Приемливо ли е да разкажем виц за португалци на португалец? Имаме ли право да се смеем на такъв виц, ако не сме част от въпросната общност? Отговори дава „Тайната на хумора“ на Ноел Каръл.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее“ (превод: Паулина Мичева, Изд. „Колибри“) представя природата на хумора и всички водещи теории за него; изследва връзките между хумора и познанието; проучва моралните му измерения и социалните му функции.

Според някои автори – като Рабле – хуморът е характерно човешко качество, нещо, на което е способен единствено нашият вид и никой друг; някои учени обаче твърдят, че шимпанзета, обучени в езика на жестовете, си разменят шегички и им се радват. Но дори да не е вярно твърдението, че хуморът е уникално човешко изобретение, той, изглежда, е почти универсален компонент във всички човешки общества. Всички сме били в тази неловка ситуация, когато се смеем на някоя шега, после ни става неудобно, подминаваме случилото се и продължаваме напред. Философите обаче не го подминават. Те задават въпроси, изследват неочаквани гледни точки, задълбават в логиката на ситуацията и излагат своите аргументи.

Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее

Ноел Каръл

Глава 1
СЪЩНОСТ НА ХУМОРА

Дъблинчанин на име Пат влиза в бар в Ню Йорк и поръчва три чаши ирландско уиски „Джеймисън“. Изпива ги и си поръчва още три. И после пак. Най-накрая барманът пита Пат защо винаги си поръчва по три питиета едновременно. Пат му казва, че така си представя, че пие с двамата си братя, които са далече – по-големият му брат е в Голуей, Ирландия, а по-малкият в Сидни. Пат става редовен посетител на бара и всеки път щом влезе, барманът му сипва по три питиета. Един ден обаче, докато се настанява на бара, Пат казва на бармана: „Днес само две питиета, моля“. „Съжалявам за загубата ти“, казва барманът. „Каква загуба?“, пита Пат. „Днес поръча само две питиета. Помислих си, че някой от братята ти е починал.“ „Не“, отвръща Пат. „Просто днес не ми се пие, ще се въздържа.“

Ако намирате този виц за забавен, то вие сте в състояние, което ще наречем „комическо забавление“. А обектът на комическото забавление е хуморът. Тоест, хуморът, като този, който е илюстриран с горния виц, е това, към което се насочва комическото забавление.

За нашите цели ще приемем, че комическото забавление е емоционално състояние. Това е твърдение, което ще се опитаме да установим директно в следващата глава. Но засега просто приемете, че е такова, като страха или гнева, и ми позволете да ви покажа какво можем да направим с това предположение.

Емоциите са оценки, насочени към конкретни обекти, които биват оценени в светлината на определени критерии за целесъобразност и които предизвикват определени феноменологични и/или физиологични състояния в субекта, изпитващ въпросната емоция. Страхът ми е насочен към даден обект – тарантула в спалния чувал (това създание определено отговаря на критериите за опасност; така че го оценявам негативно и това ме кара целият да се разтрепервам). Аналогично, комическото забавление е емоция, насочена към конкретни обекти, като вица по-горе. Тези обекти отговарят на определени критерии (които ще бъдат обсъдени по-нататък). Външна проява на оценките е удоволствието, което изпитваме, и чувството на лекота, свързано с повишеното активиране на мрежата за възнаграждение на лимбичната система в мозъка.

Общото име за всички обекти, които пораждат комическо забавление, е хумор. Това имахме предвид по-рано, когато казахме, че хуморът е обектът на комическата емоция.

Думата „хумор“ идва от латинското humor, което означава „течност“; имат се предвид и телесните течности. Лекарите от древността са смятали, че благополучието на човека зависи от баланса между четири такива течности: кръв, флегма, черна жлъчка и жълта жлъчка. Когато тези телесни течности са в непропорционално съотношение, определени личностни черти са по-подчертани  – излишъкът на кръв например прави хората сангвинични, тоест склонни към преголяма възторженост. Така „хуморът“ е започнал да се свързва с представата за човек, чийто темперамент се отклонява от нормата. Такива хора са били смятани за ексцентрични; до XVI век те се възприемат като будещи смях и следователно  – достойни за имитиране и подигравка от комедийните актьори. В резултат „хуморът“ се превръща в това, което правят хумористите.

(Интересното е, че шутовщината има подобна етимологична съдба.

Започва като определение за имитаторите на клоуни и след това се превръща в качество само по себе си.)

Във всеки случай хуморът присъства повсеместно в човешкия живот. Намираме го навсякъде – на работа и в игра, в частни и обществени дела.

