Белези (корица)

Да изгубиш любовта, наранява. Да изгубиш смисъла, наранява. Да изгубиш себе си, наранява.

Животът винаги (или поне понякога) дава втори шанс – да намериш любовта, смисъла и себе си; да се родиш повторно.

Но остават белезите.

Героят на романа „Белези“ от Венцислав Божинов (Изд. “Рива”) преминава през тежко изпитание.

Губи всичко – любима, работа, смисъл на живота, а раните стават все по-дълбоки и непоносими.

Достигайки до почти пълно самоунищожение, той неочаквано получава възможност за ново начало – получава утробата, в която да се пресъздаде и от която да се роди отново.

Животът на Мъжа е неотменно свързан с Жената – тя е любовта, смисълът, истината, сътворението. Загубата ѝ оставя непоносима болка.

Срещата с Жената – реалната и митичната – е Спасението. Любовта към жената, изгубила белезите на женствеността си, показва истинската същност на това чувство – обичаш не физическото тяло, обичаш Човека и страданието му.

Но дори когато си получил шанса да се спасиш и да продължиш напред – белезите остават. За да ти напомнят за страданието и за цената на щастието.

Белези

Венцислав Божинов

*

Тогава чу хлипане. Всъщност беше кратко изхлипване, което веднага секна, сякаш онзи, който издаваше звуците, се притесняваше, че ще бъде чут. Напрегна слух, но не чу нищо повече освен ромона на водата, която изтичаше от езерото.

Чуваше глас в момент, в който смяташе, че е съвсем сам в пещерата и в абсурдна безизходна ситуация. Вероятно поради тази причина гласът не го обнадежди, а го шокира. Някакъв импулс мина през тялото му и го скова. Даже и зрънце оптимизъм не се появи в главата му след чутия човешки звук. Съзнанието му мигновено отхвърли възможността думите, които чу, да идват от реален човек.

– А сега и халюцинирам – изрече го на глас, може би с надеждата, че чувайки гласа си, ще накара съзнанието си да спре да произвежда фалшиви звуци. – Полудявам… Аз съм едно нещастно копеле, което след време ще открият удавено в проклетото езеро. Ще приличам на надуто полуразложено животно, а всичко наоколо ще е потънало в адска смрадня. Горките хора… Никакво състрадание към мен – отново говореше равно и спокойно. – Ни-как-во. Пфу, ще кажат и ще стиснат носовете си. След това ще се върнат с противогази и добре екипирани с импрегниран чувал, за да довършат работата си. Хей – обърна се в посоката, от която дойде гласът. – Който и да си, майната ти. Сигурно си болното ми съзнание. Майната ти.

*

Постепенно се успокои. Разбираше, че с него нещо се случва. Беше съвсем нормално съзнанието му да се срине. Този срив започна да се развива съвсем скоро след попадането му тук. Все още не го беше обзело клаустрофобично чувство, но усещането, че е в непробиваем затвор на няколко десетки метра под повърхността на земята и на почти километър от изхода на пещерата, вероятно ускоряваше някои психични процеси. Първите му притеснения, свързани с чисто физическото му оцеляване поради липсата на храна, сега се замениха от притеснения за собствената му психика. Разбираше, че ако се появят халюцинации, ще повлияят на трезвата преценка на ситуацията и вземането на разумни решения. Една нова истерия и тръгване в някаква посока можеше да го разделят с храната и даже с езерото, което на този етап беше спасително за него не само с водата си, но най-вече с топлината в залата.

Бяха изминали може би час, два, дори три. Лежеше неподвижно върху скалата. Ромонът на изтичащата вода се беше превърнал в постоянен звуков фон, сякаш не съществуваше. Тогава отново чу глас.

– Хей! Тук ли си? – гласът беше женски.

Той мълчеше. Не знаеше какво да направи. Опасяваше се, че всичко започва отново, и реши, че е по-добре да изчака. Смяташе, че мълчанието и отказът да разговаря с въображаемия събеседник, ще го предпазят от нова истерична криза, предизвикана от халюцинации. У него нямаше никакво съмнение, че гласа, който чува, е нереален.

*

Измина още час, или поне така му се струваше. Опитваше да прецени положението, в което се намираше. Даваше си сметка, че може би контролира ситуацията, тъй като, след като замълча, спря да чува гласа. Ако наистина халюцинираше, гласът трябваше да бъде настоятелен и да не го остави на мира. Доколкото знаеше, съществуват осъзнати халюцинации, и това, което преживяваше в момента, можеше да бъде нещо подобно. Не можеше да си представи, че тук, до него, има човек, предвид твърде нелепата ситуация, която беше причина за оставането му в пещерата. Друга възможност, която за миг се появи в главата му, но той бързо я отхвърли, беше мисълта, че е влязъл в лоното на древно светилище и е обезпокоил старите духове. Засмя се. Подобни неща пишеше в антроположките книги на Мая. Четеше ги с интерес, но сега беше тип, вярващ единствено на главата си, в която не се случва нищо повече от обичайни биохимични реакции.

– Хей! – извика изведнъж. Викът му беше изненадващ дори за него. Някакъв вътрешен импулс го подтикна. – Тук ли си?

Тишината продължи около минута, две, когато чу съвсем тихо: „Тук съм“.

– Ще повториш ли? – Искаше да е съвсем сигурен, че това, което беше чул, е истина.

– Тук съм – чу отново.

– От колко време си тук? – Въпреки че се стараеше да запази самообладание, се почувства почти щастлив, че не е сам.

 – Не знам – отговори гласът. – Мисля, че толкова, колкото и ти. Ти знаеш ли от колко време си тук? – попита гласът.

– Не знам със сигурност… но предполагам. Заспивах четири пъти. Ако биологичният ми часовник работи вярно, вероятно са минали четири денонощия.

– Значи, аз съм тук четвърто денонощие, ако биологичният ти часовник работи вярно – повтори като ехо гласът.

– Истинска ли си? – обърна се той като към жена, тъй като гласът, който чуваше, определено беше женски.

Глас като ония, които хората наричат красиви или поне запомнящи се. В представите си имаше свой образ за красив женски глас, както и за красива жена и това бяха Мая и нейният глас. Гласът, който чуваше, звучеше почти като този на Мая. Имаше особен тембър – като че издаван от резонаторна пластина на хармоника. Възможно беше съзнанието му в момента да озвучава халюцинацията му с онова, което намираше за хубаво. Всичко това се въртеше в главата му, докато очакваше отговора.

– Не знам. Вече не знам каква съм. Какво значи да си истински? – попита на свой ред женският глас.

– Искам да кажа, дали си реална – уточни той.

– Разбирам те. Смяташ, че съм глас, плод на халюцинация – отвърна гласът.

– Да. Вероятно халюцинирам – продължи той – и гласът, който чувам, отеква единствено в черепната ми кутия.

– Тогава не бих могла да те убедя, че съществувам. А и честно казано, не искам –чу той поредния отговор на женския глас.

– Искам да те питам… – Имаше намерение да провери доколко реална е спътницата му по съдба.

– Не си спрял – каза женският глас хладно.

– Извинявай!

– Няма нищо. Откакто разговаряме, ти задаваш въпросите. Но продължавай. Моля! – настоя женският глас.

– Твоето присъствие… – той направи кратка пауза. – Това, че си тук, ме шокира.

– Значи, всичко до мига, в който разбра, че съм тук, беше окей? – попита женският глас.

– Да, в някакъв смисъл. Имам обяснение за всяка причина да съм тук. Тъпи причини, но в тях има някаква логика. И… тогава изневиделица, съвсем необяснимо, се появяваш ти, някакъв женски глас.

– Появявам се!?

– Съгласи се – продължи той, – че по-абсурдно е не това, че съм тук, на дъното на пещерата, а твоето появяване, след като изкарах сам няколко денонощия.

– Не е съвсем така.

– Така е – настоя той. – Виж, оставането ми в пещерата е… абсурд, плод на някакви случайности, но това, че ти си тук, как да ти кажа… удвоява абсурда. Превръща го в, да кажем, хиперабсурд.

– Това е твоята гледна точка. Не знаеш причините за моето попадане тук и затова си склонен да мислиш така. Или пък защото твърде късно разбра, че не си сам.

– През цялото време си била тук? И аз не съм предполагал? – той отправи въпрос по-скоро към себе си.

– Струва ти се невероятно? – отвърна женския глас.

– Невероятно е. Няма съмнение – потвърди той.

– Смяташ, че единствено ти имаш право на странни постъпки?

– Нямам претенция, че постъпките ми са странни.

– Значи, според теб е съвсем логично да останеш сам в пещера, групата да си тръгне, а ти като изгубен герой от вълшебна приказка да се луташ в галериите, търсейки изхода.

– Това, което се случи, беше просто тъпо стечение на обстоятелства – каза той. – Не съм искал да остана.

– Обикновено сами провокираме обстоятелствата.

– Може би си права…

– Разбира се, че съм права – настоя женският глас.

– Ти плачеше? Когато те чух за пръв път, плачеше.

– Моментна нервна слабост. Няма да се повтори.

– Искаш ли да се видим? – попита той.

– Да се видим?

– Да наистина… няма как. Да се срещнем – доуточни.

– Не! – чу категоричния отговор на женския глас.

Той не очакваше такава реакция. Мислеше, че след като жената е разкрила пред него своето съществуване, ще поиска да си говорят по-отблизо.

– Но ние ще трябва да прекараме известно време заедно – настоя той.

– Не е задължително.

– Няма как. Не зависи от нас – опита се да обясни той.

Не последва отговор. Отново настъпи мълчание.

– Хей! Нищо не казваш – подкани я той, но последва мълчание. – Тук ли си? – Тишината ставаше все по-плътна. – Извинявай! Ако срещата ни те притеснява, ще си говорим от разстояние. И няма да задавам въпроси. Няма да те питам за нищо! Ще си говорим за каквото решиш – думите му отекваха самотно в пещерата.

Тишина. След гласа му настъпваше тишина. Може би наистина трябваше да я остави на мира за известно време, а и пред него стояха въпроси, на които трябваше да си отговори. Колкото и да беше странно, чувстваше се обнадежден – не беше сам. Ситуацията, в която се намираше първоначално или поне така беше смятал, се промени коренно. Реши, че първо трябва да разбера как жената, с която споделяше пещерата, се беше озовала тук. След това можеше да помисли за тяхното оцеляване. И въпреки това всичко беше толкова абсурдно, прекалено абсурдно, ако абсурдът сам по себе си не е някаква крайна форма на невероятна ситуация.

*

Мълчаха и двамата. Отново се чуваше само ромонът на водата. Мълчанието им продължаваше вече няколко часа. Той си мислеше за онези малки обстоятелства, които бяха станали причина да се намира тук. Вероятно няма нищо случайно в това да се окажеш сам сред пълен мрак на дъното на пещера с изгледи да се измъкнеш от нея най-малко след три седмици, ако до това време не загубиш разсъдъка си. Въпреки всичко попадането тук му изглеждаше напълно логично. Реши да се отклони от основния маршрут, без да разчете правилно времето за намиране на скалните рисунки и времето за връщане. Вероятно твърде много се беше забавил и със снимането, а накрая загуби фенера. Цялото това време, което прекара сам в търсене на рисунките и обратното връщане, беше повече от времето, необходимо на групата да напусне пещерата по осветения маршрут. И после, едва ли на някого от работещите тук би му хрумнало, че някой от посетителите въобще е склонен да се отклони от маршрута. Най-вероятно това не се беше случвало никога в тяхната практика. Но какво правеше тук непознатата? Тя нямаше неговия мотив да се отклони. Може би щеше да разбере – предстоеше им задълго да останат сами.

Настани се удобно в нишата. Мислеше да се опита да поспи – сънят стопява времето и предпазва от безумното отегчение, което може да предизвика един дълъг самотен престой. Сети се, че не ѝ предложи бисквити.

– Хей! – извика. – Имам бисквити.

Последва мълчание.

– Може да ги разделим. Сигурно си гладна. – Отново последва мълчание. – Предложението остава – каза той и инстинктивно затвори очи, въпреки че и без това беше тъмно.

Замисли се. Наистина е странно да затваряш очите си, опитвайки се да заспиш, въпреки липсата на светлина.

– Да се срещнем – гласът ѝ прекъсна мислите му. – Искаш ли?

– Ами да – отвърна той. – Промени решението си, а?

– Защо държиш да се срещнем? – попита жената.

– Защо ли? Така няма да бъда сам.

– Нищо няма да се промени. И сега не си сам.

– Не съм… А може би съм. Може да ти се стори странно, но все още не съм сигурен, че си реална. Може би си дух, или халюцинация. Знам ли?

Това, което той каза, беше самата истина. Все още изпитваше съмнения, че гласът, който чува, принадлежи на реален човек.

– Не вярваш? Странно – отвърна женският глас.

– Може би отчасти вярвам. Но не съвсем. Ако те докосна, вероятно ще повярвам.

– Ще се докоснем, но няма да се видим. Дали докосването е по-убедително от виждането? – попита женският глас.

– Може би да. А и някакво успокоение… може би.

– Като при малките деца – допълни женският глас. – Осезание – така се нарича усещането при докосване.

– Да. Чувствам се несигурен като малко дете.

– Смяташ, че усещането от докосване не е илюзия? – попита жената. – Да не би да имаш повече доверие на кожата си, отколкото на ушите си? Май престоят в пещерата те вдетинява – засмя се, но този път смехът ѝ беше ироничен. – Като малко дете, което търси допира на майката – допълни жената.

– Завръщане в лоното – отвърна той почти машинално.

– Това са глупости. Пещерата не е никакво лоно или утроба…

– Казах го ей така – опита да се оправдае.

– Извинявай, може би си прав – каза тя. – Тук сме като в утроба.

– Може би като в затвор… с най-строг режим. Като в карцер, в който смачкват волята на затворника, като го лишават от светлина.

– Тук е топло – продължи тя, сякаш не го беше чула. – Уютно е. Сигурно е заради топлата вода на езерото. Никога не съм се чувствала по-добре – като че ли вече говореше сама на себе си.

– Много е вероятно да умрем тук, преди да ни открият – прекъсна я.

– Да умра? Какво като умра – сякаш отново на себе си говореше жената. – Знаеш ли колко пъти съм съжалявала, че съм се родила? Никой не ме е питал дали искам да се родя. Някой решава да се чука, но междувременно смята, че има важната мисия да направи дете. И го прави…

– Аз съм благодарен. Не на родителите си, разбира се. Може би някой друг е отговорен за моята поява – опита се да ѝ опонира.

– И аз бях… Как го каза? Благодарна!? Детска наивност и вяра в безкраен и щастлив живот. После разбрах, че животът е глупост.

– Глупост?

– Ти да не би да имаш някакво дълбоко екзистенциално обяснение за нашия престой на Земята? – попита жената.

– Аз не, но има…

– Има теории, за това говорят философи. Не ме разсмивай – прекъсна го тя.

– А какъв е тогава смисълът от нашия престой на Земята? – попита той, като не очакваше отговор.

– Пренос на генетична информация, драги – тя отново се засмя.

– Искаш да кажеш…

– Искам да кажа, че ти, който и да си, че аз, която и да съм, и всички останали човеци не са по-важни от нищожната мравка, която се щура насам-натам, мъкнейки непотребна сламка. Всеки от нас е само брънка в генетичното многообразие на човечеството. Всичко останало са празни приказки.

– Аха…

– Какво „аха“? – попита го жената.

– Вероятно имаш труден живот. Или може би си имала…

– Да кажем, ужасен! – засмя се тя. – По-скоро ужасен.

– Винаги ли?

– Не. Някога даже бях щастлива. Да, дори щастлива. С ония, дето са ме създали, докато се чукат. После… После се намразих, намразих живота си, намразих и онези мои родители, дето са се чукали. Сега се чувствам отлично – завърши тя.

– Искаш ли да се докоснем? – попита я той отново, сякаш между тях не бе протекъл никакъв разговор.

– Прав си. Да се докоснем. Да се доверим на Руфини и Пачини – тя отново се засмя.

– Не разбирам – каза той.

– Тия двамата установили, че в кожата ни има механични рецептори, които са толкова важни за теб – тя отново се засмя.

– А, да – той се почувства неловко заради невежеството си.

– Как ще се срещнем?

– Ще дойда при теб – отвърна той.

– Добре – съгласи се тя. – Ще се ориентираш по гласа ми.

– Само трябва да запомня пътя до теб. За да мога да се върна – допълни той.

– Защо? Да не би да имаш чувство за собственост към мястото в скалата, на която седиш?

– Не. Не чувство за собственост. По-скоро за сигурност. Свикнах да седя тук. Малко е странно, но… тук съм малко по-сигурен.

– Ще ти се наложи да се разделиш с него. Ако искаш да се срещнем, разбира се – каза тя.

– Ще се разделя – отвърна той. – Ти говори. Говори, без да спираш. Аз ще се ориентирам по гласа ти.

– Опитай – подкани го тя.

Взе кутията с бисквити и я прибра в раницата. Това бяха двете най-ценни, а и единствени неща, които имаше. Тогава отново чу гласа ѝ, но този път той звучеше съвсем различно. Тя пееше. Пееше „Nothing compares to you“. Гласът ѝ изпълни пещерата. Той не различаваше откъде точно идва песента, но тръгна бавно, броейки отново крачките. „It’s been seven hours and fifteen days…“ прозвуча едновременно като шега и като истина. Искаше да ѝ каже, че изминалите тук дни не са петнайсет, а много по-малко, но се сети, че може би има някакво прозрение в думите ѝ и вероятно толкова дни ги очакват в пещерата. Петнайсет дни не са толкова много и те биха могли да издържат заедно докрая. Но по негови изчисления някой щеше да отвори пещерата отново най-малко след три седмици. „Since you took your love away…“ – звучеше. Той не знаеше защо тя пее точно тази песен, но звучеше толкова истински, че нямаше как да не си представи остриганата и разплакана Шиниъд и бялото ѝ лице върху черния фон. Беше тъжна картина на покрусена майка, която пее за загубеното си дете.

За автора

Венцислав Божинов е доктор по етнология и фолклор, преподава в катедрата по етнология и балканистика на ЮЗУ „Неофит Рилски“ и е редактор по литература в издателство „РИВА“.

Романът „Белези“ е третата му книга след сборниците с разкази „Пеперуди в рогата“ (2011) и „С аромат на тютюн“ (2017).

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук