На 1 септември излиза „Изгубеният град Z” на Дейвид Гран, завладяваща история за една от най-големите мистерии на ХХ век. Но тъй като сме нетърпеливи, я разгръщаме още днес…

„Изгубеният град Z” е посветена на британския пътешественик, изследовател и археолог Пърси Фосет. През 1925 г. той предприема пътешествие със сина си в Южна Америка, в джунглите на Амазонка, в търсене на легендарен древен град. Едва 57-годишен, полковник Фосет изчезва безследно. Опитвайки се да го издирят, множество авантюристи загиват или се завръщат с празни ръце.

Дейвид Гран ни разказва тази удивителна история – едновременно пътепис, биография и детективско разследване, докато описва собственото си пътуване през смъртоносните джунгли. Въпросът е: мит или реалност е изгубеният град Z?

Изгубеният град Z
(откъс)

Дeйвид Гран

ВНУШАВАНО НИ Е, че всеки поход има романтичен произход. Ала дори и сега аз не успявам да открия такъв за моя.

Нека бъда ясен: аз не съм изследовател, нито човек, отдаден на приключения. Не се катеря по планините, не ловувам. Дори не обичам да лагерувам. Висок съм метър и седемдесет и пет, наближавам четиресет, имам паласки по талията, а черната ми коса оредява. Страдам от кератоконус – дегенеративно заболяване на очите, поради което ми е трудно да виждам нощем. Чувството ми за ориентация никакво го няма, постоянно забравям къде точно се намирам в метрото и редовно пропускам станцията си в Бруклин. Харесвам вестници, готова храна за вкъщи, спортния обзорен бюлетин (записан на TiVo) и климатика, включен докрай. При всекидневния избор дали да изкача двете рамена стълби до апартамента си, или да използвам асансьора, неизменно се спирам на асансьора.

Но когато работя върху материал, нещата са различни. Още от малък ме привличат истории за приключения и загадки, онези, за които Райдър Хагард е казвал, че те „сграбчват в хватка“. Първите, които си спомням да са ми разказвали, са за дядо ми Моня. По онова време той беше над седемдесет и страдаше от болестта на Паркинсон; седеше треперещ на верандата ни в Уестпорт, Кънетикът, и се взираше с празен поглед в хоризонта. Междувременно баба ми се впускаше в спомени за неговите преживелици. Разправяше ми, че бил руски кожухар и фотограф на свободна практика за „Нашънъл Джиографик“. През двайсетте години на двайсети век бил един от малкото западни оператори, допуснати в различни райони на Китай и Тибет. (Някои роднини подозират, че е бил шпионин, макар никога да не открихме доказателство в подкрепа на тази теория.) Баба ми си спомняше как малко преди сватбата им Моня отишъл в Индия, за да купи скъпи кожи. Минали седмици, а от него нямало ни вест, ни кост. Накрая по пощата пристигнал смачкан плик. Вътре имало само една размазана снимка: Моня, лежащ измъчен и блед под мрежа за комари, изтерзан от малария. В крайна сметка се върнал, но тъй като още не се бил възстановил, сватбата се провела в болницата.

– Тогава разбрах, че тежко ми се пише – сподели баба.

Разправи ми как Моня станал професионален състезател по мотоциклетен спорт и когато я погледнах скептично, извади кърпичка, разгъна я и ми показа един от златните му медали. Веднъж в Афганистан, където отишъл да подбере кожи, пътувал с мотоциклет през Хайберския проход, а в страничния кош се возел негов приятел и внезапно спирачките отказали.

– Докато моторът летял извън контрол, дядо ти се сбогувал с приятеля си – припомняше си баба. – Тогава Моня зърнал напред работници, които ремонтирали пътя. Край тях имало голяма купчина с пръст и той се насочил право към нея. Дядо ти и приятелят му изхвърчали в пръстта. Пострадали от някоя и друга счупена кост, нищо по-лошо. То се знае, това изобщо не отказа дядо ти от карането на мотоциклет.

За мен най-удивителното в тези авантюри беше фигурата в центъра им. Познавал бях дядо си само като старец, който едва ходеше. Колкото повече баба ми разправяше за него, толкова по-жаден ставах за подробности, които да ми помогнат да го разбера. Ала имаше някакъв елемент у него, който убягваше дори на баба.

– Такъв си беше Моня – казваше простичко и махваше с ръка.

