Разгръщаме „Рафаело“ на Франческо Фиорети, автора на „Тайната библиотека на Леонардо“.

Изданието се посвещава на 500-та годишнина от кончината на великия ренесансов художник и архитект от Флорентинската школа. Той твори в края на XV век и първите години на XVI век и е смятан за един от тримата големи майстори на този период, наред с Микеланджело и Леонардо да Винчи.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Рафаело” (превод: Милена Дякова, Изд. „Колибри“) умело съчетава портрет на епохата с животопис, поднасяйки ни литературна версия за една „изгубена истина“.

В началото на XVI век Рафаело създава шедьовъра „Преображение“, покрива с алегорични фрески вила „Фарнезина“ и папските покои във Ватикана, рисува своята любима Маргерита и описва античните римски паметници, за да ги опази от престъпни посегателства. Внезапно обаче, на един Разпети петък, отровено вино слага край на живота и на творческия му триумф. А сатирикът Пиетро Аретино тръгва по следите на злосторството, за да узнае кой от затаилите ненавист към маестрото стои зад загадъчната смърт. Около тази криминална нишка авторът разгръща внушително, ренесансово платно на епохата, разнобагрено и многолико, изтъкано от всевъзможни вражди, съперничества и интриги, политически и религиозни борби, ерес, християнска нравственост и езическа разкрепостеност, еротика, разпътство и похот. Населяват го рой персонажи – художници, архитекти и поети, могъщи благороднически фамилии и люде със скромно потекло, кардинали, папи, придворни и банкери, изтънчени лъстиви куртизанки.

Рафаело

Франческо Фиорети

Един от първите бе Леонардо да Винчи.

Сега вече художниците обикновено имаха бради като древните мъдреци.

Точно така ги бе нарисувал и Рафаело на фреската „Атинската школа“ във Ватиканския дворец: хора на изкуството в образите на гръцки философи. Бе изобразил почти всички с бради: Платон приличаше на Леонардо, Аристотел – на Бастиано да Сангало, Хераклит беше Микеланджело, поетът на бъдещето. Само себе си и своя приятел и съгражданин Браманте – в дясната част на голямата фреска, – както и Содома и още неколцина, бе нарисувал без бради. Но той, Рафаело да Урбино, вече не бе кой да е голобрад младеж: сега безспорно беше маестро. Дори маестрото. Леонардо и Микеланджело бяха напуснали Рим, ала той бе тук. Бастиано също си бе заминал, а Браманте бе починал. Бе останал само той и трябваше да се заеме с всички най-важни дела – църквата „Свети Петър“, картата с античните римски паметници, стаите във Ватикана. Сега, когато имаше пълното право да го стори, си бе пуснал брада, както и двамата мъже, които вървяха до него – Балдасаре от Мантуа, граф Кастильоне, и венецианецът Пиетро Бембо.

Освен това и тримата бяха облечени в черно.

Ако човек ги погледнеше на върха на хълм в район Монти срещу светлината на свечеряване, те можеха да предизвикат у него тревожно усещане – малко погребално шествие или трима зловещи, черни и брадати некроманти, връщащи се от разговор със сенките. Впрочем този, който би изпитал подобно чувство, не би бил твърде далеч от истината, понеже в известен смисъл техните римски излети представляваха точно това: разгорещен спор с призраците, макар и далеч не зловещ. Защото от древните, с които те бяха започнали своите полемики, искаха да научат за живота, а не за смъртта. Искаха да знаят как са успели да бъдат господари на света и да правят любов без видими задръжки, без да се чувстват като нечиста плът, както все още и въпреки всичко се случваше с тях след хиляда и петстотин години християнство, как са успели да усещат красотата в плътността на материята, а не в ефирната, възвишена крехкост на светлината, която наистина е най-святото осезаемо нещо тук, на Земята, но разглеждана самостоятелно, не може да разкрие цветовете на света.

От древните искаха да научат чувствеността на духа, духовността на чувствата.

