Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Двайсетте години на ХХ век. Преди сто години сърцето на Германия, Берлин, пулсира с нечуван и невиждан ритъм. Всяко кафене е сцена, всяка сцена е родно място на нови писатели и актьори, всеки актьор живее, като че ли това е последният му час. Въртят се интриги, върти се любов, Берлин се върти в бясна въртележка и ражда ново изкуство, останало до днес в златните страници на човечеството.
Берлин ражда и Синия ангел. Една никому неизвестна, интелигентна млада жена, не успяла да покори музикалните сцени с цигулка, покорява филмовите сцени със своя опушено-еротичен глас, със своя огнен темперамент и талант, с неповторимо дълбокия си поглед и не на последно място с … умопомрачителните си крака. Берлин ражда звезда и става тесен за нейните измерения. Берлин ражда Марлене Дитрих и я дава на света.
Всеки е чувал името Марлене Дитрих – символът на Златната ера на Холивуд. Известна колкото с неповторимото си сценично присъствие, толкова и с турболентните си лични взаимоотношения, тя със сигурност не се подчинява на ничии правила и живее изцяло по своите. „Това беше удар от гръм, избухване на изгрева“, възкликва за първата им среща великият Ерих Мария Ремарк.
Кино легендата го изненадва, рецитирайки любимия си Рилке, и писателят бързо разбира, че пред него стои не просто красива външност, но и задълбочен интелект. Марлене оставя след себе си пожари – Хемингуей, Едит Пиаф, Кърк Дъглас, Франк Синатра са едва няколко от имената, докоснали се до жаркия ѝ темперамент, а актрисата имала колекция пръстени от мъже, предложили ѝ брак.
Тази Дитрих, фатална и вечна, оживява между страниците на „Марлене в търсене на любовта“ от известния автор на исторически романи Кристофър Гортнър, новото бляскаво попълнение към Колекция „Музи“ на издателство „Емас“.
Марлене в търсене на любовта
Кристофър Гортнър
VI
Бар „Силует” на Нолендорфплац се славеше като сборен пункт на най-заклетите дегенерати в Берлин. Герда го ненавиждаше, макар да не бе стъпвала там. Камила обаче ни бе запознала най-подробно с цветистата му атмосфера – модерен американски джаз, подправен с опиум; пневматична система от опасващи стените вакуумни тръби за задоволяване на апетита на клиентите за кокаин и всякакъв разврат, чието споменаване е рисковано дори в слушалките на телефоните в сепаретата.
Едър пазач удържаше тълпата пред входа с неоново осветление. Посочваше властно и наглед безразборно кого смята за годен да влезе. Очевидно познаваше Камила, защото още щом ни забеляза, оголи зъби във вълча усмивка, огледа ме похотливо и попита:
– Коя е тази възхитителна катеричка?
– Приятелка – отговори Камила. – Не бъди груб. Девствена е.
Той зяпна.
– Не задълго.
Махна ни да минем през кожените завеси. Влязохме в гардеробна. Камила застана пред дървения плот и подаде шала и чадъра си на момиче, облечено в училищна престилка, копие на гимназиалната ми униформа в „Шьонеберг“. Момичето се пресегна да ѝ подаде номерче; вгледах се в лицето му и останах поразена. Не беше момиче, а много красиво момче със сплетени коси.
Намигна ми и изпърха с клепки.
– Ще ми повериш ли нещо, скъпа?
– Не, благодаря.
– Забавлявайте се – обърна се да окачи шала; под късата престилка се виждаха овалите на голите му бутове.
– Видя ли миглите му – прошепнах на Камила, докато изкачвахме стръмното стълбище, украсено с плакати. – Бяха украсени със синци. Представяш ли си колко време е отнело?
– Дълги часове. – Камила извади табакера от чантичката си и пъхна цигара в черен филтър. – Красавиците живеят само за нощта. Ако не са ослепителни по залез-слънце, изобщо не си подават носа навън.
Красавици в момчешки облик. Пристъпвах в нов свят. Влязохме в залата, където въздухът пулсираше от остра наркотична сладост. Над главите ни огледални кълба се въртяха като очници, улавяха и разпръскваха задимената светлина.
Сърцето ми заби по-бързо. Най-сетне бях тук, на сцената, където се подвизава Людмила. В ума ми обаче кръжаха по-скоро историите, очаровали ме във Ваймар – за унищожаването на стария ред, за да се проправи път на новия. В този случай новото бе разюздано преобръщане на представите, фантастична игра, където нищо не е каквото изглежда. Осъзнах, че съм копняла точно за това – свят без правила, където мога да бъда всичко.
Залата бе претъпкана до краен предел; хората се тъпчеха пред бара и край черно-белите маси пред сцената, украсена с евтини коледни гирлянди. Набит мъж с изкуствени гърди и килната червена перука изпълняваше с гърлен глас палавите песни на Роза Валети, звездата от кафене „Мегаломания”. Знаех ги, бяха изключително популярни; изтъкваха префиненото женско удоволствие пред нетърпеливата мъжка страст.
Камила ме поведе край масите. Поздравяваше с усмивка всеки, който подвикваше името й. Докато си проправяхме път, зърнах елегантен мъж в бяло сако. Седеше сам. Камила също го забеляза. Стрелна го с поглед, после показно извърна глава и закрачи по-бързо.
– Хайде! – подкани ме троснато. – Приятелите ми са някъде тук.
