Днес разгъщаме романа „Към онази която седи в тъмното очаквайки ме“, подписан от един от най-бележитите съвременни европейски белетристи – Антонио Лобо Антунеш.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Към онази която седи в тъмното очаквайки ме” (превод: Здравка Найденова, художник: Стефан Касъров, ИК „Колибри“) се откроява с разтърсващо съдържание, психологическа проникновеност и нестандартна форма.

Възрастна актриса броди с носталгия и болка из дебрите на угасващата си памет. Минало и настояще, детство, юношество и зрелост, реално и фантазно, житейска и театрална сцена, откъслечни образи и пейзажи, нечии гласове и неумолимо безмълвие, реплики свои и чужди се гонят, преплитат и сливат без разграничителни линии, без препинателни знаци във вихъра на едно тревожно дирене на собствената самоличност, на жената, живяла в лоното на актрисата. Просветляващо и пречистващо пътуване навътре в себе си пред прага на „онази която седи в тъмното очаквайки ме“.

Към онази която седи в тъмното очаквайки ме

Антонио Лобо Антунеш

Когато се събудих котаракът лежеше както обикновено на долния край на леглото гледайки към мен без да ме вижда, но прозорецът с наполовина спусната щора изглежда се беше преместил от дясната на лявата страна, дървото с все същите юнски листа почти докосваше дограмата по същия начин мебелите, скринът, шкафът и малкият диван сега заемаха страната на прозореца, какво се е случило през нощта обяснете ми, котаракът надигна глава тъй като възрастната госпожа носеща закуската и хапчетата ми усмихната, винаги се усмихваше, влезе през вратата която поне си стоеше на мястото, осведомявайки ме докато оставяше подноса на нощната масичка

– Когато се събуждаме ни трябва време да свикнем със светлината

и не е истина, не ми е трудно да свикна със светлината, трудно ми е да приема да разместват вещи без дума да ми кажат, правят каквото си искат и се измъкват тихомълком, възрастната госпожа наклони възглавницата помагайки ми да седна – Спомнете си че не за първи път се подмокряте

даде ми хапчетата и чая докато котаракът се плъзгаше плавно към пода, когато минава близо до мен в него се забелязва един мотор който трае до изнизването на опашката и ме забравя, за миг си спомних за Фаро, за мама слагаща супника с вечерята на масата и за татко към мен, със салфетка наполовина втъкната в яката и другата половина в ръката, по тиранти, без сако

– Ела тук

накара ме да си покажа езика, да си наплюнча показалеца и да изтрия петното от носа си

– Приличаше на палячо момиченце

докато аз се бършех в ръкава подсмърчайки, мама вадеше костите на рибата и той ядеше изпънал шия за да не си накапе ризата, сакото му беше на облегалката на отсрещния стол и малкото джобче за кърпичката пълно с писалки, когато си изпих чая Фаро изчезна и родителите ми заедно с него, вече са мъртви от векове, понякога в леглото, все още незаспала, чувах мама към татко

– Ела тук

и оставаше само часовникът с кукувицата в дневната, не дървеното птиче което изскачаше от прозорчето с поклон, само механизмът, спомнях си тези моменти когато бях омъжена и Христос над горната част на леглото се поклащаше напред-назад, не бях съгласна възрастната госпожа да ме мие и облича, най-много да ме настани на фотьойла с някое списание и да ме предупреди преди да излезе

– Ще дойда в часа за обяд

  толкова съсипана горката, с излишна плът където не се нуждаеше от нея и недостатъчна където ѝ трябваше, в безсилните крайници или в късата шия, вещите в дневната са разместени, какво е станало с малката дантелена покривка на масичката под статуетката на девойката прегърнала лебед, от време на време татко ме вземаше на ръце

– Много си тежка момиче

  и майка ми с плетка на една кука, по средата на броенето на бримките

– Седемнайсет нали така?

майка ми

– Завъртите ли се ще паднете и двамата

   девойката на лебеда не знам защо ме смущаваше, болният ми баща кашля зад затворената врата, покрива, покрива, лебедът покрива девойката, леля ми пречеше да натисна дръжката отвъд която някаква странна миризма

– Не влизай там

   майка ми със зачервени очи

– Върви да си играеш на двора остави ни сами и в същото време ме прегръщаше, носната ѝ кърпичка пъхната в ръкава с едно връхче навън, изчаках малко и разпятието над леглото нямо, вглъбено в разтрисанията на гърлото на баща ми, сега слаби, главата на доктора се подаде през открехнатата врата и повика майка ми

– Бихте ли дошли тук?

    за разлика от друг път не ми намигна

– Колко е жизнена

    движеше устата си почти без звук докато аз наблюдавах едно копче напът да се откъсне, стрелките на ненавития часовник с кукувицата, птичето скрито в дървената къщичка където имах чувството че ври кошер с часове, стори ми се че разпятието подскочи но едва доловимо, кратко, и едно изхлипване на майка ми в тишина с различна текстура, от рода на гълъбите в празните тавани в която бъкат мистерии но вратата не се отваряше, или по-скоро отвори я леля, само подала очи, търсещи ме наоколо

– Изчезвай бързо в задния двор и не влизай преди да съм те повикала

    с тон не толкова властен колкото си въобразяваше, прекъсващ в края на думите придружен от треперещите устни, не ме заведоха на погребението, останах сама на двора гледайки голия матрак на родителите ми без възглавници и без чаршафи, пода измит с дезинфектант, разпятието неподвижно, по едно време часовникът с кукувицата, раздут от безкрайни часове, затрака, сглобките на дъските му се разтвориха и рояк кукувици носейки със себе си всички минути на света прекоси помещението, без ред, в смут, размахвайки дървени крила, премина през мушмулата и започна да се смалява по посока на морето със скърцане на заяли панти и времето остана неподвижно оттогава, създава впечатление че се променя, но си остава все същото и тъкмо в това време аз продължавам да унивам бавно с мотора на котарака до края на опашката му, мълчейки както аз мълча гледайки ви.

За автора

Португалският писател Антонио Лобо Антунеш (р. 1942 г.), психиатър по професия, е по всеобщо признание един от най-значимите съвременни европейски белетристи. Участва като лекар в колониалната война в Ангола и продължава да практикува медицина и след големия успех на първите си произведения. Автор е на десетки романи, между които „Слонска памет“, „На края на географията“ (ИК „Колибри“, 2005), „Смъртта на Карлос Гардел“, „Величието на Португалия“. Преведен е на повече от 30 езика и е носител на престижни отличия като Австрийската държавна награда за европейска литература, Наградата на Овидий, Наградата на Йерусалим, „Камоинш“ и „Хуан Рулфо“. Удостоен е с титлата командор на френския Орден за изкуство и литература. Сравняват го с Конрад, Фокнър и Селин. От години е сред фаворитите за Нобеловата награда за литература.