Когато станах репортер, бях привличан от истории, които те „сграбчват в хватка“. През шейсетте години работех като кореспондент към Конгреса, но все ме теглеше да проучвам материали за мошеници, мафиоти и шпиони. И макар че повечето от статиите ми не изглеждат свързани, в типичния случай имат обединяващ мотив: обсебеността. Те са за обикновени хора, тласнати към необикновени постъпки – такива, на които повечето от нас никога не биха се осмелили, – при които дадена идея се вмъква в главите им като вирус и пуска метастази, докато не ги погълне изцяло.

Винаги съм смятал, че интересът ми към такива хора е чисто професионален – от съдбата им се получава отличен материал. Но понякога се чудя дали нямам повече сходство с тях, отколкото си признавам. Репортерската работа изисква безкрайно дирене на още и още детайли в опит да се открие някаква скрита истина. За огорчение на жена ми, когато работя върху материал, ставам сляп за всичко друго. Забравям да платя сметките и да се обръсна. Не си сменям дрехите толкова често, колкото би трябвало. Дори поемам необичайни за мен рискове: пълзя в тунели на десетки метри под улиците на Манхатън заедно с копачите на тунели, или плавам на скиф с ловец на гигантски сепии по време на яростна буря. След като се върнах от морското си пътуване, майка ми каза:

– Знаеш ли, напомняш ми дядо ти.

През 2004 година, докато разследвах загадъчната смърт на експерт по Конан Дойл и Шерлок Холмс, се натъкнах на ролята на Фосет като вдъхновител за „Изгубеният свят“. Колкото повече четях за него, толкова по-силно ме интригуваше фантастичната идея за Z: че в амазонската джунгла би могла да е съществувала развита цивилизация с монументална архитектура. Подозирам, че съм приличал на повечето хора с представите си за долината на Амазонка – разпръснати племена, живеещи в стадия на каменната ера – и това впечатление бе дошло не само от приключенски романи и холивудски филми, но също и от трудове на учени.

Специалистите по опазване на околната среда често описват долината на Амазонка като „девствена гора“, която допреди неотдавнашните набези на дървари и бракониери е била неосквернена от човешка намеса. Нещо повече, много археолози и географи твърдят, че условията в Амазонската джунгла, също като тези в Арктика, са направили невъзможно развиването на големи популации, нужни за едно сложно общество с разделение на труда и политическа йерархия от рода на кралство. Бети Мегърс от института „Смитсониън“ е може би най-влиятелният съвременен археолог, специализиращ в долината на Амазонка. През 1971 година тя се прочу с обобщението си за региона, като го нарече „фалшив рай“, място, което с всичката си фауна и флора е враждебно за човешкия живот. Дъждове и наводнения, както и безмилостното слънце изсмукват жизненоважни хранителни вещества от почвата и правят едрото земеделие невъзможно. Тя и други учени твърдят, че при такива брутални условия могат да оцеляват само малки племена от номади. Тъй като земята предлага много ограничена прехрана, пише Мегърс, дори когато племената успяват да се спасят от измиране вследствие на глада и болестите, те пак са принудени да изнамерят „културни заместители“ за контролиране на популацията си  – включително избиване на собствените си членове. Някои племена убиват новородените, изоставят болните в горите или се отдават на кръвно отмъщение и войни. През 70-те години на двайсети век Клаудио Виляс Боас, един от големите защитници на амазонските индианци, казва пред репортер: „Това е джунгла и да се убие недъгаво дете, да се изостави човек без семейство може да е наложително за оцеляването на племето. Едва сега, когато джунглата изчезва и законите ѝ губят смисъла си, ние сме шокирани“.

Както Чарлс Ман отбелязва в книгата си „1491 година“, антропологът Алан Р. Холмбърг е съдействал за налагане на мнение сред научната общност и широката общественост за амазонските индианци като примитиви. След като изучавал членове на племето Сирионо в Боливия в началото на четиресетте години на двайсети век, Холмбърг ги описва като „едни от най-изостаналите в културно отношение хора в света“, общество, толкова погълнато от набавянето на храна, че не е развило изкуства, религия, облекло, опитомяване на животни, осигуряване на траен подслон, търговия, пътища или дори способността за броене над три. „Не се отчита времето – посочва Холмбърг, – нито съществува някакво подобие на календар.“ Сироно дори не притежавали „концепцията за романтичната любов“. Били, заключаваше той, „хора в сурово състояние“. Според Мегърс по-развита цивилизация от Андите мигрирала до остров Маражо при устието на Амазонка, но постепенно изчезнала. Накратко, Амазонка беше смъртоносен капан за цивилизациите.