Понякога го създаваме сами; често плащаме на други да го създават за нас: например драматурзи, писатели, филмопроизводители, стендъп комици, клоуни и т.н. Според някои автори – като Рабле – хуморът е характерно човешко качество, нещо, на което е способен единствено нашият вид и никой друг; някои учени обаче твърдят, че шимпанзета, обучени в езика на жестовете, си разменят шегички и им се радват. Но дори да не е вярно твърдението, че хуморът е уникално човешко изобретение, той, изглежда, е почти универсален компонент във всички човешки общества. Следователно не трябва да се изненадваме, че той е вечна тема за спекулации, особено от страна на мислители, които са достатъчно амбициозни, за да се опитват да коментират всеки аспект на човешкия живот.

В диалога си „Филеб“ Платон твърди, че смехът, който съпътства хумора, е насочен към недостатъците, особено на хората, неспособни на себепознание. Тоест ние се смеем на хора, които не успяват да следват Сократовата максима „Познай себе си“ и които вместо това се самозаблуждават, като си мислят, че са по-мъдри, отколкото са, или по-силни, или по-високи, или по-смели. Така за Платон забавлението съдържа елемент на злорадство.

В „Държавата“ Платон изразява недоверието си към хумора. Той се бои, че хуморът може да предизвика пристъпи на онова, което Омир нарича „непокорен смях“, а разбира се, Платон е подозрителен към всичко, което би довело до липса на рационален самоконтрол. По тази причина е против поощряването на смеха в класовете на стражите в неговата държава и настоява да не им бъдат представяни богове и герои, които се смеят.

Също като ментора си Платон Аристотел определя хумора като форма на зложелателство. В своята „Поетика“ той предполага, че комедията е започнала като хулни песни, може би като гръцка версия на днешната афроамериканска практика на разменяни между състезателите обиди във формати като „Тостове“, „Дузини“ и „Йо, мама“ (например: „Леле, майка ти е толкова дебела, че са ѝ нужни два пощенски кода“). Аристотел твърди, че театралната комедия от неговото време изобразява хората като по-лоши, отколкото са в действителност.

За разлика от Платон, Аристотел допуска хумора в добродетелния живот, тъй като подобен живот трябва да включва игрова отмора като противотежест на всекидневните дейности. В своята „Никомахова етика“ той изтъква, че духовитият човек с изтънчен вкус намира средата между прекомерната веселящина на шегаджията, от една страна, и липсата на чувство за хумор на простия и недодялан човек, от друга. Освен това, предупреждава Аристотел, смехът на добродетелния човек трябва да бъде благоприличен и умерен. Аристотел е съгласен с Платон, че смехът може да излезе извън контрол. Той предупреждава добродетелния човек за рисковете от шутовщината  – невъзможността да се противопоставиш на изкушението да предизвикваш смях, без значение по какъв повод и с какви средства. Такъв човек едва ли би могъл да се смята за надежден гражданин.

Недоверие към хумора може да се намери и при Епиктет, и при стоиците, които подобно на Платон наблягат най-вече на емоционалния самоконтрол. Бащите на Църквата като Амброзий и Йероним, от своя страна, са усвоили стоическото подозрение към смеха, въпреки че самият Исус, изглежда, го е ценял високо. Както показва списъкът на вече изброените, хуморът е тема, обсъждана от множество известни мислители, сред които не само посочените дотук, но и други, като Декарт, Паскал, Хобс, Кант, Хегел, Хазлит, Шопенхауер, Киркегор, Фройд, Бергсон и Кьостлер (за да назовем поне неколцина). В техните трудове изпъкват някои повтарящи се теоретични подходи към хумора. А най-добрият начин да стигнем до дъното на нещата е да изследваме силните и слабите страни на основните налични теории.

За автора

Ноел Каръл (р. 1947 г.) е американски професор от Темпъл Юнивърсити, една от водещите фигури в съвременната философия на изкуството.

Автор и редактор на повече от 15 книги и на стотици статии. Основните му трудове са в областта на филмовата философия, но работи и в сферата на общата философия на изкуството, теория на медиите и философия на историята.

„Тайната на хумора“ показва, че голяма част от позитивите, които хуморът натрупва, се дължи на изпълняваната от него социална функция – да потвърждава и усъвършенства нормите на различните култури и субкултури. Разбира се, хуморът може да бъде по-малко забавен или дори напълно лишен от забавен елемент, ако приканва публиката да подкрепя вредни етични убеждения, емоции и нагласи.

Заглавието се съчетава добре с:

Откъс от “Кратко въведение в любовта” на Роналд де Суза