Есетата от сборника „Етиката на жестокостта“ на испанския писател Хосе Овехеро (*1958) се занимават с литературата, която отхвърля безобидното и конформисткото и се стреми да разтърси читателя, сблъсквайки го с различни прояви на ексцес и жестокост.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Тази литература не предлага забавление и сигурност, по-скоро обратното. Хосе Овехеро илюстрира своята теория с оригинално изследване на конкретни творби от Хуан Карлос Онети, Кормак Маккарти, Елиас Канети, Жорж Батай, Елфриде Йелинек, Луис Мартин-Сантос…

И ако след като прочете тези творби, човек не може да живее по старому, същото се отнася и за есетата на Овехеро. Книгата е отличена с Голямата награда „Анаграма“ за испаноезично есе през 2012 г.

Откъс от „Етиката на жестокостта“ –
едноименното есе, дало заглавие на книгата

*

Жестокостта в литературата се открива с нейната демитологизираща функция тогава, когато митът се разбира като фантастично обяснение на реалността, което не се нуждае от доказателства, а по-скоро отхвърля необходимостта от него. Когато митът напада ядрото на нашите интелектуални навици, рутината на нашите сърца и мозъци; преследва ни до най-съкровените ни обиталища и открива скритото под чаршафите, което предпочитаме да не виждаме. Нещо повече: жестоката книга излага пред нас болезнения спектакъл, в който участваме, докато отчаяно се опитваме да задържим чаршафа на мястото му.

Джонатан Суифт, един от най-блестящите сатирици в историята, автор на романа „Пътешествията на Гъливер“, публикуван през 1729 г., става известен преди това с различни свои творби, сред които прочутия памфлет „Скромно предложение“ (дори пълното заглавие на английски вече е сатирично произведение: „Скромно предложение как децата на бедните в Ирландия да не бъдат в тежест на своите родители или на държавата и как да бъдат от полза за обществото“). Там той обяснява измисления от него метод как да се разреши един от най-тежките проблеми на ирландското общество по онова време: хилядите бедни деца, които се скитат безпризорни по улиците и безпокоят благосъстоятелните хора.

„Един много добре осведомен американец, мой познат в Лондон, ме увери, че едногодишното дете, когато е здраво и добре гледано, е една от най-вкусните храни, питателна и здравословна, независимо дали е задушено или печено на скара или на шиш, или пък сварено. И никак не се съмнявам, че то не ще отстъпва по качества на фрикасето или рагуто.

Затова смирено предлагам за обществен размисъл от вече преброените сто и двайсет хиляди деца да се запазят двайсет хиляди за отглеждане – ще рече повече, отколкото се запазват от овцете, говедата и прасетата за месо. Причината е, че тези деца рядко са плод на брачни отношения – подробност, на която нашите диваци не обръщат особено внимание, – тъй че едно момче ще бъде достатъчно да се нахранят четири момичета.

Останалите сто хиляди, когато навършат една годинка, нека бъдат предложени за продан на достойни и заможни хора от цялото кралство, като в същото време настоятелно бъде посъветвана майката през последния месец да им дава обилно да сучат, та да станат по-закръглени и тлъсти за една добра трапеза. От едно дете могат да излязат две блюда за вечеринка с приятели, а ако семейството вечеря самò – една предна или задна четвъртина е разумна порция: подправено с малко пипер или сол, ще бъде много вкусно, ако се приготвя на четвъртия ден, най-вече през зимата…“

Жестокото предложение на Суифт има една пряка цел: читателя. За Суифт не е достатъчно читателят да разбира, той целѝ да го накара да се почувства неудобно: „…Бих препоръчал да се купуват децата още живи и да се подправят чак когато бъдат заклани и нарязани, както правим със свинете за печене“. Това е повече от неуместна шега или предизвикателен пример, който трябва да привлече вниманието и така да изкара наяве лицемерието на съвременниците на писателя, ако бъдат скандализирани от неговото „смирено предложение“, докато си живеят охолно и без да ги е грижа, че хиляди деца умират от глад по същите тези улици, по които те крачат. Прелестта в жестокостта на Суифт е, че тя не е насочена само към разума, а се стреми да стигне и до червата – затова е по-силна, по-пряка от простата аргументация.

Ако сравним този текст с есето на Монтен „Канибалите“, ще видим, че вторият ни просвещава, без да поражда някакви чувства у нас. Монтен използва примери за грубостта на своите съвременници, за да ги накара да проумеят, че не стоят по-високо от онези, които наричат „диваци“. Ала той не се стреми да ги накара да „почувстват“ противоречието; призовава техния разум, а не тяхната физическа реакция.