Имаха усещането, че това е тайната, направила ги толкова велики: смирението, с което бяха усвоили от победените гърци изкуството на изяществото, магическата формула на красотата, която е божествена, когато се проявява в материята чрез пропорцията на телата и хармоничните размери на пейзажите или перспективите. Не, не искаха отново да се превръщат в езичници като тях. Просто се стараеха да бъдат по-добри в практикуването на християнството, отколкото древните са били в езичеството, побеждавайки ги в областта, в която все още изглеждаха значително по-силни: пълноценното съществуване, радостта от живота, уравновесените чувствени удоволствия, чрез които дори в умаления мащаб на човешката природа може да се достигне божественото.

Този път бяха отишли тримата на хълма Опий, бяха се спуснали поред във вътрешността на пещерите: двама държаха въжето здраво за пръта, а един слизаше с фенер в ръка. Отдавна се смяташе, че там, долу, се намира древният дом на Нерон. Бяха любопитни и жадуваха да открият нещо ново за един от трите хребета на хълма Есквилин в третия район от времето на Август. Тогава районът се наричал Исис и Серапис, защото там имало храм на Изида, който вече не съществуваше. Обезлюдена зона след разрушението на римските акведукти. Полета, руини, няколко кози, ровещи в безплодната земя, мършави крави и пастирите, въоръжени до зъби, за да ги предпазват от вълци, от всякакви животни или хора. Ала там, в околностите, в лозето си зад „Сан Пиетро ин Винколи“ преди дванайсетина години мъж на име Де Федри бе открил прекрасната статуя на Лаокоон и я бе дарил на предишния папа, Юлий II, от фамилията Дела Ровере. Знаеше се, че именно поради факта, че тази зона била обезлюдена при разпадането на древната империя, тя беше златна мина, раят за иманярите.

Преди няколко години новият папа Лъв X бе възложил на Рафаело да отговаря за цялата римска археология. Тази задача заедно с работата на magister viarum произтичаше от предишното поръчение да ръководи строежа на църквата „Свети Петър“, когато Браманте почина. За новия голям храм на християнството бе необходимо да се изземат всички отпадъчни материали от древните руини, но същевременно трябваше да се съхранят статуите, надписите и ценните мраморни плочи, и Рафаело беше специалистът, на чиято преценка всеки, който ги намереше, бе длъжен да ги предостави съгласно издаден декрет на папата. „Никой не може да прави разкопки в Рим, ако не му позволи да контролира процеса“, гласеше папското писмо. Накратко, ако някой не го информираше в срок от три дни за каквато и да е находка, щеше да понесе сериозна глоба.

Отначало Рафаело прие новата задача с известна ангажираност, ала скоро се наложи да се сблъска с всички трудности на това начинание. Голяма част от заровените съкровища на Рим попадаха в очертанията на обширните заградени и укрепени площи, принадлежащи на могъщи римски фамилии като Колона и Орсини, а тях осмелеше ли се някой да предизвика, рискуваше да бъде убит и хвърлен във водите на Тибър. Необработваемите земи като тези на Есквилин бяха плячкосвани от шайки иманяри – споменатите вече пастири, ратаите от Ломбардия, дето наглеждаха стадата и допълваха надницата си с дребна търговия на повече или по-малко ценни антични предмети, които откриваха при разкопки с подръчни средства. Към всичко това се прибавяха и строителните дейности за търсене на старинни камъни, за да бъдат превърнати в материал за новите сгради или улици. Така Рафаело се оказа обвиняем по две дела за това, че се опитва да се добере до статуи, които искаше да реквизира и съхрани на безопасно място. Загуби и двете въпреки папския декрет, като в единия от съдебните процеси самият Лъв X бе защитил интересите на неговия могъщ противник.

