Железния човек крачи по Земята с железни стъпала, всяко голямо колкото легло. Поглъща трактори и камиони, вместо спагети хапва телени мрежи, мазните печки са му вкусни като шоколадови бонбони. Много е лаком! Обаче не дебелее, а става все по-лъскав и спасява света.
Когато излиза през 1968 г. във Великобритания, романът на английския поет Тед Хюз „Железния човек” окупира класациите за книги от жанра научна фантастика. Днес вече е класика. Тези дни излиза за първи път в България с логото на издателство „Лист” в поредицата „Детски шедьоври от велики писатели”. Сюжетът и персонажите в него нямат нищо общо с тези от поредицата на Marvel Comics.
Железния човек, роден от въображението на Тед Хюз, е съвсем друг герой, върху чиито рамене през 1999-а израства Железния гигант от анимационния филм The Iron Giant . Никой не знае откъде идва, как е бил направен. Историята му започва от върха на една скала, минава през нажежаване до бяло и стига чак до Слънцето. Там Железния човек праща на изпитание един космически прилеп-ангел-дракон.
Наред с приключенията романът на Тед Хюз занимава читателите и с въпроси на екологията, науката, даже геополитиката и философията на мира.
Освен на превода на Владимир Молев, българското издание на „Железния човек” залага и на фантазията на Капка Кънева, която визуализира романа. Нейните илюстрации партнират достойно на оригиналния текст и провокират още повече въображението.
Това е третата книга от поредицата „Детски шедьоври от велики писатели”, върху която работи художничката. Предишните истории – „Съвет към малките момичета” от Марк Твен и „Кухнята на госпожа Черешова” от Силвия Плат – са сред най-любимите на читателите.
Идването на Железния човек
Железния човек излезе на върха на скалата.
Колко беше вървял? Никой не знае. Откъде идваше? Никой не знае. Как е бил направен? Никой не знае.
По-висок и от къща, Железния човек стоеше на върха на скалата, на ръба, в мрака. Вятърът свиреше в железните му пръсти. Голяма та желязна глава във формата на контейнер за боклук – контейнер с размерите на стая – бавно се завъртя на дясно, после също тъй бавно се завъртя наляво.
Железните уши се извиха насам, после натам. Чуваше морето. Очите му грееха като прожектори, първо в бяло, после в червено, след това в инфрачервено, претърсваха морето. Досега Железния човек не беше виждал морето.
Той се олюля на силния вятър, който биеше в гърба му. Люшна се напред, на ръба на високата скала. И десният му крак, огромният му железен десен крак се плъзна нагоре, навън, във въздуха, и Железния човек пристъпи напред, отвъд скалата, в нищото.
Лумбур!
Търколи се през глава от високата скала.
Лумбур!
ЛумБУР!
ЛУМБУР!
Железния човек се премяташе бавно от камък на камък, от зъбер на зъбер. И в това тумбур-лумбур, тумбур-лумбур, тумбур-лумбур:
Железните му крака паднаха. Железните ръце се отчупиха от тялото, а от тях се отчупиха дланите. Големите железни уши паднаха, след тях паднаха и очите. Падна и голямата желязна глава.
Парчетата се запремятаха надолу по скалата, думкайки, бумкайки и трещейки, и се пръснаха по каменистия бряг. Със себе си повлякоха и няколко камъка.
И след това:
Тишина.
Само шумът на морето, подяждащо каменистия бряг, по който се въргаляха, разпилени на всички страни, притихнали и застинали, парченца от Железния човек.
Само една от железните ръце, лежаща до стар, изхвърлен от морето и полузаровен в пясък моряшки ботуш, помърда с пръсти като обърнат на гръб рак. След това и тя замря.
А звездите продължиха да се извъртат по небето, вятърът продължи да напъва тревата на билото, морето продължи да бушува и реве.
Никой не знаеше, че Железния човек е паднал. Нощта се изтърколи.
Точно преди зазоряване, когато мракът просиня и очертанията на скалите се отделиха едно от друго, две чайки прелетяха с писък над брега. Кацнаха на пясъка. В гнездото горе на скалата имаха две малки. Бяха излезли да търсят храна.
Мъжкият излетя, ррра! Беше видял нещо. Плъзна се ниско над острите камъни. Кацна и го грабна с човката си. Беше лъскаво, кръгло и твърдо. Едно от очите на Железния човек. Отнесе го при другарката си. Двамата се вгледаха в странното нещо. И окото се вгледа в тях.
Въртеше се насам-натам, поглеждаше първо едната чайка, после другата. Чайките решиха, че е някаква странна мида, която наднича към тях от черупката си.
Женската излетя, направи кръгче, кацна и грабна нещо. Неудобно и тежко. Чайката летеше ниско и бавно, едва го влачеше. Накрая го пусна до окото. Новото нещо имаше пет крачета. И се движеше. Чайките решиха, че е някакъв странен рак. Решиха, че са намерили странен рак и странна мида. Не знаеха, че са намерили окото и дясната длан на Железния човек.
