси и всеки намира своето място, колкото и различен да се чувства.

Ния, млада адвокатка, не харесва тълпите и не може да си обясни защо Островът е толкова популярна дестинация. Налага се да го посети служебно, заедно с брат си Емил, и двамата да разрешат мистерия с отвлечени деца, но вместо това се захласват по удоволствията, които курортът предлага. Заобиколени от изкушения и опиянени от вниманието, което получават, те започват да търсят себе си и това все повече ги отдалечава един от друг.

Островът в небето

Антон Борисов

I ГЛ А В А
ЕМИЛ

Нощта беше гореща, наистина гореща. Масата от туристи бе безмерна – потни, лепкави тела пъплеха по празничния булевард, а в дъното му ги чакаше

огромният цирк. Неоновите му орнаменти бяха разкошни – осветяваха небето като витлеемска звезда и точно като нея предизвестяваха нещо важно. Емил го беше усетил още със стъпването си на Острова.

Не можеше да го назове, но знаеше, че ще се случи.

– Какво им става на тези хора!? – възмущаваше се Ния. – Човек би помислил, че никога не са виждали цирк.

Може би наистина не бяха. Цирковете постепенно изчезваха, защото все по-малко хора ги посещаваха покрай интернет и други леснодостъпни удоволствия. Но този цирк очевидно беше специален – туристите направо се избиваха за него. Билетите бяха разпродадени преди седмици.

– Знам колко искаше да отидеш, Емил – продължи Ния, като видя умърлушената му физиономия. –

Но стига си го мислил. И без това ще е тъпо, сигурна съм.

Сестра му не умееше да утешава, това бе сигурно. Емил опита да се сети за последния път, когато бе посетил цирк. Май беше във втори клас. Оттогава

копнееше за повторно посещение, но все не оставаха пари за подобни второстепенни развлечения, както се изразяваше Ния.

Висяха до бордюра и зяпаха навалицата. Въздухът бе спарен, пропит с миризми на потни тела и мазна храна. Опънали сергиите си върху тротоарите, търговците някак успяваха да надвикат цялата глъчка на различни езици:

– Топла пица! На парче!

– Немски вурстове! С горчица!

– Татуировки с къна!

– Летящи фенери! От биоразградим материал!

Емил се захласна по един щанд с ретро игри. В последно време ги колекционираше, макар и да не разполагаше с конзола, на която да ги подкара.

– Нещо конкретно ли търсиш? – попита го продавачът. По-надолу имаме втори щанд.

– Само разглеждам – измънка Емил. Надутите цени и без това не му бяха по джоба.

Ния пробваше някаква гривна на съседната сергия. Не изглеждаше доволна.

– Нищо няма да взимаме – нареди тя, сякаш по-скоро на себе си. – Прекалено е скъпо.

Емил избягваше погледа ѝ. Знаеше, че са тук по работа, не на почивка. Изобщо не им прилягаше да разточителстват като най-обикновени туристи. Но имаше нещо, което го караше да иска именно това.

Самият Остров сякаш му шептеше. Пулсираше под краката му, като че бе жив организъм с непреклонна воля. Беше опиянителен шепот, един вид натрапчива мисъл, която се забива в главата ти и остава завинаги там; или поне достатъчно дълго, за да се самозабравиш и похарчиш всичките си пари за тлъсти кюфтета и тенекиени дрънкулки.

– Нека поне хапнем – примири се Емил. – Цял ден съм само на солети.

Петчасовото пътуване с влак го беше изтощило.

Рядко се оплакваше, но когато си заобиколен от толкова много дразнители на сетивата, ставаш слаб.

– Избери ми нещо и на мен. – Ния му подаде пари. – Само гледай да не е много мазно.

Емил ги похарчи за печен картоф на шиш, залят с билков сос. Докато го ръфаха, седяха на една пейка встрани от цялата суматоха и наблюдаваха. Хората не спираха да прииждат и беше чудно как Островът изобщо ги побира.

Бяха какви ли не, като генерирани от компютърна програма. Майка с дете на рамо, бутаща количка за пазаруване. Момичета с коси в цветовете на дъгата. Стар мъж с яркочервена хавайка. Привидно не ги свързваше нищо, но ето че вървяха заедно в една посока.