Скоро разбра, че папското писмо, което го излагаше на опасност от спечелване на врагове навсякъде, служеше на папата основно за две неща: в най-добрия случай – да намери безплатни материали за най-величественото строително начинание дотогава, църквата „Свети Петър“, в най-лошия – да укрепи клиентелистката мрежа, а по този начин и политическата си власт във Вечния град. Колкото по-строг бе Рафаело при упражняването на своите функции – с други думи, колкото повече рискуваше живота си, сблъсквайки се с големите римски фамилии, със строителните предприемачи или с шайките самодейни грабители на гробове, – толкова повече щеше да спечели папата, конфискувайки строителни материали или предлагайки на благородниците, срещу които сам повдигаше обвинения, защита в замяна на политически съюз. Лъв X беше Медичи, флорентинец, макар и свързан с фамилията Орсини, а за един „чуждестранен“ папа бе от съществено значение да използва всякакви средства, за да пусне корени в консолидираната система на римската власт.

Така Рафаело усвои доста бързо изкуството на дипломацията и благоразумието. Средството, до което щеше да прибегне, за да изпълнява възможно най-добре своите функции, без да предизвиква прекалено открито – и безрезултатно – враждебните сили, щеше да е изготвянето на голяма карта на Рим от имперската епоха с всички паметници, от които бяха останали документални или археологически следи: един на пръв поглед неутрален инструмент, който обаче, ако можеше да бъде реализиран, щеше да е изключително ефективен, защото градовете се променят, но картите остават, собствениците на площи с антикварна стойност щяха да измрат, имуществото им щеше да бъде поделено и продадено, докато имперският Рим щеше да е все същият на чертежа. В дългосрочен план картата щеше да възтържествува, да надделее над преходността на индивидуалните интереси. И никой нямаше да затръшне вратата под носа му, ако неговото обследване на античните паметници имаше толкова очевидно безобидна цел. Единственият начин да победиш съществуващия егоизъм е да заложиш в битката на дълготрайността. Краткосрочните интереси изчезват с хората, у които са се зародили, а идеите с поглед към бъдещето ги надживяват. В далечна перспектива той щеше да успее да спаси по-голямата част от монументите, ако приемствеността на политическите действия в това отношение, независимо кой беше папа, устоеше на унаследяванията, изчезванията, раздорите, упадъка на фамилните саги.

Неговите най-скъпи другари бяха тези, с които споделяше своята истинска страст към цивилизацията на Древния Рим. Те също бяха колекционери и често ходеше с тях из руините в търсене на старинни предмети. Приятели като Пиетро и Балдасаре, но и безброй други. Този път се спуснаха поред, един по един. Вече имаше многобройни отвори, пробити отгоре през 80-те години на предишния век, когато пещерите на хълма Опий бяха случайно открити, а във вътрешността им – и онези причудливи декорации, които започнаха да се наричат „гротески“. Химери, стилизирани чудовища, изрисувани с техниката тромпльой, ценни щукатури, съперничещи на мрамора, изображения на растения, животински и човешки фигури, слети едни с други, метаморфозите на живота в един триумф на емоционалната свобода, еротични намеци и божествени фигури, плът и дух, преплетени в една бляскава надпревара между креативността на природата и също толкова удивителната креативност на човешкото въображение. Форма на живопис от имперската епоха, която бе останала неразкрита дотогава и която пясъците, засипали тези места, бяха предпазили от влагата през вековете. Щом се спуснеше долу, човек можеше да обходи няколко помещения от величествените древни строежи, да насочи светлината към части от все още почти непокътнати фрески, да се отдаде на внушението на тези изненадващи фантасмагории.

За автора

Франческо Фиорети е известен италиански писател, роден през 1960 година. Творческата мукариера започва с шумен успех – дебютният роман „Тайната книга на Данте“ (2011) месеци наред е на върха на литературните класации, продадени са 700 000 екземпляра в Италия и още при излизането му авторските права са купени в 7 страни. Следват бестселърите „Тайната картина на Караваджо“, „Изгубеното пророчество на Данте“, както и „адаптация“ в модерна проза на Дантевия „Ад“. През 2018 г. Фиорети отново е на гребена на вълната с „Тайната библиотека на Леонардо“ – предизвикателен исторически трилър, съчетаващ внушителна картина на епохата и незабравим портрет на енциклопедичния гений.