Разбира се, че текст като този на Суифт, независимо дали е памфлет или есе, е по-манипулативен; той стига по-пряко както до възприятията, така и до предразсъдъците, без да е нужно да минава през разума; затова и престават да бъдат възможни подробното обсъждане или доказването на твърденията. Монтен, от своя страна, предлага подредено изложение, което изисква дисциплинираност и от писателя, и от читателя. Красотата на текста не се заключава във въздействието, което предизвиква, а в последователността му. Жестокостта тук лесно се превръща в реторическо оръжие – тоест способ, чужд на ядрото на изложението, който по-скоро се стреми да убеждава, отколкото да доказва. Есето не бива да бъде насочено към чувствата, понеже тогава се превръща в памфлет – или можем да кажем, че есето, което прави това, престава да бъде „есе“. Това не означава, че едно есе непременно е лишено от страст. Четенето на Монтен неизменно опровергава това суховато убеждение. Има също така безспорна страст в творбите на Ницше. Страстта във философското произведение трябва да насърчава човека, когато бъде тласнат да обмисли и да се задълбочи в написаното, а не да служи като сила, крепяща разсъжденията; когато страстта в едно изложение измества мисълта, то става емфатично. А емфатичността е просто още един симптом на неспособността да се внасят нюанси: щом не можем да добавим нещо, ние повтаряме или изричаме с по-висок глас, използваме възклицания – понеже не можем да открием нови аргументи, за да доуточним съществуващите. И ако събеседниците се разгорещяват толкова по време на някоя дискусия, то е, защото няма какво повече да допринесат – останали са без каквато и да е идея, която да накара останалите да се обявят в тяхна подкрепа и да замълчат.

Макар че в художествената литература може да се открие повърхностна емфатичност, нормите, които тя следва, са различни от тези в есето. Няма фикция, която да се стреми да въздейства пряко на разума. Използването на герои – включително толкова безплътни, безтелесни и смътно реалистични, колкото тези в някои романи на Клод Симон или Доналд Бартълми – незабавно води до себеотъждествяване, отхвърляне, желание, любопитство, които са отвъд разума; изкушението на автора на художествена литература, който пише есе, е да се остави да бъде воден от стила, от способността да генерира асоциации с думите, ритмите, звуците, съблазнен повече от синтаксиса, отколкото от строгостта, забравяйки, че сдържаността също е форма на красота; романът, който претендира, че е „мислещ“ (ако използваме термина на Палмар Алварес от неговата статия „Мислещи романи: Куклено представление по Сервантес през ХХІ век“), не може да се лиши от емоциите – онези, които изпитват неговите герои, или онези, които се пораждат у читателя.

Несъмнено безразличието също е вид чувство, което може да породи емпатия: тези герои, които преминават през света, без да отвръщат на неговите нападки – гледайки го, както се гледа по телевизията репортаж за нещо, което не ни интересува прекомерно, – също установяват връзка с читателя, простираща се отвъд чисто интелектуалното. Едновременно въплъщават и определен дискурс: „Мис Самотни сърца“ на Уест, „Човекът на прага“ на Белоу, „Чужденецът“ на Камю и с повече хумор – „Банята“ на Тусен, както и толкова много други книги, в които героите се стремят да осъзнаят какво ги отделя от света. Затова и [Ален] Роб-Грийе се дразни от „далечните персонажи“ на екзистенциалистката литература, които, зад незаинтересуваността и хладината, всъщност показват вътрешна изтерзаност и страдание пред абсурда на съществуването. Единствената дистанция, която „бащата“ на френския нов роман зачита, е чисто физическата – това го тласка да предложи една антихуманистична естетика: „Да се ограничиш до описанието означава очевидно да отхвърлиш всякакъв друг начин да се доближиш до предмета: отклика по симпатия спрямо нереалното, трагедията от отчуждаването, докато разбирането за причината принадлежи изключително на науката“.

Ядрото на кредото на този писател – психологическата непрозирност на реалното – ни приближава повече до по-изтънчени форми на жестокост, отколкото до просто натрупване на актове на насилие. Неговият минимализъм е вид жестокост – всеки минимализъм е такъв. Понеже му е присъщо тежнението да бъде непроницаем – представя се пред нас като повърхност, която не можем да пресечем и която убягва на разума.

Мълчанието, от своя страна, също има етично значение: да откажеш да изречеш това, което е невъзможно да изразиш правдиво; да върнеш на читателя неговата същностна самота в часа на възприемането на света. Мълчанието не само скрива, а и привлича вниманието към онова, за което не се говори. И съответно отсъстващото или премълчаното отново присъства в появилия се зев. Да премълчиш може да се приеме за начин да откроиш.