Докато проучвах Z, открих, че група ревизионистично настроени антрополози и археолози все по-често започват да възразяват срещу подобни възгледи и вярват, че в долината на Амазонка е могла да съществува напреднала цивилизация. По същество те твърдят, че традиционалистите са подценили силата на културите и обществата да трансформират природната среда по същия начин както ние, хората, създаваме станции в открития космос и отглеждаме култури в израелската пустиня. Някои посочват, че традиционалистичните идеи все още носят бегли остатъци от расисткото гледище за американските индианци, породило по-ранни и недооформени теории, предшестващи тази за детерминизъм на средата. Традиционалистите на свой ред нападат ревизионистите, че довеждат политическата коректност до абсурдни крайности и че те открай време проектират върху долината на Амазонка въображаем пейзаж, плод на западната фантазия. Залогът в този дебат е фундаменталното разбиране на човешката природа и на древния свят, тъй че учените водят злостна вражда помежду си. Когато се обадих на Мегърс в института „Смитсониън“, тя категорично отхвърли възможността някой да е открил изгубена цивилизация в долината на Амазонка. Подхвърли, че твърде много археолози „още търчат да дирят Елдорадо“.

Един авторитетен археолог от Университета на Флорида по-конкретно оспорва конвенционалното схващане за Амазония като „измислен рай“. Името му е Майкъл Хекънбъргър и той работи в района на Шингу, където се предполага, че е изчезнал Фосет. Няколко антрополози ми казаха, че тъкмо с него трябва да разговарям, но ме предупредиха, че рядко се показва от джунглата и избягва всичко, което го разсейва от работата му. Джеймс Питърсън, който през 2005 година бе оглавявал катедрата по антропология в Университета на Върмонт и бе обучавал Хекънбъргър, ми каза: „Майк е абсолютно гениален и е в авангарда на учените, изследващи долината на Амазонка, но се боя, че сте сбъркали адреса с него. Разберете, той ми беше кум на сватбата, а не мога да го накарам да отговори на опитите ми за комуникация“.

С помощта на Университета на Флорида най-накрая успях да се свържа с Хекънбъргър по сателитния му телефон. През пукането на статично електричество и фоновия шум от джунглата той каза, че ще отседне в селото на племето куикуро край Шингу и за моя изненада прояви готовност да се срещне с мен, ако съм успеел да се добера дотам. Едва по-късно, когато сглобих повече от историята за Z, разбрах, че това е точното място, където са били отвлечени Джеймс Линч и хората му.

– Заминаваш за долината на Амазонка в опит да откриеш някой, който е изчезнал преди двеста години? – попита невярващо жена ми Кира.

Беше една януарска вечер на 2005 година и тя сервираше в кухнята студени сусамови нудли от китайския ресторант „Хунан Дилайт“.

– Било е само преди осемдесет години.

– И какво, ще търсиш някой, дето е изчезнал преди осемдесет години?

– В общи линии това е идеята.

– И как ще знаеш къде изобщо да търсиш?

– Това още не съм го избистрил.

Съпругата ми, която е продуцент в новинарското предаване „60 минути“ и е забележително здравомислещ човек, постави чиниите на масата и ме зачака да обясня. – Не е като да съм първият, дето ще замине – добавих. – Стотици други са го правили.

– И какво им се е случило?

Лапнах от нудлите и се поколебах.

– Много от тях са изчезнали.

Тя прикова поглед в мен за дълъг момент.

– Надявам се, че знаеш какво правиш.

Уверих я, че няма да се втурна към Шингу на бегом, не и преди да съм уточнил откъде да започна маршрута си. Най-неотдавнашните експедиции бяха разчитали на координатите на Лагера на мъртвия кон, съдържащи се в „Изследователските начинания на Фосет“, но предвид сложните маневри на полковника да се прикрива, изглеждаше странно, че лагерът можеше да бъде намерен толкова лесно. Вярно, че Фосет бе водил стриктно записки за експедициите си, но най-важните му документи бяха или изгубени, или семейството му не им даваше гласност. Все пак част от кореспонденцията му, както и дневници на членове на експедициите му бяха попаднали в британските архиви. И тъй, преди да се гмурна в джунглата, се отправих към Англия, за да видя ще мога ли да окрия нещо повече за ревниво пазения в тайна маршрут на Фосет и за самия човек, който като че през 1925 година бе изчезнал от лицето на земята.