Във фрака се чувствах и невидима, и заслепяваща. Облеклото внасяше самонадеяност в походката ми. Към дъното на залата тълпата се сгъстяваше. Минах край група кискащи се момчета по пеньоари; носеха чорапи с бримки и момичешки гащи с воланчета. Едното ми се усмихна, отметна пеньора и разкри забележителна ерекция. Ококорих се и после се разсмях – момчето извади от гащичките си пластмасов пенис и го облиза като сладолед на клечка. Развеселих се още повече при мисълта какво би казала мама; представих си покрусата ѝ от падението на великата ѝ нация. От друга страна, започвах да съжалявам, че не споделих с Камила истинската цел на среднощното си приключение. Бях попаднала изглежда в клуб на хомосексуалисти, където трудно щях да открия мъж, готов да…
Спрях рязко. Намирахме се пред частно сепаре; завеси, окачени върху криви корнизи, служеха като параван, зад който бяха подредени тапицирани дивани и маси с чаши, бутилки и телефони с длъгнести вилки. Край масите седяха мъже в тесни сака и копринени елеци; кръстосали крака, разговаряха и жестикулираха, размахвайки изискани ръкавели. Предположих, че и те са хомосексуални. Сетне се вгледах по-внимателно и установих, че не всички са мъже. Имаше и жени в мъжки дрехи; някои носеха фракове като мен. Очите на една – бузите ѝ бяха нашарени с черен театрален грим, за да изглеждат брадясали – срещнаха моите с нескрито желание.
Разбрах всичко. Камила ме бе облякла така неслучайно. Мислеше ме за лесбийка и в среднощния ми набег бе прочела желание да изневеря на Герда. Не беше изтълкувала намеренията ми съвсем погрешно.
Жената ме повика с показалец.
– Обожавам джентълмени с монокли – изгука. – Придават им достолепен вид.
Приятелите ѝ се разсмяха и ми махнаха да заема празното място до тях. Обърнах се към Камила – беше се насочила към друго сепаре.
– Не се срамувай – жената се изправи. Носеше тъмен костюм и бяла вратовръзка; напомадената ѝ мастиленочерна коса бе пригладена назад и оголваше челото й. – Ела тук, хер Монокъл.
Преди да отстъпя назад, се озова пред мен – гъвкава и тънка като нож. Ръцете ѝ се плъзнаха по ревера на фрака ми и се помаяха изкусително върху гърдите ми под ризата.
– Нова си, нали? – Дъхът ѝ миришеше на тютюн и мента. – Не съм те виждала преди. Какъв чар, какви цици… Изпий чаша с нас!
Дрехите ми сякаш се разтваряха под пръстите й. Исках да изпия чаша с нея – и не само. Бях заинтригувана. Жени, облечени като мъже, и мъже – като жени – разиграваха на живо фантазиите си. Атмосферата бе дълбоко еротична. Освобождаваща.
– Не мога – успях да изрека. – Приятелката ми… ме чака.
– Приятелка? – Жената погледна към сепарето, където изчезна Камила. – Невъзможно е да сте приятелки. Тази фуста се сближава с някого само ако може да ѝ издейства роля.
Тръгнах към сепарето. Усещах погледа на жената, впит като ръжен в гърба ми. Чух дрезгавия смях на Камила. Бе открила свитата си – омайваше едра жена в рокля, няколко размера по-малка от подхождащия й; слаба като скелет брюнетка, която би била красива, ако качи десетина килограма; и широкоплещест младеж в кожен елек на голо и с моряшко кепе, нахлупено върху боядисана платиненосруса коса. Върху масата блещукаха лъжичка и огледало с линии кокаин.
Момчето зашепна на Камила. Смехът ѝ секна. Погледна ме.
– Това е Марлене – представи ме. – За пръв път идва тук и…
Момчето плесна с ръце.
– Девственица! Здрасти, Марлене. Аз съм Ханс. И определено не съм девствен от… Е, не помня откога.
– И аз – усмихнах се, макар да бях разбрала, че не говори буквално – имаше предвид появата ми в свърталището им.
Ханс се смести до Камила, за да ми направи място.
Забелязах със задоволство, че другите откликнаха на думите ми. Едрата жена притисна бедро о моето; брюнетката закима енергично. Ханс измърка:
– Камила, къде си я крила досега? Прелестна е!
Камила присви очи.
– Определено. Дори в дрехи назаем. – Замълча. – Наконтена, но без занимавка. Няма си любовник, нито питие, нито кокаин. Колко жалко.
Замислих се дали да смръкна малко от противния прашец, или да си поръчам коктейл. В същия момент спектакълът на сцената приключи и оркестър от четирима – мъже с тесни елеци и цилиндри – подхвана мелодия. Към дансинга се спуснаха клиенти от сепаретата. Заредени с дрога и алкохол, бяха готови да разпуснат. Едрата жена ми прошепна:
– Да изтанцуваме един чарлстон?
Подвоумих се. Зърнах висока фигура в бяло сако да крачи към нас. Веднага го познах – мъжът ни наблюдаваше по-рано, но Камила се бе престорила, че не го вижда.
– О… Австрийска мръвка на хоризонта. – Ханс потръпна артистично.
– Руди е чех – отбеляза сухо Камила. – И обича да опипва, не да смуче.
– Може би не е пробвал? – Ханс си разкопча елека и показа на мъжа начервени зърна. – Е, Руди? Изглежда ли ти апетитно?
