Завихряйки се като водата,
срещнала скала,
времето бяга в кръг.

Това е само едно от изящните хайку в романа на Дени Терио. По подобен начин се завихря и повествованието в „Странните преживелици на един пощальон“ – в наситен с плътни емоции текст, проникновен, напомнящ ни (дори и с кръговата си структура) колко скъп и крехък е животът.

Сгъстеният в не голям брой страници наратив е внимателно обмислен и красиво представен – от дължината на историята, до формата ѝ – няма кръпки, нищо не е излишно.

Оригинален, дълбоко трогващ и горчив, романът е толкова деликатно балансиран и структуриран, че сам по себе си представлява хайку. Дени Терио смесва финия хумор с трогателността на своята история.

Прозата му е жива и изразителна. Героите са убедителни, ексцентрични и спонтанни в речта си. А сюжетът е поетичен, (но и хумористичен) разказ за любовта, приятелството, загубата, съдбата, съвпаденията, страстта и цикличния характер на живота. Финалът пък носи изненадваща и запомняща се развръзка.

Дени Терио споделя по повод на британското издание на „Странните преживелици на един пощальон“:

„Поетът Джон Бърнсайд, любезно коментирайки моя роман, каза, че той е „приказка за това какво се случва, когато позволим на романтичната фантазия да ни заслепи по отношение на любовта и радостите, които светът може да ни предложи, и в същото време е изследване на удоволствията и примките, които присъстват при подобно самоувлечение“. Мисля, че го е видял ужасно ясно. Исках „Странните преживелици на един пощальон“ да бъде

съвременна приказка за любовта и въображението в тази епоха на силна свързаност и парадоксална усамотеност

и предполагам, че много хора биха могли да се разпознаят в Билодо, който съзнателно избира да живее в мечтите си вместо в реалността. Това не означава, че Билодо е неудачник. Той със сигурност е мечтател, но активен; той е поетичен воин, сражаващ се докрай, за да защити прекрасния въображаем свят, който е създал за себе си и за жената, която обича, без в действителност да я познава“.

В тази необичайна приказка Дени Терио сплита тънкостите при изграждането на красивата форма на хайку с историята на канадски пощальон. Древното изкуство се оказва напълно способно хармонично да предаде вълненията на един съвременен млад човек.

Главеният герой е пощальонът Билодо – самотник на 27 години, който живее на деветия етаж в компанията на златната си рибка Бил и лицата от киноафишите по стените на апартамента му. Има само един близък приятел, когото приема като необходимо зло; в обедната си почивка се упражнява в калиграфия под снизходителния поглед на колегите си. Да, чудак е. Една от главните улици по маршрута на Билодо има 115 външни стълбища, водещи до входните врати на къщите, с общо до 1495 стъпала. Билодо ги е броил.

В ерата на интернет работата на пощальона изглежда скучна, понеже разнася предимно сметки и служебни формуляри из Монреал. Но… понякога в купчинката с кореспонденция попада истинско лично писмо. За Билодо то е съкровище. Той не го доставя на адреса, поне не веднага. Отнася го вкъщи и го отваря на пара.

В тишината на своя апартамент Билодо се наслаждава на историите на Дорис Т., която пише на сестра си Гвендолин, за да ѝ разкаже местните клюки; на затворническите писма, които Ришар Л. изпраща на своя невръстен син; на дългите мистични писма в стихове на монахинята сестра Регина и на кратките еротични писма, които медицинската сестра Летисия Д., временно „заточена“ в Юкон, съчинява за самотния си годеник.

Едно такова писмо променя живота му и го вкарва във възбуждаща игра на любов, поезия и смърт. Един кореспондент пленява въображението и сърцето на Билодо. Сеголен от Гваделупа редовно пише на Гастон Грандпре, като всяко писмо се състои от едно единствено хайку. Билодо е любопитен, озадачен и скоро след това – влюбен. Заедно с него научаваме подробности за хайку и неговите разновидности, за поетичната сила на простичката му форма.

Любовта и всяко ново писмо на Сеголен са превърнати в ритуал – Билодо пали свещи, джаз свири тихо като фон; той чете и препрочита съдържанието, неусетно въвеждайки и нас в красотата на хайку. С нарастването на увлечението му, той губи интерес към останалите кореспонденти. Работата му страда, както и приятелството му с единствения благосклонен към чудатостите му пощенски колега.

Един ден злополука заплашва да прекъсне потока хайку от Гваделупа, а Билодо е опустошен. Затова, когато съдбата му предоставя шанс да се превърне в човека, който мечтае да бъде – получателят на писмата на Сеголен, той се възползва от възможността да заживее чужд живот, с всички съпътстващи рискове. Сега Билодо сам се нуждае да изучи деликатното изкуство на хайку. А някои моменти от това пътешествие напомнят са магични…

Избрани цитати (и хайку) от Странните преживелици на един пощальон

Билодо беше влюбен толкова дълбоко, колкото никога не бе смятал, че човек може да се влюби. Властта, която Сеголен имаше над душата му, беше толкова голяма, че понякога го тревожеше, страхуваше се, че вече не си принадлежи, ала

алхимичният прочит на няколко хайку бързо превръщаше тревожното безпокойство в блаженство

и тогава той благодареше на живота, че го е облагодетелствал по този начин, че е изпречил на пътя му красивата жителка на Гваделупа.

*
Билодо мечтаеше и не се нуждаеше от нищо повече. Искаше единствено да вкусва отново очарователните сънища и ексцентричните видения, предизвиквани в него от думите на Сеголен.

*
Той пишеше, търсеше съпричастността на думите, опитваше се да ги улови в полет, преди да са се пръснали, да ги хвани като пеперуди в мрежата на страницата и да ги закарфичи върху хартията.

*
Перфектна красота,
божествена архитектура
на снежинката.

Огромни черни гърбове
повдигат морето,
кашалотите си играят.

*
Съседката Еме,
в градината с рокля на цветя,
да бяха я полели.

*
Преданият стопанин
се навежда и поема на ръце.
Кой държи синджира?

*
Да бъдеш жаба,
да дишаш с кожата си
по-доброто от двата свята.

*
Така бе повторена историята за възникването на хайку: лишена от прекалено много думи – подобно на свалени дрехи по пътя за спалнята, – поезията се разкриваше в присъщата си голота.

*
Не е възможно вечно да хвърчиш в облаците. Най-сетне, застигнат от гравитацията, Билодо се върна на земята, все още замаян от бавната детонация на поетическия оргазъм, който току що бе изпитал. Значи беше вярно, че любовта дава крила. Никога не бе държал в обятията си жена така, както там горе: в небесата.

За автора

Противно на световната му слава авторът на „Странните преживелици на един пощальон” е слабо познат у нас, но българските му издатели от „Лист” са сигурни, че това ще се промени.

Роден на 24 август 1959-а в Квебек, завършил психология, Дени Терио пише на френски не само романи, но и сценарии.

Четири пъти е финалист за наградата Gémeaux. Първият му роман – „Игуаната”, печели приза „Франция – Квебек” през 2001-ва, както и наградите Anne-Hébert (2002), Odyssée (2002) и Combat des livres на Радио Канада (2007).

Вторият му роман „Странните преживелици на един пощальон” пък печели литературния приз „Канада – Япония” през 2006 г. Освен в тези страни, книгата е издавана също и във Великобритания, Германия, Китай, Франция, Русия, Чехия, Испания, Холандия, Турция, Гърция. Предстои да излезе също в Румъния и Иран. На огромен успех се радва и продължението на романа – „Годеницата на пощальона“.

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.