Но щом окото и дланта се събраха, окото видя дланта. Светлината му засия в синьо. Дланта се вдигна на четири пръста и издаде показалеца като хобот. Заопипва пред себе си. Докосна окото. Вдигна го радостно и го пъхна под средния пръст. Оттам окото надникна измежду показалеца и палеца. Сега дланта можеше да вижда.
Тя се огледа. След това се хвърли и смушка с щръкнал среден пръст една от чайките, после се хвърли към другата и смушка и нея. Двете чайки отлетяха с изплашени крясъци, издигнаха се нависоко с вятъра.
Дланта запълзя бавно по камъните, търсеше. Изведнъж се втурна напред, хвана нещо и задърпа. Само че то беше приклещено между два камъка. Една от ръцете на Железния човек. Накрая дланта пусна ръката и продължи да се щура насам-натам между камъните, докато в един момент не спря и нежно докосна друго нещо. Това беше другата длан. Тя се изправи, закачи показалец за кутрето на дланта с окото и се остави да бъде поведена. Така двете, окатата, водейки сляпата, вървейки на пръсти, се върнаха при ръката и заедно я издърпаха. Дланта с окото се прикрепи към китката.
Ръката се изправи и тръгна на пръсти. Както и досега, другата длан не се отделяше от първата и така това странно трио продължи с търсенето.
Око! Ето там, безмълвно премигва до едно черно-бяло камъче. Виждащата длан закрепи окото към сляпата и сега и двете можеха да виждат. Хукнаха по камъните. Не след дълго намериха крак. Скочиха върху него и кракът закуцука по брега, от него се полюшваше ръката, която с пръстите се държеше за горния му край. Другата длан беше хванала първата. Двете виждащи длани насочваха крака, въртяха го насам-натам, както ездачът управлява коня си.
Не след дълго намериха другия крак и другата ръка. Сега всяка длан, с око в шепата и поклащаща се от китката ръка, яздеше по един крак по брега. Тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък, обикаляха те и надничаха между камъните. Едната намери ухо и в същия миг другата намери гигантски торс. Работливите длани прикрепиха краката към торса, след това прикрепиха ръцете, като първо едната сложи другата, а после сложената помогна на втората, и торсът се изправи с крака и ръце, но без глава. Тръгна по брега, стиснал очите си в шепи, да търси изгубената си глава. Най-сетне ето я и главата – безока, безуха, полегнала в купчина червени водорасли. Без да губи време, Железния човек постави главата на раменете си, пъхна очите и всичко си беше на мястото, с изключение на едното ухо. Той тръгна по брега да търси изгубеното ухо, слънцето вече се вдигаше над морето, настъпваше денят.
Двете чайки стояха до гнездото си на една издатина високо горе на скалата. Гледаха как огромният човек се суети по камъните под тях. В гнездото им лежеше голямо желязно ухо. Чайките не можеха да го изядат. Не можеха да го изядат и техните малки. И то си лежеше горе на издатината.
Долу Железния човек продължаваше да търси. Накрая той спря и погледна морето. Да не би да е решил, че морето е откраднало ухото му? Сигурно си е помислил, че докато е лежал, пръснат на парчета, морето е излязло и е отнесло ухото му. Той тръгна към морето.
Навлезе в прибоя и там се спря, вълните се разбиваха в коленете му. След това продължи навътре, в дълбокото и още по-дълбокото.
Чайките излетяха и се спуснаха ниско над голямата желязна глава, която бавно напредваше през прилива. Очите пламтяха в червено сред гребените на вълните, докато една голяма вълна не ги покри, пяна обля главата. Главата продължи да се движи под водата. Очите и темето се появиха за миг в падинката между две вълни. Сега очите грееха в зелено. След това морето ги заля заедно с главата.
Чайките закръжиха ниско над мехурчетата, които продължаваха бавно да навлизат навътре в морето.
За автора:
Тед Хюз (1930-1998) е английски поет и писател. „Ястреб в дъжда” и „Луперкал” са най-известните му стихосбирки. През 1984 г. получава почетната титла „поет-лауреат на Великобритания”. Съпруг е на Силвия Плат, с която имат две деца. През 1961 година пише първата си книга за деца „Meet my Folks!”. След това още 17 истории за малки читатели. „Железният човек” е най-известната от тях.
За Капка Кънева, художник на българското издание:
За поредицата:
„Детски шедьоври от велики писатели” е носител на най-престижните награди за книгоиздаване: „Златен лъв” 2017 г. за издателски проект с най-голяма обществена значимост; Награди „Христо Г. Данов” – за изкуство на книгата (2018) и „Христо Г. Данов” – издание за деца (2019). Повече ни разказва:
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.