Руди му се усмихна вяло. Имаше красиви пруски черти, тънък нос и изваяна брадичка. Отблизо забелязах, че има стройно тяло, макар и не мускулесто като на Ханс. Видът му говореше за изискан, грижливо поддържан мъж; с изключение на кичур над челото, тъмнорусата му коса бе пригладена назад с брилянтин. Червено-сините светлини от дансинга танцуваха по сакото му и оцветяваха кожата му в меден оттенък. Наклони глава със старомодна вежливост. Камила провлачи с безразличен тон, сякаш едва сега го забелязва:
– Върнал си се от Прага. Как беше? Горещо, предполагам. Слънцето те е обжарило. Навън ли работихте?
Оценил двусмислието, Ханс се разкикоти.
– Снимахме на открито, да. Забравих да си сложа шапка – отговори Руди с тих, уверен глас.
Осъзнах колко различен е от другите тук – елегантен, непринуден и съвсем наясно с природния си чар. Хомосексуалист, несъмнено. Или не. Поведението на Камила подсказваше друго, а тя безспорно знаеше по-добре. Руди се обърна към мен:
– А вие коя сте?
– Марлене Дитрих. – Изгледах го през монокъла, питайки се дали съм открила търсеното.
Камила се намеси:
– Студентка е в школата. Защо не ѝ обещаеш прослушване? Още чакам моето, разбира се, но на нея щастието може да ѝ се усмихне.
Руди явно се учуди.
– Актриса ли си, Марлене?
– Надявам се да стана – нямаше причина да лъжа.
– Снимала ли си се?
– Малко.
Този път излъгах. Бе споменал снимки на открито; очевидно работеше във филмовия бизнес. Изведнъж ме завладя амбиция. Щом Камила разиграва подобни сцени, сигурно е важен човек, много важен. Съквартирантката ми влагаше време и емоции само ако съзира благоприятна възможност.
– Къде си участвала? Не съм те гледал. – Почудих се дали е искрено заинтригуван, или просто поддържа разговор.
– Дребни роли. Нищо значимо… Приятно ми е да се запознаем, хер…?
– Зибер. Рудолф Зибер. Руди за приятели. И за теб, Марлене Дитрих.
Запалих цигара. Вдигнах поглед и осъзнах, че хер Зибер не е откъснал очи от мен. Повдигнах вежди.
– Кажете?
– Ще танцувате ли с мен?
Лицето на Камила окаменя. Прегърна брюнетката през рамо и процеди:
– Върви, Марлене. Както си облечена, на дансинга ще има да се чудят кой от двама ви е мъжът в двойката.
Чарлстонът бе прелял в монотонен бавен танц. Притиснати един в друг, танцьорите се целуваха и опипваха. Точно затова бял дошла тук. Когато Руди сложи длан на кръста ми обаче, се почудих дали е заинтригуван от мен, или иска да подразни Камила. Докато танцувахме, ме държеше на дискретно разстояние. Съмненията ми се задълбочиха.
– Работиш във филмовата индустрия – констатирах след малко.
– А ти си актриса без значими роли – отговори. Отблизо забелязах леката хлътнатина в брадичката му. – В киното ли искаш да пробиеш, или в театъра?
– Заставала съм пред камера. Мои снимки са публикувани в списания. Годеникът на сестра ми, Георг Вилс, директор на Западния театър – добавих, макар да не бях виждала Лизл от месеци, – обеща да ме наеме, след като завърша школата.
Усетих, че се хваля, представям биографията си в най-благоприятна светлина. Ужасих се от себе си. Защо се опитвам да впечатля този непознат? Не можех обаче да отрека, че изтънченият вид и неразгадаемата му усмивка ме караха да се чувствам, все едно съм в клас с гимназиалната ми учителка по френски.
„Искам да спя с него, помислих си“, и откровението се разтвори у мен като топъл пролетен цвят.
– Значи имаш избор – отбеляза той. – В наши дни Берлин предлага достатъчно възможности.
С грациозна стъпка ме поведе настрани от пияна двойка. Дансингът бе препълнен. Потях се. Ризата ми подгизна под фрака. Изведнъж се ужасих, че неопитността ми е повече от очевидна; върху челото ми е изписано „момиче си играе на бал с маски”.
– Харесваш ли мъже? – попита ме внезапно.
Сепнах се.
– Защо те интересува?
Замисли се.
– Защото искам да те видя отново.
– Тогава отговорът е „да”. Щом искаш да ме видиш.
Засмя се тихо.
– И още как! Невероятна си. Съгласен съм с Камила. Ела в студиото за пробни снимки. Една възможност в повече не е излишна.
Танцът свърши. Проехтя гонг и на сцената започна ново представление – момчета в дантелени нощници, със сочни устни и руси перуки довлякоха табуретки, от които стърчаха пластмасови пениси. Яхнаха ги и тълпата задюдюка. Руди ме дръпна настрани и проследи пантомимата с иронична усмивка. Несигурна какво да кажа, бръкнах в джоба на панталона и извадих цигара. Той ми поднесе запалка и рече:
– Предложението ми е сериозно. Работя за Джо Мей. Знаеш ли кой е?
Едва не се задавих с дима.
– Да. Снима филми.
Руди се изкиска. Обходи ме се поглед.
– Предлагам ти да смениш стила. Фракът ти стои очарователно, но Джо предпочита красивите момичета да се обличат като красиви момичета. – Кимна ми. – Лека нощ, Марлене Дитрих.
Обърна се и се отдалечи, сякаш не е изрекъл нищо важно. Всъщност бяха преобърнали живота ми. Пробни снимки със студио „Темпелхоф”! Търсех мъж и го бях намерила. Руди щеше да промени бъдещето ми.
VII
Студиото се намираше в предградието „Вайсензее“. Пътувах с три трамвая, после вървях пешком. Изминах няколко пресечки и пристигнах раздърпана и възмутена от непредвидливия си избор – бях облякла лъскава бяла рокля и чисто нови копринени чорапи, които постоянно се свличаха и се налагаше да си опъвам жартиерите. На рецепциониста обаче се усмихнах широко. Казах му името си и след минути Руди се появи.
– Мислех, че няма да дойдеш – хвана ме под ръка той.
– Така ли? – Позволих му да ме поведе през лабиринт от коридори към сценични площадки и претрупани кабинети.
– Всичко ще е наред – увери ме той. – Бъди естествена и недей да нервничиш. Изглеждаш чудесно.
„На думи е лесно“, рекох си. Треперех на влизане в кабинета, чиито стени бяха покрити с плакати на филми, режисирани от Мей. Закръглен мъж с едри черти и очила стоеше пред отрупано с документи писалище.
– За това ли ме накара да чакам? – пролая на Руди.
– Джо – гласът на Руди прозвуча успокоително.
Явно познаваше режисьора отдавна. Дръпна го настрани. Докато му шепнеше, се постарах да прикрия изопнатите си нерви зад привидно отегчение. С ръка на кръста обходих с безразличен поглед изложените плакати. Всъщност бях впечатлена. „Галерията” удостоверяваше славата на Мей, продуцент и режисьор на успешни криминални филми и на приключенски саги. Бях свирила в оркестъра на UFA, докато прожектираха „Господарката на света”, където главната роля изпълняваше съпругата му Мия Мей.
Руди се върна при мен и прошепна:
– Прави каквото ти казва.
Хер Мей се разпореди да се обърна наляво, надясно и пак наляво. Да вдигна брадичка и да го погледна, после да извърна глава, за да огледа профила ми; да се усмихна, да нацупя устни, да изиграя гняв, радост, тъга. Накрая изцъка със зъби и рече на Руди:
– Хубавичка е, но под брадичката е прекалено месеста. Има чип нос. Разваля ѝ профила.
– Ще я снимаме в анфас. И може да се подложи на диета. – Руди сложи длан под брадичката ми и побутна нагоре. – Има добри данни. Просто трябва да се освободим от излишествата.
Не успя да убеди хер Мей.
– Да, лицето ѝ е необикновено. Хубаво, както казах, но твърде широко. На лентата ще изглежда огромно.
– Не знаем – възрази Руди. – Първо трябва да я снимаме.
– И няма опит – добави Мей. – Главните роли вече са раздадени на професионалистки. Не разполагам с време да напътствам нова.
– Затова ни е нужно свежо попълнение. Учи в школата на Райнхард и е участвала във фотосесии. Ще наваксва в движение.
Разговаряха, сякаш не присъствам. Слушах как ме преценяват, все едно съм крава за продан. Бих ги попарила с язвителна забележка, ако пръстите на Руди не стискаха челюстта ми, принуждавайки ме да стоя със затворена уста.
Мей изцъка отново.
– Добре. Направи пробни снимки. Не ми ли харесат, не искам да ми се мярка пред очите. – Обърна се към писалището. Докато Руди ме водеше към вратата, подхвърли през рамо: – Ева ми каза, че не те е виждала, откакто се върнахме от Прага. Имаш съпруга, Руди. Спри да скитосваш из Берлин и да търсиш нови лица. Обърни ѝ внимание.
Съпруга? Още щом излязохме от кабинета, се отскубнах от ръката му.
– Женен си – възкликнах.
Вървях по коридорите, кипнала от гняв. Беше сгоден! Също като Райц. Наложих си да се съсредоточа, напомних си, че това е маловажно. Не бях дошла тук да спя с него, а да се преборя за кариера в киното.
Стигнахме до поляна близо до студиото, където ни чакаше мъж с камера върху триножник. Руди ме стисна за лакътя.
– Счупи крак! – изрече традиционното за театралите пожелание за успех и за мое удивление се върна в студиото. Безразличието ме завладя изцяло.
Не очаквах да видя отново Руди Зибер.
Минаха седмици.
Една вечер си тръгнах от Дойчес театър след поредната изтощителна репетиция с Хелд. Руди ме чакаше до двуместен син автомобил – рядкост в Берлин. Подминах го, сякаш не съм го познала. Втурна се след мен и ме хвана за ръката.
– Пусни ме – просъсках му.
– Какво има? – изглеждаше искрено учуден. – Защо си толкова нацупена?
– Нацупена ли? Чувствах се идиотски на така нареченото ти „интервю”. Остави оператора да ме снима като млекарка на поляната. И – добавих – дори не си направи труда да ме изпратиш.
– Налагаше се, Марлене. Не исках да влияя на решението. Джо е особняк, не обича да се бъркам в кастинга. Достатъчно си насилих късмета, като те доведох за пробни снимки.
– Разбирам. Е, ако не възразяваш, имам да разучавам пролог.
Нямах, но демонстративно му обърнах гръб.
– Получи ролята!
Застинах. Погледнах го – усмихваше се. В гаснещата лятна светлина изглеждаше млад, съвсем различен от лъскавия непознат в кабарето. Видях го какъвто е – двайсет и няколко годишен мъж с повече чар, отколкото е отредено някому.
– Получих ролята? – повторих.
– Да. – Усмихна ми се още по-широко, показвайки съвършените си зъби. – Пробните снимки показаха на Джо каквото бях разбрал веднага. Блестиш пред камерата. Не можех да откъсна очи от теб.
– Какъв ти блясък! Просто е нямало какво друго да гледаш – свих рамене.
