Радваме се на сборник с разкази и повести от Георги П. Стаматов – един от всепризнатите майстори на късия градски разказ в следосвобожденската ни литература. Изисканото художествено оформление дължим на Кирил Златков.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Разкази и повести“ (ИК „Колибри“)  се основава преди всичко на подбора, направен от самия Георги Стаматов в белетристичните книги, които е издал. В хронологичен ред са включени най-представителните му творби от сборниците: Избрани очерци и разкази (1905), Разкази. Том I (1929), Разкази. Том II (1930) и Прашинки (1934), като някои от разказите се преиздават за първи път след първата им публикация. Книгата  представя развитието на писателя като разказвач и изграждането на неговия специфичен почерк – от по-разгърнатите, класически повествователни форми до късия разказ в „телеграфен стил“ – запазената марка на Стаматов.

Георги П. Стаматов (1869–1942) е белетрист с ярко изразен индивидуален стил, един от големите майстори на късия градски разказ в следосвобожденската ни литература. Активен сътрудник на водещи периодични издания, автор на няколко книги с разкази и на остра публицистика, в продължение на близо половин век той се утвърждава като писател, детайлно изследващ психологическите проблеми и моралните избори на модерния човек. Художник на града, Стаматов създава свят, който е европейски и универсален.

Из „Разкази и повести„
на Георги П. Стаматов

ХЕРКУЛЕС И ПСИХЕЯ

Облегнат на мраморна масичка в сладкарница, художникът Лавров по навик наблюдаваше минувачите. Наблизо разтоварваха камион.

Обърна му внимание един от хамалите. Сам вдигаше такива сандъци, че наоколо се събираше публика.

Смъкна последния и разгърден, с кръстосани голи ръце застана сред улицата – паметник, извян от месо. Всеки мускул – мъж.

Фантазията на художника се разигра.

Мярна се Вехтият завет… Голиат… не онзи – победител… Урсус… пред него – не бик – съвременният Дракон – под краката – онеправдано човечество… Самсон, хвъргащ земното кълбо в пространството…

„Не, без злоба и сантименталности…“

И продължаваше да разглежда изправения модел.

Жените плахо, крадешком хвърляха смаяни погледи на него и свенливо отпущаха очи. Той ги гълташе – вълк, акула.

По лицето – ни нежност, ни страст даже.

Само сила.

Създателка – от случайни срещи – семейства – от села – градове…

В девствени гори – животни, птици, гадове и милиарди непознати и на науката буболечки.

Търсена, желана – въпреки мизерията, липсата на смисъл в живота.

Равнодушен враг на закони, морали, невинност, вярност, чистота.

Твори, твори, твори… – и не се интересува какво.

С лъх събаряща – гимназистка, влюбена във всички фотографии по витрините; новобрачна до прага на спалнята, ако младоженецът е закъснял; неутешна вдовица, потънала в сълзи и траур до скъпата гробница.

Цар-бог на плътта – един в милиарди лица…

Лавров стана и отиде при хамалина, заведе го в затънтена кръчма, влезе в преговори и го настани в ателието.

Залови се да работи.

„Каква мантия да метна на плещите му? Никаква. В своя примитивна премяна. Сам сред океана на скала срещу слънцето…“

Довърши картината и застана пред нея.

„Да я изложа пред жените?… Техният идеал… Обида ще закипи в гърдите им – а ще го пожелаят – до една, както онези на улицата простия хамалин.“

Занесе я в отделна стая, заключи я и я изостави.

Почиваше, работеше друго. От време на време отиваше при нея с трепета на тайно свиждане.

Не пущаше никого там, боеше се от пръв чужд поглед.

* * *

Лавров е пред своя „Херкулес“.

Унесен гледа.

Нещо липсва… не в него… вън… Какво?… Не постига…

Танталови мъки.

Да се мислиш бог – и да се окажеш проста адамова кал до създаването си…

Ателие на художник!

Храм.

Спалня на девственица – после легло на родилка. Той – творец – баща и майка на новороденото.

Кабинет на писателя – библиотека.

На композитора – музикален магазин.

Мъртви букви и ноти.

В ателието – образи, мисли, свят, живот.

* * *

Борисовата градина.

Лавров отдъхва.

Случайно вдига очи.

На отсрещната пейка – жена? – момиче?…

Ескиз… Разноцветна паяжина във въздуха – облекло дамско.

Не бесни прегръдки – целувка би я стопила.

Не снема вдъхновен поглед от нея.

Тя се смути, пламна и стана.

„Да не се е обидило, милото?“

– Госпожице! – скочи той. – Простете. Аз не гледах – изучавах, исках да ви запомня… трябвате ми… художник Лавров!

– Художник Лавров? Каква щастлива случайност! Толкова съм слушала за вас… и ето. Няма защо да се извинявате. Навикнала съм да ме гледат. Чудят се. Смеят се на моята ефирност… Психея ме кръстиха.

– И много право.

– Но тя е с крила…

– Вие сте друга… днешна… бихте ли се съгласили да ви рисувам?

– Защо не – проговори тя весело.

* * *

– И тъй, ще ме рисувате?

– Още не – да ви се нарадвам – после другите…

Тя почна да посещава ателието.

Лавров криеше от нея картината и новата идея.

Рисуваше я отделно.

Блажени минути!

Кой е моделът! Кой – художникът?

Той нежно я нанасяше на платното – тя галено го къташе в душата.

След няколко седмици Психея не можеше да диша без него.

Оставаше по цели часове и след сеанса.

Тревожеше я спокойствието му.

Копието го интересуваше повече от оригинала.

Страдаше до сълзи… до омраза.

Женският инстинкт я спаси. Обидена, тя стана сериозна.

– Е, господин Лавров, картината е довършена – няма какво да правя тук… – И взе да натъкмява пред огледалото шапчица на главичката.

Стори му се, че земята се изселва. Пребледня.

– Вие ще си ходите?

Психея сияеше – пожела да го накаже.

– Да. И тъй, заради вашата картина забравих и себе си, и своите. Сбогом!

– Госпожице!…

Друго не можа да каже.

Протегна ръце. Шапчицата се търколи на килима.

* * *

– Мили, ти не ме обичаш! – шепнеше Психея, облегната до рамото му на канапето, и обезсилена падна на възглавниците.

– Не бързай, мила. Ти ми трябваш още такава… малко… мъничко търпение… – Вдигна я и я заведе в заключената стая при картината.

Психея слисано отстъпи няколко крачки.

Не откъсваше поглед от платното.

– Каква фантазия! Може ли да има такъв мъж?

* * *

Лавров почна новата картина.

„Херкулес и Психея.“

Човекът изтръпна в художника при първата им среща в ателието.

Те се погледнаха – два отделни, различни свята.

Ураган и зефир.

Нещо пробягна в мозъка на Лавров.

Надви – прогони абсурдни мисли.

Картината напредваше…

* * *

– Ето ме, мила! Твой съм – проговори Лавров, коленичил до нея на канапето.

– Остави ме… – прошепна тя.

– Какво?

– Не те заслужавам…

– Що значи туй, мила моя?

– Не съм твоя.

– Не си моя?! Чия си?

– На онзи…

Лавров разбра.

Мислеше за туй, не вярваше. И то стана.

– Мили!… Прости ми…

– Прошката не връща нищо… Ти ми отне всичко…

– Тогава убий ме.

Вратата леко се открехна.

Влезе онзи.

Лавров се изправи.

Очите на Херкулес говореха: „Не доближавай… Ще те разтрия в прах…“

Психея го погледна.

– Върви си!…

По-кротък от овца, хамалинът излезе от ателието.

Лавров се отпусна на столчето до картината.

Тишина. Ни звук, ни движение.

По-мъртво от платната наоколо.

По едно време тя се вдигна, облече се и тръгна.

Той не мръдна.

* * *

Човекът умря – остана творецът.

Отиде в стаята при самотния Херкулес.

„Какво съзнание за несъкрушима сила! Да… без нея още.“

Върна се при другата картина.

Погледна лицето му.

От бог, цар – ни следа… Просяк… бито домашно куче, пълзящо до краката на господаря – а в устремения поглед на Психея – нищо – само на устните играе небрежна иронична усмивка.