По сходен, макар и нееднакъв начин творбите на Целан се изплъзват от интерпретацията, остават непроницаеми за натрапливия стремеж към смисъл. Неговите стихотворения не „означават“, а разкриват: думи, неологизми, наслагвания, които на пръв поглед са логични, тоналности. И ако ни натъжават, то е защото проектираме в тази звънка празнота своята собствена тъга; тяхната непроницаемост се превръща в обсидиановото огледало, в което виждаме отразено своето неразбиране за света, своята самота – ако се приеме, че предаването на послание е възможно. Свидетели сме на опустошителна мъка, но не можем да я облекчим, не можем да я определим, не можем да се изправим пред нея, защото сме неспособни да открием нейните причини или начина, по който функционира, и следователно тя е безутешна.

Сантименталната или религиозната идея, че мълчанието ни обединява, е фалшификация. Мълчанието се споделя само във въображението на онези, които мълчат и предполагат някакво емоционално или интелектуално съучастничество. Влюбените също понякога си внушават, че изпитват едно и също, когато мълчат заедно, но нищо не ни казва, че единият от тях не си представя друг свой любовник или не се готви да заяви на своята половинка, че я напуска. Да не се нарушава мълчанието в литературата показва чудовищния страх от неспособността тук и сега да бъдем сигурни, неспособността да се успокоим чрез един общ дискурс. Литературното мълчание е жестоко, понеже не ни дава увереност в каквото и да било: читателят се опитва да го запълни със собствените си заключения, но не може да попита никого дали е прав в това, което мисли.

Ние, хората, се нуждаем от различни видове увереност. По-лесно ни допадат книги, в които посланието ни успокоява – ще рече придава явни очертания на това, което сме мислили, преди да ги прочетем. На една критика към религията винаги ще се погледне с по-добро око от атеистите; на една критика на греха – от набожните; на една критика срещу властимащите – от обезправените… и от властимащите, които не се чувстват удобно в своето положение и предпочитат да се причислят към безсилните. Едно обяснение на света, което ме освобождава от прегрешенията ми или поне ги прави по-поносими, ще бъде прието с благодарност.

Читателят е свикнал да цени романите, в които главните герои правят това, което той самият чувства, че трябва да направи, но не прави. Колко хора, които водят съвършено буржоазно съществуване, се радват на приключенията на някой революционер, който жертва живота си, борейки се в името на своите идеали. Винаги съм се стъписвал от успеха на тези книги, с чиято помощ присъстваме на несправедливото страдание на някой човек, чиято страна заемаме – не защото нашият живот е или е бил сходен, а понеже не е такъв. Ние не толкова се отъждествяваме, колкото изпитваме симпатия. Откриваме себе си по-скоро в справедливите, които считат, че това е вид несправедливост; мнението ни съвпада с това на автора, според когото светът е лош, но не по наша вина, понеже сме на страната на жертвите.

В известен смисъл в много от тези книги, които претендират, че са морални, авторът също така разкрива колко пропаднал е светът, но не и самият той, понеже осъжда злото, и те в крайна сметка се оказват крайно консервативни; създават у читателя усещането, че се намира на страната на разума, докато чете – съответно става ненужно да прави същото това и в действителния живот.

Всички сме на страната на справедливостта, но малцина са онези, които дейно се стремят да я постигнат. Да четеш в много случаи не е начин да израснеш и да се обособиш като личност, а стратегия за запълване [на времето]. Подобно на пътуването, четенето за мнозина се е превърнало в развлечение. И ако се случи да ни съобщят, че е добре да се чете, то това се дължи на факта, че четенето – както и писането – е станало безобидно. Хляб и зрелища. И литература. И интернет. Литературата е опиум за народа.

Жестоките книги са онези, които отказват да се подчинят на баналната диктатура на развлечението. Онези, които ни задължават да се променим – ако не да променим живота си, то поне позицията си. Онези, които пораждат у нас неудобство от положението, в което сме се разположили безметежно.

Книги като „Заслепението“ на Елиас Канети, „История на окото“ на Жорж Батай, „Кървав меридиан“ на Кормак Маккарти, „Лисича кожа“ на Херта Мюлер, почти всичките романи на Томас Бернхард, „Пианистката“ на Елфриде Йелинек, „Театър Сабат“ на Филип Рот, някои разкази на Фльор Йеги, както и прозаичният делириум на Доналд Бартълми, „Позор“ на Джон Максуел Кутси… Дали е изненада за някого недоволството, което последният автор поражда в Южноафриканската република с тази своя книга? Тя не говори ласкаво за никоя национална литературна традиция, неспособна е да се нагоди и към чистата и нечистата съвест на своите читатели.

Тези книги не ни оставят безучастни, не ни дават онази глътка въздух, която търсим в четенето. Напротив, те се възползват от нашия интерес, за да се промъкнат в дома ни и да ни наговорят неща, за които не сме ги питали, показват ни тъмни кътчета – останали такива, понеже ние не сме пожелали да ги осветим.

Сред заглавията на СОНМ горещо препоръчваме