– Нямаш представа на какво е способна камерата. Колоритна си и камерата го изтъква. Знае какво от теб да улови. Трябва просто да се научиш да ѝ даваш простор на действие. – Заговори по-тихо. – Ролята е незначителна. Филмът се нарича „Любовна трагедия”. Ще играеш ролята на Люси, любовница на съдията. Две сцени, но са отлично начало. Ще носиш монокъла. Обясних на Джо как изглеждаше във фрак. Съгласен е…
Щях да играя във филм, и то не какъв да е, а режисиран от Джо Мей. Чувствах се благодарна и окрилена, все едно са ме избрали за главната роля. И бях ужасена.
– Не мога – прошепнах. – Няма да се справя. Не знам как. Не познавам камерата – продължих паникьосана.
– Шшт – прегърна ме закрилнически през рамо той, сякаш ми е баща, макар топлината, излъчваща се от тялото му, да не беше никак бащинска. – Ще се справиш, разбира се. Ще бъда там. Не е трудно, Марлене. Родена си за това. Довери ми се.
Позволих му да ме откара до пансиона с автомобила. Спря пред входа, излезе и ми отвори вратата.
– Ще се качиш ли? – попитах.
Исках да се отплатя за големия дар, който бях получила от него, за съживената надежда за бъдещето. Знаех как. Бях усетила желанието му, когато ме прегърна. Нямаше значение дали е сгоден, или женен. Беше си го заслужил. А и го исках – още откакто го срещнах. Исках да се почувствам обичана, макар и за една нощ.
– Може би по-късно – извърна поглед. Прекрачих колебливо към пансиона. Чух го да казва тихо: – Желая те, Марлене. Много. Но не така. Не от благодарност или похот. Сега имаш други… задължения.
– Ти също. Имаш годеница.
– Вярно е – този път ме погледна в очите. – Годежите обаче не са завинаги. Това важи ли и за твоята връзка?
Очевидно бе разговарял с Камила и тя, разбира се, му бе разказала всичко за мен и Герда.
Обърнах се към вратата и пъхнах ключа в ключалката.
– Да – рекох през рамо. – Важи и за моята връзка. Стига да ми дадеш достатъчно убедителна причина.
VIII
Заснемането на „Любовта е трагедия” се отложи за началото на 1923-та година. Дори преуспял режисьор като Джо Мей изпитваше затруднения с финансирането. Получих обаче сценария и започнах да разучавам грижливо ролята си. Играех и в няколко пиеси на школата „Райнхард”, включително в „Грешникът Тимотей”, където изпълнявах три роли. Хелд свали пиесата от сцена само след девет представления, но ме похвали неохотно, че съм се „изявила по-добре от повечето актьори”.
Допитването ми до състуденти, играли дребни роли в киното, ме подготви, че снимачната площадка не наподобява театъра. Нямало време за репетиции. Често заснемали сцените непоследователно, а сценария променяли в движение. При монтажа грешките се отстранявали, но било задължително да имаш силно присъствие и да знаеш „под какъв ъгъл” да стоиш пред камерата. Примитивно изкуство, казваха някои, не подобрява актьорската техника.
Не разсеяха тревогите ми. Нервите ми се изопнаха до такава степен, че реших да посетя вуйчо Вили. Помолих го да използва връзките си и да ми намери роля – каквато и да е и в какъвто и да е филм, стига снимките да започват веднага. Той се обади тук-там и ми осигури роля в „Малкия Наполеон” – исторически фарс, режисиран от Ернст Любич. Играех камериерката Катрин – глупава роля, изискваща да се кискам и да клюкарствам, докато помагам на господарката си да отбягва попълзновенията на героя. Важното обаче бе, че съм пред камера. Събирах опит за осветлението, учех се да оставам в роля и да запазвам спокойствие сред суетнята на екипа. След седмици присъствах на прожекцията на необработените кадри. Останах поразена – приличах на дебел картоф с къдрички.
Подложих се на строга диета. Без сладкиши, без месо и без хляб; засищах се с вода и резенчета сирене. Отслабнах с няколко килограма; доказваше го изпосталялата плът под брадичката ми – опипвах я постоянно, до полуда.
Исках да бъда съвършена, когато започнат снимките на „Любовта е трагедия”.
Актьорите в главните роли бяха известни имена. Германците още не бяха виждали холивудски звезди – нови лъскави монети, изковани отвъд океана – с изключение на Чарли Чаплин, когото боготворяха. Обезценената марка възпираше разпространението на американски филми и ни принуждаваше да позлатяваме свои знаменитости. В „Любовта е трагедия” работех с един от най-популярните местни актьори, Емил Янингс, едър мъж, прочут със суровото си изражение. Играеше ролята на свиреп персийски борец, убил от ревност ухажора на възлюбената си, която го предава и го изправя пред съда. Моята героиня, Люси, се отличаваше единствено със себично кокетство. Предвиждаше се първата от общо двете ми сцени да бъде заснета от близък план – телефонирам на любовника си, съдията, за да го придумам да ме допусне на процеса, където ще се решава съдбата на бореца.
В деня на снимките се тресях от нерви и монокълът ми постоянно падаше. Джо Май се ядоса и ми изкрещя да оставя проклетото нещо. Седнах със слушалката в ръка. Едва се сдържах да не се разплача. Емил Янингс приближи до мен с тубичка клеево лепило.
– Залепи го – прошепна.
– Благодаря.
Намазах ръбовете на монокъла с тънък слой лепило. Докато го слагах, Янингс ми отправи комплимент:
– Красива си, Марлене. Твърде красива за тази глупост, която Мей представя като шедьовър.
Насърчението ми се отрази чудесно. Руди също беше там – наблюдаваше зад камерите. Поех си дълбоко дъх и изиграх сцената от раз. Спомних си месеците с Райц във Ваймар. Знаех с какво изражение и тон да прелъстя по-възрастен любовник – дори по телефона. След сцената екипът притихна както винаги в очакване на одобрение или упреци от страна на Мей.
– Не е зле – изсумтя той. – Продължаваме.
В следващата сцена седях в претъпканата съдебна зала въпреки забраната на съдията. Бях решила да нося лорнет вместо хлъзгавия монокъл. Криех го, докато започнат снимките, после бързо го извадих, за да следя делото като хищна птица. Нямах реплики, но използвах всяка секунда. Вдъхнах на Люси плам на римска императрица, пред чийто поглед лъвове разкъсват християни.
След четири снимачни дни Мей ме привика. Очаквах да ме нахока – лорнетът не присъстваше в гардероба ми. Руди бе одобрил идеята, но и той изглеждаше на тръни, докато Мей ме обхождаше с очи от главата до петите както при първата ни среща.
– Лорнетът е добра прибавка. Следващия път, фройлайн Дитрих, се консултирайте с режисьора, преди да внасяте промени. Още не сте известна.
Късно вечерта Руди предложи да ме откара до пансиона.
– Още не съм известна! – възкликнах.
Бяхме се почерпили. Снимките щяха да продължат цял месец, но моето участие бе приключило. От вълнение бях зарязала обичайната предпазливост и бях изпила четири коктейла.
Спряхме пред пансиона и Руди ме хвана за ръка.
– Беше искрен, Марлене. Наистина мисли, че ще станеш известна.
Чувствах се окрилена. Адреналинът бушуваше във вените ми с по-голяма сила от алкохола. Прегърнах го и го целунах по устата. Той не откликна. Седеше като вкаменен. Плъзнах длан към слабините му. Улови ме за китката и прошепна:
– Не.
– Не? – Отдръпнах се. – Защо?
Подозренията за неговата сексуалност не ме бяха напуснали. Въпреки признанието, че ме желае, не бе предприел нищо, а и обичаше да се подвизава на Нолендорфплац, където гъмжеше от клубове, подобни на „Силует”. Караше ме да нося фрака и се кискаше, когато ненаблюдателни жени започваха да ме ухажват. Преструваше се на непознат до бара, после внезапно се появяваше с питието до мен и питаше:
– Скъпа, нещо тук изкушава ли те повече от мен?
Сега се засмя по същия начин.
– Казах ти. Не искам първия ни път да протече така.
– Как? Няма причина да не… – Замълчах. – Обичаш я. Това ли е?
Преглътна.
– Мислех, че я обичам. Сега не съм толкова сигурен.
Взех си чантата и палтото. Отворих вратата на автомобила.
– Кажи ми, когато си сигурен. Но не се бави. Омръзна ми да чакам.
– Марлене.
Погледнах го. Очите му ме умоляваха.
– Защо ме измъчваш?
– Сам се измъчваш. Ожени се, Руди. Очевидно имаш нужда. Аз нямам.
Излязох от колата и без да се обърна, отключих входната врата на пансиона. От дневната грамофонът на Труде бълваше стържеща музика; лъхна ме познатата миризма на стар килим, прахоляк, мухъл и котешка пикоч и възторгът ми угасна. Герда я нямаше. Връщах се в отправната точка – студентка в школата „Райнхард”, анонимно лице сред тълпата на оцеляващите. Трябваше ми работа. Надеждите не бяха препитание.
Цялото ми същество посърна. Не се бях научила да разпознавам неизбежното пропадане от висините на фантазията; първите пристъпи от липсата на наркотичната камера. Отключих вратата на стаята и си спомних, че няма с какво да нахраня котките. Забелязах, че не съм сама чак когато Герда включи лампата в дневната и попита:
– Къде беше?
Застинах. Палтото ми остана свлечено до лактите.
– Къде съм била ли? – повторих с удебелял глас.
Последствията от невъздържанието ме удариха като срутена стена. Зави ми се свят, повръщаше ми се.
– Да. Попитах те къде беше.
Смачка угарка в препълнения пепелник. Въздухът бе натежал от дим. Понечих да ѝ кажа да отвори прозореца, защото мирише ужасно. Не успях. В гърлото ми се надигна горчилка и се принудих да преглътна.
– На… на работа.
– Разбрах от Труде – рече с равен тон. – Получила си роля във филм на Джо Мей. Поздравления. Разбрах също, че имаш нов приятел.
Примигнах. Оставих палтото да се свлече на пода.
– Той ли е? В онзи лъскав автомобил? След всеки работен ден ли те докарва тук? – Герда се изправи и пристъпи към мен. – Не се прави на изненадана. Труде ме уведоми, че е много привлекателен и чаровен.
– Да. – Гневът надмогна пиянството. – Само дето Труде не го познава. Не е стъпвал в пансиона.
– Съмнявам се.
– Съмнявай си се колкото щеш.
Прекрачих палтото и влязох в кухнята. Устата ми бе пресъхнала. Имах нужда от вода. Изпих до дъно чашата и замайването ми попремина. Обърнах се към Герда – стоеше по средата на дневната; зад нея виждах леглото и куфара й. Чекмеджетата на скрина бяха отворени; бельото и чорапите ми висяха по тях, явно претършувани.
Усмихнах се.
– Търсили си улики. Чифт забравени мъжки чорапи?
– Не ми се подигравай.
Усмивката ми избледня.
– Не ти се подигравам. Ревността ти е абсурдна.
– Не си ли спала с него? Всяка сутрин те води до студиото и вечер те докарва оттам, но не те е докоснал и с пръст?
– Още не. – Задържах погледа й. – Не поради липса на покана.
Исках да я разоръжа, дори да я нараня. Не бях подготвена за това; не очаквах да я сваря тук. Не беше ми казала кога се връща, а и не се бях сетила да попитам. Или по-скоро избягвах въпроса, защото в момента – между уроците в школата, репетициите и снимките – изобщо не ми беше до нея.
Цветът се оттече от лицето й.
– Влюбена ли си в него?
Замълчах. Тя рухна.
– Така си и мислех. Уж щяхме да бъдем честни една към друга… – Влезе в спалнята и застана до куфара.
Последвах я и изрекох припряно:
– Нищо не се е случило…
– Обеща да не криеш истината, помниш ли? Ако те привлича друг, да ми кажеш.
Тонът ѝ не беше обвинителен; думите обаче ме жегнаха. Почувствах се ужасно. Дължах ѝ откровеност, ала исках първо да се върне, да прекараме известно време заедно.
– А той? Влюбен ли е в теб? – погледна ме.
– Така твърди. – Макар да не беше го изричал, не намирах друго обяснение за непонятното му упорство. – Но е сгоден.
– Разбира се – изкиска се Герда. – Може ли да се очаква друго от привлекателен и чаровен джентълмен? Ти обаче не отговори на въпроса ми.
Сведох глава.
– Възможно е… да съм влюбена – рекох най-сетне, защото и за моето упорство нямаше друго обяснение.
– Поздравления. – Продължи да си събира методично вещите. – Не съм изненадана.
– Герда. – Протегнах ѝ ръка. – Нищо не е уточнено. Не сме правили нищо. Не се ядосвай. Не съм искала да се случи…
Отдръпна се.
– Недей. – Гласът ѝ потрепери. – Не усложнявай положението. Дойдох да ти съобщя, че започвам работа в Мюнхен. Редакторът харесва статиите ми. Предрече ми блестяща кариера. Напускам Берлин.
– Напускаш? – повторих като ехо. – Просто така? Ами ако не се бях прибрала днес?
– Щях да ти оставя бележка, да те помоля да дойдеш при мен, щом снимките приключат. Както и да е. Вече знам, че няма да дойдеш. Влюбена си…
Някакъв възел се разплете в мен. С неудобство усетих, че изпитвам облекчение.
– Той не е причината – отроних. – Ние сме причината. Ти и аз искаме различни неща.
– Вероятно.
Погледнах я в очите.
– Какво ще правя сега?
Сбърчи чело.
– Ще останеш тук. Труде е привързана към теб. Имаш достатъчно работа и…
– Дадоха ми дребна роля във филм. Две сцени.
– Ще последват други. Хер Чаровник ще се погрижи.
Не долових сарказъм в тона й. Явно вярваше, че съм я заместила с човек, по-способен да задоволи нуждите ми.
– Аз… те обичах. И сега те обичам – прошепнах. – Не съм лъгала за това.
– Хайде, хайде. – Приглади дрехите в куфара. – Исках просто да разбера истината, Марлене. Животът ми продължава. В Мюнхен ще имам възможност да го осмисля с нещо значимо.
Погледнах я изумена. Бях очаквала всичко друго, но не и да чуя подобни думи. Бях я подценила. Подозирах, че се е вкопчила в мен, за да постигне успех, какъвто не е по силите й. Бях сгрешила. Герда бе по-устойчива, отколкото смятах.
– Какво говориш? – прошепнах. – Обичам те. Много.
Усмихна се.
– По свой начин може би. Ала не както те обичам аз. Недей да се оправдаваш – изпревари ме, преди да я прекъсна. – Не е необходимо. Не те виня. Ти си каквато си. Никога не си се преструвала. Искам да си щастлива и да осъществиш мечтите си.
Сълзи напълниха очите ми.
– Не мога да повярвам… Не мога да повярвам, че ме напускаш.
– Напускам те? – изсмя се. – Нищо подобно. Просто отивам в друг град. Никой не може да те напусне, Марлене, защото си незабравима. – Смекчи глас: – Без сълзи! Ще опропастиш сбогуването.
– А Оскар и Фани? – сетих се със закъснение, че котките са изчезнали, вероятно скрити под леглото заради караницата.
– Труде ги взе. Обожават я, а тя има нужда от компания. Ще ги разглези до немай къде.
– Мога да се грижа за тях – възразих.
– Ти ли? Днес беше забравила да ги нахраниш. Купичката им за вода беше празна. Остави тази работа на Труде. Твърде си заета, та да гледаш домашни любимци.
Седнах сломена на леглото.
– По-късно ще изпратя някого за книгите ми – Герда ме заобиколи и сложи куфара до дивана. – Ще пренощувам тук. Влакът ми е рано сутринта. Да те събудя ли, преди да тръгна?
Кимнах. Не ѝ предложих да преспим заедно за последен път – разбрах колко жестоко би било спрямо нея.
– Да. Искам да те изпратя до гарата.
На сутринта се събудих с главоболие. Диванът пустееше. Герда и куфарът ѝ ги нямаше. Върху масата бе оставила бележка с новия адрес в Мюнхен. Знаех обаче – както навярно знаеше и тя – че никога няма да я посетя.
IX
Германия пропадаше. Бедност и престъпност разяждаха Берлин. Нощните разходки криеха риск за живота; кражбите, изнасилванията и убийствата, понякога заради фалшив „златен” часовник, се превърнаха в ежедневие. Руди настояваше да ме придружава постоянно.
Не заживя с мен и не станахме любовници. Имах достатъчно други възможности – Дитерле например, който ме прегръщаше по-пламенно, отколкото изискваше сценарият. След всяка репетиция или представление обаче Руди идваше с колата или пешком. Чакаше ме, винаги в изряден костюм и с цилиндър, и ме водеше на вечеря. После поемахме към поредното кабаре или водевилен театър, където ме бяха наели за кратко. Докато се въртях по сцената в костюми, които не даваха никакъв простор на въображението, и виех скръбни трели за нуждата от любов и живот за мига, защото утрешният ден е призрак – преобладаващо чувство в Берлин – го виждах през димната завеса как седи до усамотена маса и се усмихва.
– Непоносимо е! – оплаквах се веднъж по пътя към пансиона. – В задънена улица съм. Играла съм в двайсет пиеси и три филма. Никаква полза! Джо Мей сгреши. Определено няма да стана известна.
– Търпение. – Руди ме потупа по коляното. – Славата не идва за една нощ.
– Разорена съм. – Запалих цигара, за да си отвлека вниманието от допира му. – Търпението не купува храна. Не плаща наем.
Той бръкна в джоба на елека си и извади пачка.
– Колко ти трябват?
Изпуфтях гневно.
– Не съм ти дете, Руди. Ако ще ми даваш пари, поне ми кажи как да ги заслужа.
– Ще ги заслужиш – погледна ме. Имаше красиви очи с шоколадов цвят, преливащ в кехлибар; очите му винаги се усмихваха.
Натъпках банкнотите в чантичката си. Приведох се да го млясна по бузата, питайки се защо продължавам да флиртувам с него по този старомоден начин, в който няма и искрица плам от настоящето. Руди внезапно ме придърпа към себе си. Преди да разбера какво става, целувката му ме заля с лъх на джин от чашите, изпити в кабарето. Дланите му се плъзнаха под блузата ми и намериха гърдите ми. Ахнах. Усетих как устните му се извиват в усмивка.
– Омъжи се за мен – прошепна.
– Какво?
– Омъжи се за мен – повтори с още по-широка усмивка.
Разсмях се с глас.
– Пиян си.
– Да. И развалих годежа с Ева Мей. Каза ми, че имаш нужда от добра причина. Реших, че е време да ти я дам. Е? Ще се омъжиш ли за мен. Ще заживееш ли с мен като моя съпруга?
Ококорих се.
– Не си просто пиян. Полудял си.
– Луд съм от любов по теб! – Стисна дланите ми. – Кажи „да” и ти обещавам, че ще те направя най-известната жена на света.
Не биваше да се поддавам на изкушението, но предложението му ме свари съвсем неподготвена. Вече знаех колко желана партия е Руди Зибер. Момичетата от школата не си правеха труда да крият завистта си зад любезни думи, а Камила изобщо не ми говореше. Не можех да повярвам, че представителен и популярен мъж като него спазва обет за целомъдрие, докато аз се потя на репетиции и по водевилни сцени.
– Трябва… трябва да си помисля – отговорих.
– Защо? Не ме ли обичаш?
Погледнах го изпитателно.
– Възможно е. Но предпочитам да видя менюто, преди да поръчам.
Сериозно, сякаш ме придружава на погребение, Руди ме последва по стълбите до стаята ми в пансиона. Беше тъмно; мъждукащата светлина на уличните лампи се процеждаше едва-едва през дантелените завеси, които бях окачила на прозорците. Понечих да включа лампата.
– Не – спря ме той. – Искам да те гледам сред нощта.
Абсурдно желание. Не успях обаче да отвърна с остроумна забележка. Сърцето ми туптеше в гърдите, устата ми беше пресъхнала. Руди разкопча бавно ризата ми. Отдолу носех комбинезон – бях забелязала как се мръщи, когато не слагам сутиен.
– Не съм девствена – прошепнах. – Знаеш го, нали?
Помилва ме по бузата.
– Престори се, че си. Само тази нощ…
Вътрешно свих рамене, но скоро разбрах, че не е нужно да се преструвам. Той смъкна полата ми и застана на колене пред мен. Повдигна комбинезона над талията ми и нежно облиза слабините ми с език. Простенах. Хванах се за ръба на дивана. Той продължи да ме целува – беше опитен и страстен. Ръцете му обхванаха бедрата ми. Вдигна ги върху раменете си и ме положи върху дивана. Целуна устните ми. Усетих своя вкус. Беше опияняващо. Не разбрах кога си свали дрехите. Голото му тяло бе гладко, жилаво и гъвкаво. Проникна в мен, шепнейки:
– Не мърдай.
Хълбоците ми се повдигнаха по своя воля. Той се отдръпна назад; само върхът на пениса му остана в мен. Имах чувството, че ще експлодирам от болезнено желание.
– Хайде! Направи го!
Усмихна се. Плъзна се дълбоко в мен. Почти не тласкаше. Движеше се полека ту навън, ту навътре. Чувах се как стена, как го моля да ме обладае по-силно, по-бързо.
После, когато сърцето ми най-сетне се усмири, и се понесох върху облак от стихваща наслада, Руди ме попита тихо:
– Дамата реши ли да поръча?
– Да – отвърнах с дрезгав глас. – Искам всяка нощ да вечерям тук.
– Така да бъде! – Целуна ме. – Всяка нощ, докато сме живи, фрау Зибер.
Още от Колекция „Музи“
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.