Емил погледна сестра си. Очите ѝ скачаха от човек на човек, едва беше докоснала картофа.

– За какво си мислиш? – осмели се да попита той.

– Как нашите никога не са ни водили на курорт…

Макар че, като гледам каква е лудница, май не сме изпуснали много.

– Никога не сме ходили на курорт? Нито преди аз да се родя?

Разликата му с Ния бе осем години; винаги бе предполагал, че преди да се появи той, са се случвали най-забавните неща в семейството. Снимките в старите албуми, на които всички изглеждаха щастливи, го бяха навели на тази мисъл.

– Не, никъде не сме ходили – потвърди мрачно Ния. – Вечно нямахме пари. Както сега общо взето. – Тя изтупа ръцете си и пристегна ластика на косата си. – Да тръгваме, че клиентът чака. Знаеш ли как да стигнем?

Емил извади от джоба си сгънатата на осем карта и я разви. Гънките ѝ бяха станали толкова плътни, че закриваха имената на улиците.

– Налага се да пресечем булеварда – заключи разтревожен той. – Ще се справим ли?

Тълпата бе като ураган, който те засмукваше в окото си и после центробежно те запращаше на място, където най-малко си очаквал да се озовеш.

Крясъците се разтваряха в амалгама от дрънчащи рикши, писукащи джунджурийки и скрибуцащи музикални кутии.

Ния пое водачеството и си запробива път напречно през тълпата. Избута с лакти поне дузина туристи, сред които и един здравеняк, който без усилие можеше да ги смаже. Съзрял опасността, Емил му се извини.

Озоваха се от другата страна на бордюра и свиха по калдъръмен път. Курортът беше устроен като лабиринт, с много преки и задънени улици. С всеки следващ завой пътят се стесняваше и тротоарите отстъпваха навътре, докато накрая изцяло не хлътваха в сградите. Сергиите оредяха, глъчката утихна.

Светлината пригасна. Въздухът застина. Беше ли това същият град, или бяха навлезли в друг?

 – Какво е това място? – удиви се Ния.

– Пристан. Така поне пише на картата.

– Моля?

Забавиха походка. Вместо кейове и лодки от двете им страни наизникнаха масивни хотели с наклонени, опиращи се една в друга фасади. Този, който търсеха, бе в края на улицата – сгушена между бетонните колоси четириетажна постройка, окъпана в топла светлина. Пристан насред пристана.

Понечиха да влязат, когато някаква баба изскочи от сенките и опита да им продаде сливово сладко. Не ѝ обърнаха внимание.

НИЯ

Докато Емил се прехласваше по мебелите във фоайето, Ния отиде до тоалетната, погледна се в огледалото и с ужас установи, че на нищо не прилича. Петте минути, оставащи до срещата със собственика, ѝ стигнаха само колкото да се среше, но поне вече не приличаше на бездомник.

Офисът на собственика – ако изобщо можеше да се нарече офис – беше неприветлив. Подът бе застлан със старинен килим, чийто виненочервен десен едва си личеше изпод пластовете мръсотия. Стените бяха покрити със запрашени картини и гоблени. Сбутаните в ъгъла растения бяха набръчкани и съсухрени.

– Много съжалявам за безпорядъка – извини се мъжът и набързо разчисти бюрото си, струпвайки всичко на купчинки. – Не е чистено от дни.

За автора

Антон Борисов е роден през 1995 г. в град София. Възпитаник е на столичната 91 Немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“. Четири години живее в Берлин, където завършва като бакалавър по психология в Свободния университет. Работи като научен асистент в Хумболтовия университет.

Магистърската си степен по психология на развитието и психопатология получава в лондонския King’s College. Съвсем наскоро се завърна да живее в София, където реши да търси професионална реализация.

Предстои да излязат две негови научни публикации в сферата на аутизма и проблемите в детското развитие.

През 2017 г. Жанет 45 публикува дебютния роман на Антон Борисов „Селото на самодивата“, чийто тираж бе изчерпан за няколко месеца. „Островът в небето“, публикуван през 2021 г., е негов втори роман.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук