Големият гръцки писател Никос Казандзакис създава своите най-известни творби едва в последните 15 години на живота си.
Преди тях и веднага след първото издание на „Аскетика“ той предприема и редица пътувания – в Русия, в Германия, във Франция и в Япония и Китай.
Непревежданата до момента „Градината с камъните” е жанрово неопределено духовно упражнение, вдъхновено от пътешествията му в Страната на изгряващото слънце и Китай, както и ключ към цялото творчество на „най-важния гръцки автор и философ на 20-и век”.
Именно там той се сблъсква с трагедията на раждането на империализма в годините, предхождащи Втората световна война. Това е
„единствената от всички книги на Казандзакис, в която главният герой е самият автор разказвач.
Защото въпреки усилията на писателя да измести гравитационния център към своите герои, той си остава основният персонаж.”
„Градината с камъните“ е и първият опит на Казандзакис с романа преди написването на magnum opus-a му „Алексис Зорбас“. Книгата съчетава в себе си и елементи на пътепис, исторически разказ и духовно упражнение. Това е ярък портрет на духа на времето – не само в Източна Азия, но и в целия свят в навечерието на най-голямото кръвопролитие в историята.
Но в центъра на този разказ не стои войната, а нещо, дълбоко закодирано в човешката душа, което винаги кара хората да се бунтуват, да се развиват, да оцеляват и да побеждават мрака. Нещо отвъд думите, което само велик майстор на перото може да облече с думи.
„Човешката душа е чудо, извор, който блика от калта на плътта,
не знае къде отива, нито какво иска, още по-малко защо има неразбираемата и противоестествена мания да се въздига. Да се въздига и да страда.”
Никос Казандзакис
Градината с камъните
VII.
Огледах се наоколо, съвсем мъничка градина, влажна и хладна, каменен фенер, здравата обрасъл с бръшлян, миниатюрен стар дървен мост и зелена вода, която тече, ромонейки съвсем тихо. Три цъфнали вишни, обуздани от търпелива и умела ръка, надвиснали като плачещи върби над пълна със сенки локва.
И съвсем в дъното на градината сукия, малкият храм ча-но-ю, на чайната церемония.
Още усещам по устните си ужасно горчивия вкус на този жречески чай. Отново виждам малкото голо помещение. Жълти рогозки. Жълти мъже и жени, седнали на колене върху рогозките. Над мен, закачен на стената, един копринен какéмоно: портретът на великия учител по ча-но-ю, Рикиу, в тежката му самурайска дреха.
– Учителю, разкрий ми тайната на изкуството си! – помолил един ден стар господар.
– Зиме подреждай стаята така, че да изглежда топла, лете є придай прохладен вид. Загрей водата както трябва и дай на чая приятен вкус.
– Но, учителю, тези неща ги знае всеки!
– Когато се роди онзи, който не само знае тези неща, но и може да ги прилага, ще седна в краката му и ще се обявя за негов ученик!
Седнах с кръстосани крака в краката на Рикиу. Да, учителю, ти ми разкри своята тайна, но тя беше толкова простичка, че никой не можа да я схване.
Тайната на великите учители е като тази на щастието: ние очакваме екстази, влюбвания от пръв поглед, нечовешки борби, а ето че това щастие е нещо много просто, много човешко, почти банално; Бог не е нито земетресение, нито пожар, нито чудо, той е просто лек повей, който минава.
Врата се отваря безшумно, появява се гейша, обвита от тежкото си черно кимоно, върви много бавно, изправена и безучастна, като жрица от някой строг ритуал. Покланя се. Зад нея, кротка и покорна, върви с леко раздалечени колене малката є придружителка; с широка усмивка, застинала като отживяла маска.
Чува се шепотът на водата, която ври. Някога в чайника слагали малки парченца пръст, които издавали странна мелодия; по думите на стар поет съсредоточените посетители чували „водопад далече в планините и още по-далечното море, което се разбивало в скалите, потропващия по бамбука дъжд, във вятъра шептящите борове…“.
Надавам ухо, зад тънката преграда на стените от бамбук, чувам страхотното дишане на Токио: смътна глъчка, остра, изпълнена с викове и смехове, фабрични сирени, автомобили, които бучат, и потропването на малки лакирани чехли.
– Учителю – казах на Рикиу, – извини ме, ще си вървя.
Спокойна и дискретна, сгушена в едно слънчево ъгълче на града, малката градина вдишва и издишва синьо изпарение, подобно на голо тяло. И аз дишам с нея на слънцето и се чувствам щастлив до мозъка на костите.
Възрастен монах, козел в оранжева дреха, съсухрен и с деликатни ръце, бавно гали с влюбена и жестока настойчивост непокорните клони на млад бор. Гали го и не го изпуска от очи, сякаш борът е красиво и заплашително животно.
Опитомява го. Борът вече влачи по земята като паун дълга пухкава опашка, цялата зелена.
В скромните рамки на задължението му – опитомител на дърво – старият градинар следва същите неумолими и преливащи от любов закони, които винаги са следвали големите аскети, и постига същата трудна победа: опитомява непокорните сили на природата и им придава формата, която умът му повелява.
Усмихвам се на стария градинар, за миг ръката му застива във въздуха. Със сдържано леко движение ми представя градината, сякаш тази градина е велик господар:
– Подредена е от един от нашите стари поети преди три века. Можете ли да разберете, о, вие, който идвате от океана, какво изразява тя?
– Разбирам само онова – отвърнах му смирено, – което един западен варварин може да разбере; съвсем малко.
Монахът се засмива в козята си брадичка, доволен е. Скръства ръце на мършавите си беловласи гърди. Гласът му, мек и равен, отеква като монотонна песен:
– Древните ни творци създавали градини така, както се съчинява стихотворение. Работа трудна, сложна и много деликатна. Всяка градина трябва да има свой собствен смисъл и да предлага велика абстрактна идея: блаженство, невинност, самота; или пък пищност, гордост и величие. Този смисъл трябва да съответства не на душата на собственика, а на необятната душа на предците му или още по-добре на неговата раса. Защото, кажете ми, може ли изобщо отделният човек в нея да притежава собствена стойност?
– Не, не! – възкликнах, внезапно завладян от този така решителен и толкова мек глас.
– Отделният човек – тихо каза той, – е сянка, която преминава; градината, както всяка форма на изкуство, остава. Тя вдишва вечността.
„Коя вечност?“ Не позволих викът ми да се чуе, не исках да прекъсвам стария градинар, който говореше от името на една раса от вечни мравки.
– Тази малка градина има свой собствен смисъл, тя предлага една велика идея: самотата. Отдалечаването на човеците и техните грижи; спокойствието, мълчаливото и примирено изтичане на нещата.
Намираме се в сърцето на огромен град, пълен с оглушителен шум и грехове, отваряме тази врата, правим една крачка и ето ни далеч, много далеч, в зеленото и мъхесто сърце на самотата.
Една вратичка, една крачка и ето ни спасени.
Старият монах в оранжева дреха ми хвърли развеселен и ироничен поглед. Разходи гальовни очи по градината, която беше само видимата му душа.
Изведнъж подскочи, със забързана крачка отиде при стария мост, малък камък, покрит с мъх, беше се разместил; постави го на мястото му.
– Забелязахте ли – попита ме задъхан, – как този камък не пасваше в цялото там? Някой недодялан посетител трябва да го е разместил. Самотата вече не се усещаше, градината беше загубила смисъла си, ясно личеше, че някой е минал. Очарованието беше съсипано. Усетихте ли го?
Не отговорих. Сърцето ми беше натъжено и унизено: не бях почувствал нищо. Епидермисът ми на западняк беше много дебел.
Насочих разговора другаде. Посочих младия бор, който влачеше изумрудената си опашка по земята:
– Как постигнахте това чудо?
– Просто с търпение и любов. Още с раждането им милвам, потискам, изисквам, настоявам безкрайно нежно и безмилостно. Всяка сутрин, всяка вечер… Насочвам младите клони накъдето аз искам… Много просто.
Замълчах смутен. Тази човешка мравка без усилие и без да забележи, тъпче върховете, за които ние, другите, останали без дъх, пламенно мечтаем.
Не той е който върви, говори и опитомява дърветата или идеите, над слабите му рамене и тънки пръсти виждам търпеливата и безчетна жълта раса. В тези далечни страни, където мъртвите властват над живите, няма индивид, има единствено маса; и най-вече страховитата и непробиваема маса на мъртвите. Всяка жълта минута прелива от векове.
Мисля за метода на градинаря. За нашите съкровени градини… Любов, жестокост, търпение; да превърнем сърцето си в градина, да придадем на тази градина единствения смисъл, който може да въодушевява душата ни. Да я въодушевява и да я насочва с твърда стъпка към смъртта…
Мисля за душата си… Целият ми живот е отчаяна борба със силите на мрака и най-вече със силите на светлината, които всеки от нас носи в себе си. Напъвам се, пъхтейки, във всеки миг да спечеля отново онова, което съм завоювал през целия си живот: миниатюрната арена свобода, тази трепкаща искрица на духа, непокорния, кървав и ефимерен пламък на сърцето ми.
Ах, ако можех да достигна върха на усилието, спокойствието, и там горе да продължа борбата без притворство, без потта да облива тялото ми!
– За какво мислите?
Вдигам глава: за миг бях забравил стария градинар. Отвръщам:
– Мисля за вътрешните градини…
– О, демоне от океана, не бързайте прекомерно! Да започнем с външните градини; и да се упражняваме търпеливо, стъпало по стъпало. След като сме успели с външното градинарстване, ще се захванем със сърцето. Това е по-сложно, по-трудно. А след това…
За момент се поколеба, погледна ме с тъга, примесена със съчувствие. Накрая се реши:
– След това ще трябва да култивираме една друга градина. Още по-трудна, по-тайна, безкрайно по-висша, в която няма нито дървета, нито водна прохлада, нито абстрактни идеи…
– Само въздух?
– Дори не.
– И как се нарича тази градина? – Буда!
Още от/ за Никос Казандзакис
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.