Размяна на съпруги

Роалд Дал

Вечерта на терена, направен от Джери и Саманта, имаше към четирийсет души. Все същите хора, все същите неудобства, все същият отвратителен шум. Налагаше се гостите да стоят накуп и да си крещят, за да се чуват. Много от тях се усмихваха и се виждаха белите коронки по зъбите им. Повечето държаха цигара в лявата ръка и питие в дясната.

Отдалечих се от жена си Мери и нейната група. Запътих се към малкия бар в края на помещението и когато стигнах там, седнах на високо столче с лице към тълпата. Направих го, за да мога да гледам жените. Разположих се, облегнат на парапета, отпивах шотландско уиски и броях жените една по една над ръба на чашата.

Изучавах не фигурите им, а лицата им, но онова, което ме интересуваше, всъщност не беше самото лице, а голямата червена уста в средата му. Дори не и цялата уста, а само долната устна. Неотдавна бях решил, че долната устна най-много издава характера, повече, отколкото очите. Очите крият своите тайни, а долната устна почти нищо не скрива. Да вземем например долната устна на Джакинт Уинкълман, която стоеше най-близо до мене. Забелязваха се бръчици — някои успоредни, други насочени навън, няма повтарящи се отпечатъци от устни и като си помисли човек, по това могат да се уличават престъпници, стига да има досиета с отпечатъците от устните им и извършителят да е пил една чаша на местопрестъплението. Когато човек е притеснен, той смуче и хапе долната си устна. Тъкмо това правеше сега Марта Съливан, наблюдавайки отдалече как тъпият й съпруг се занася с Джуди Мартинсън. Похотливият човек облизва долната си устна. Виждах, че Джини Ломакс прави тъкмо това с връхчето на езика си, застанала редом с Тед Дорлинг и вперила поглед нагоре към лицето му. Жестът бе преднамерен — езикът бавно се подаваше и постепенно оставяше мокра ивица по цялата дължина на долната устна. Забелязах, че Тед Дорлинг следи езика на Джини, а тя тъкмо това искаше.

Очите ми се местеха от долна устна на долна устна и тогава си казах, че е факт, дето всички по-малко привлекателни черти на животното човек — наглостта, ненаситността, лакомията, сладострастието и тям подобни, отчетливо се проявяват посредством тази алена кожица. Но само ако човек знае шифъра. Смята се, че издута или месеста долна устна е знак на чувственост, обаче това важи само за половината от мъжете и никак за жените. При жените трябва да търсите едва видимата чертица, тънкото острие с отчетлив долен край. А нимфоманките имат почти незабележимо малко уплътнение горе, в средата на долната устна. Бях го открил у Саманта, домакинята ни. Къде ли беше сега Саманта? А, ето я! Взема празна чаша от ръката на един гост и тръгва към мене, за да я напълни.

— Здрасти, Вик! Сам ли си? — попита ме тя.

Пиленцето си падаше нимфоманка, не ще и дума. Но Саманта се явяваше рядка представителка от рода си, понеже беше изцяло и напълно моногамна. Омъжено моногамно нимфопиленце, дето все стои в гнездото си.

Освен това Саманта е най-апетитното парче, което съм виждал през живота си.

— Дай да ти помогна — предложих аз и взех чашата от ръката й. — Какво да сипя?

— Водка с лед. Благодаря ти, Вик — каза тя, положи прекрасната си, дълга и бяла ръка на бара и се наведе така, че парапетът повдигна нагоре притиснатия й към него бюст.

— Ох! — извиках аз, понеже разлях водката, докато я сипвах.

Саманта ме погледна с огромните си кафяви очи, но не продума. — Ще го избърша — казах аз.

Тя взе напълнената чаша и тръгна да я носи. Наблюдавах я как се отдалечава. Беше с черни панталони, толкова плътно обгръщащи хълбоците й, че и най-малката пъпка или бучица би се отбелязала през плата. Но задникът на Саманта Рейнбоу беше съвършен. Усетих, че облизвам долната си устна. Правилно, рекох си. Желая я. Много съм й навит, но е прекалено рисковано да правя опит. Би било равно на самоубийство, ако се насоча към такава жена. Първо, Саманта ни е съседка, значи е твърде наблизо. Второ, както вече казах, тя е моногамна. Трето, двете с Мери, собствената ми съпруга, са неразделни, споделят си ужасни семейни тайни. И четвърто, съпругът й Джери е мой много стар и добър приятел, така че дори аз, Виктор Хамънд, макар да се пръскам от похот, не бих се осмелил да прелъстя жената на свой стар и верен приятел… Освен ако не…

Тъкмо в този миг, както седях на високото столче, обзет от развратни помисли относно Саманта Рейнбоу, в съзнанието ми бавничко взе да покълва една интересна идея. Замрях, за да й позволя да се оформи. Наблюдавах как Саманта прекосява стаята и започнах да я намествам в схемата на идеята ми. О, Саманта, страхотно и сексапилно малко съкровище, няма да ми избягаш!

Но нима някой може сериозно да се надява, че ще се отърве безнаказано от такова безумно изпълнение?

Не, и милиони нощи не биха му помогнали.

Не бих могъл дори да опитам, без да имам съгласието на Джери. Защо тогава изобщо да го мисля?

Саманта се беше спряла на около шест ярда от мене и разговаряше с Гилбърт Макизи, обгърнала висока чаша с дясната си ръка. Пръстите й бяха дълги и почти несъмнено сръчни.

Но можеше да се допусне, ей така, за идеята, че Джери ще се съгласи. Дори тогава обаче щеше да има огромни препятствия. Например една дреболия — физическите дадености. Много пъти бях виждал Джери, когато взема душ след тенис в клуба, но точно сега и животът ми да зависеше от това, не можех да си припомня необходимите подробности. Човек не забелязва много-много такива неща. Обикновено дори не ги поглежда.

Както и да е. Щеше да е лудост, ако поставех ребром въпроса на Джери. Не ми беше близък чак дотам. Той можеше да се ужаси. Можеше да ми обърне гръб. А можеше и да се озлоби. Да направи грозна сцена. Следователно се налагаше да го изпитам съвсем завоалирано.

— Да ти кажа… — започнах аз около половин час по-късно, когато двамата с Джери седяхме на канапето и допивахме чашите си. Гостите се разотиваха и Саманта се сбогуваше с тях на вратата. Съпругата ми Мери беше вън на терасата, разговаряше с Боб Суейн. Виждах я през стигащите до пода отворени прозорци. — Много е смешно — продължих аз, както си седяхме с Джери на канапето.

— Какво му е смешното? — попита Джери.

— Един приятел, с когото обядвахме днес, ми разправи фантастична история. Направо невероятно!

— Каква история? — поинтересува се Джери. Беше му се доспало от изпитото уиски.

— Тоя приятел, с когото обядвахме, страхотно си падал по жената на приятеля си, с когото били съседи. А пък приятелят му не по-малко си падал по жената на оня, с когото обядвахме. Чат ли си?

— Искаш да кажеш, че всеки от двамата приятели, дето били съседи, харесвал съответно чуждата съпруга?

— Именно.

— Значи не е имало проблеми — каза Джери.

— Не, имало е един голям проблем. Двете съпруги били верни и почтени жени.

— И Саманта е такава, не поглежда чужди мъже.

— Мери също. Добро момиче е.

Джери допи чашата си, внимателно я постави на масичката и попита:

— И как се е развила историята? Изглежда ми гадна.

— Станало следното: двамата похотливи развратници скроили план, според който всеки да чука другата съпруга, без жените да се досетят. Ти сигурно няма да повярваш.

— С хлороформ ли са го направили?

Нищо подобно. Жените са били в пълно съзнание.

— Не е възможно — каза Джери. — Излъгали са те.

— Не ми се вярва — възпротивих се аз. — По начина, по който тоя приятел ми го разказа, с всевъзможни подробности и тъй нататък, не ми се видя, че съчинява. Всъщност съм сигурен, че не си съчинява. И чуй още нещо — те не са го направили само веднъж. Правят го вече месеци наред, през две-три седмици!

— И жените нищо не подозират?

— Понятие си нямат.

— Я да чуя как е станало — рече Джери, — но първо да пийнем по още една чаша.

Отидохме до бара, сипахме си уиски и после се върнахме на канапето.

— Не трябва да забравяш — започнах аз, — че преди това е имало страхотна подготовка и репетиции. А и се наложило да си споделят много интимни подробности, та да има шанс планът да се осъществи. Основната схема на замисъла обаче била проста: първо, определили ден, да речем събота. Тази вечер съпрузите си лягали както винаги, да речем в единайсет или единайсет и половина. Оттам нататък се запазвал обичайният ход на нещата. Може би малко четене, малко приказки и — гасене на лампите. След като угасели лампите, мъжете обръщали гръб и се престрували, че заспиват. Правели го, за да обезкуражат жените си, защото на този етап по никой начин не бивало да им се оставят. После жените заспивали. Мъжете обаче били будни. Дотук — добре. След това, точно в един подир полунощ, когато жените вече дълбоко спели, всеки съпруг тихичко се измъквал от леглото, обувал си чехлите и се прокрадвал по пижама на долния етаж. Отварял външната врата и излизал навън в тъмното, като внимавал да не я захлопне подире си… Къщите им били горе-долу една срещу друга. Семействата живеели в тих квартал на предградията, така че по това време вън рядко се мяркали хора. Двата тайнствени силуета, облечени с пижами, се срещали, когато пресичали улицата, всеки тръгнал към чуждата къща, чуждото легло и чуждата жена.

Джери внимателно ме слушаше. Гледаше с малко изцъклени очи, заради пиенето, но поглъщаше всяка дума.

— Следващата част била много старателно подготвена от двамата мъже — продължих аз. — Всеки познавал разположението на съседската къща не по-зле от своята. Можел да се качва и да слиза в тъмното по стълбите, без да се блъска в мебелите. И знаел от коя страна на леглото спяла съответната жена. Сваляли чехлите си и ги оставяли в антрето, после се промъквали боси и по пижами в спалните. Според моя приятел тази част била много вълнуваща. Намираш се в притихнала, тъмна къща, която не е твоя и по пътя към спалнята минаваш покрай не по-малко от три стаи, чиито врати са оставени открехнати, а вътре спят деца…

— Деца ли?! — възкликна Джери. — Господи, ами ако някое от тях се събуди и попита: „Татко, ти ли си?“

— И за това се били погрижили — обясних аз. — Веднага пристъпвали към процедурата за извънредно положение. Предвидили я били и в случай, че жената се събуди, когато мъжът се промъква в спалнята, и го попита: „Мили, какво има? Защо не си лягаш?“

— А що за процедура е била? — попита Джери.

— Съвсем проста. Мъжът веднага трябвало да се втурне по стълбите, да излезе навън, да изтича до собствената си къща и да натисне звънеца. Това щяло да послужи за сигнал на другия герой, независимо какво върши в тоя миг, за да се втурне презглава долу, да отвори и да пусне приятеля си вътре, а самият той да излезе. Така и двамата бързо щели да се озоват в собствените си къщи.

— Със смачкани фасони — подхвърли Джери.

— Нищо подобно.

— Но звънецът би събудил всички в къщата.

— Естествено — съгласих се аз. — Само че съпругът, качил се горе по пижама, просто щял да каже: „Отидох да видя кой по дяволите звъни посред нощ. Никого нямаше. Сигурно е бил случаен пияница.“

— Ами другият мъж? — попита Джери. — Как ще обясни човек факта, че ако жена му или детето му го заговорят, мъжът хуква към вратата?

— Той казва: „Чух, че някой обикаля вън, затова изтичах да го хвана, но го изпуснах.“ „А видя ли го?“ — разтревожено пита жена му. — „Разбира се, че го видях — отговаря той. — Отдалечаваше се по улицата. Но тичаше много бързо, та не можах да го хвана.“ При което съпругът получава поздравления за храбростта си.

— Добре, това е лесната част — рече Джери. — Дотук става дума само всичко да е добре замислено и съгласувано по време. Но какво става, когато двамата навити юнаци наистина си лягат с чуждите съпруги?

— Веднага започват да работят.

— Нали жените спят?

— Така е — съгласих се аз. — Затова мъжете се заемат много кротко, но и много умело с любовна игра и когато дамите се събудят напълно, те вече са наострени като гърмящи змии.

— Предполагам, че не разговарят.

— Мълчат като риби.

— Така. Значи жените са будни — продължи Джери. — И ръцете на мъжете си вършат работата. Като начало ще те попитам просто — ами различният ръст? Нали ще има разлика между новия мъж и съпруга? Може единият да е по-висок, по-нисък, по-слаб, по-дебел… Да не искаш да кажеш, че физически двамата мъже са били еднакви?

— Очевидно не са били — възразих му аз, — но са имали горе-долу еднакъв ръст и конструкция, а това е съществено. И двамата обичали да са гладко обръснати, имали сравнително еднакво количество коса по главата. Подобна прилика не е рядкост. Виж мене и тебе например. Ние сме горе-долу с еднакъв ръст и конструкция, нали така?

— Наистина ли? — усъмни се Джери.

— Колко си висок? — попитах го аз.

— Точно шест фута.

— Аз съм пет фута и единайсет инча. По-нисък съм с един инч. А колко тежиш?

— Сто осемдесет и седем фунта.

— А аз — сто осемдесет и четири. Какво значение имат три фунта за двама приятели?

Последва мълчание. Джери гледаше през отворените прозорци към терасата, където стоеше Мери, моята съпруга. Мери все още разговаряше с Боб Суейн и косата й блестеше на късното следобедно слънце. Жена ми е мургава хубавица с голям бюст. Наблюдавах Джери. Забелязах, че езикът му се плъзна по повърхността на долната му устна.

— Сигурно имаш право. Предполагам, че ние с тебе сме горе-долу еднакви на вид — подхвърли Джери, все още загледан в жена ми, а когато отново се обърна с лице към мене, на скулите му бяха избили малки червени петна. — Казвай какво е станало по-нататък с двамата — подкани ме той. — Ами другото, по което са се различавали?

— Лицата им ли имаш предвид? — попитах аз. — В тъмното лицата не се виждат.

— Не говоря за лицата им.

— За какво говориш тогава?

— Говоря за пенисите им — рече Джим. — Там е работата, нали? Да не искаш да кажеш, че…

— Точно така — потвърдих аз. — Стига и двамата да са обрязани или необрязани, и няма проблеми.

— Сериозно ли смяташ, че пенисите на мъжете са с еднакви размери? — попита приятелят ми. — Защото грешиш.

— Зная, че размерите се различават.

— Някои са огромни, а други — мънички — каза Джери.

— Винаги има изключения — съгласих се аз. — Но ти би се учудил колко много мъже всъщност са с еднакви размери, с по някой сантиметър в плюс или минус. Според моя приятел деветдесет процента от мъжете са с нормални размери, а само десет процента са забележимо по-големи или по-малки.

— Не ми се вярва — подхвърли Джери. — Направи си труда да провериш. Попитай някое разтропано маце.

Джери бавно отпи голяма глътка от уискито си, а очите му отново гледаха към терасата и към Мери.

— Ами оттам нататък? — попита той.

— Никакви проблеми.

— Виж ми окото — усъмни се Джери. — Да ти кажа ли защо тая история ми се вижда гнила?

— Казвай.

— Всеки знае, че съпрузи, женени от години, си създават определени навици. Неизбежно е. Божичко, та всяко ново нещо ще си проличи моментално. Добре знаеш, че съм прав. Не е възможно да се появиш със съвсем различен стил и да очакваш, че жената няма да го усети, колкото и да е възбудена. От първия миг ще подуши, че нещо не е наред.

— Навиците могат да се имитират, стига всяка подробност да се проучи предварително — казах аз.

— Прекалено интимно е.

— Цялата работа е прекалено интимна. Та така, всеки мъж разказва историята си, описва какво точно прави обикновено. Разказва всичко. От начало до край, от игла до конец. От първото до последното, което предприема.

— Исусе Христе! — възкликна Джери.

— Всеки мъж е трябвало да разучи нова роля. В крайна сметка се е превърнал в актьор. Въплътил се е в другата личност.

— Това не е много лесно — каза Джери.

— Според приятеля ми няма проблеми. Единственото, за което трябвало да внимава, било да не се увлече и да не вземе да импровизира. Режисьорските указания трябва да се изпълняват много старателно, без отклонения.

Джери отново отпи от чашата си. И пак погледна към терасата и към Мери. После се облегна назад с чашата в ръка и попита:

— И твърдиш, че двамата симпатяги наистина са го направили?

— По дяволите, сигурен съм. И продължават да го правят горе-долу веднъж на три седмици.

— Страхотна история — рече приятелят ми. При това е дяволски безумно и опасно. Само си помисли какъв ад би настъпил, ако ги бяха хванали. Веднага — развод. Всъщност — два развода. По един за всяка страна на улицата. Не си струва.

— Доста кураж се иска — подхвърлих аз.

— Теренът приключва — каза Джери. — Всички се прибират у дома с проклетите си жени.

От този миг нататък аз не казах нищо повече. Няколко минути седяхме и отпивахме от чашите, докато гостите се придвижваха към изхода.

— А какво каза приятелят ти, гот ли е било? — внезапно попита Джери.

— Каза, че било върхът — отвърнах аз. Каза, че поради риска обикновеното удоволствие се засилва стократно. Кълнеше се, че на света няма по-страхотен начин от това да се преструваш на съпруг, а жената да не го знае.

Точно тогава дойдоха Мери и Боб Суейн. В едната си ръка тя държеше празна чаша, а в другата — огненочервена азалия. Беше я откъснала на терасата.

— Наблюдавах ви — каза тя, насочила като револвер цветето към нас. — Последните десет минути не спряхте да говорите. Джери, какво ти разправяше той?

— Една мръсотия — ухили се Джери.

— Прави го, като пийне — рече Мери.

— Не, историята е хубава, но не може да е вярна. Някой път го накарай да ти я разкаже.

— Не обичам да слушам мръсотии — заяви Мери. — Хайде, Вик. Време е да си ходим.

— Останете още малко — предложи Джери, вперил очи в разкошния й бюст. — Пийни още нещо.

— Не, благодаря — отказа Мери. — Децата ще се разциврят, че не са вечеряли. Много приятно ми беше у вас.

— Няма ли да ме целунеш за лека нощ? — попита Джери и се надигна от канапето. Канеше се да я целуне по устата, но Мери бързо обърна глава, така че той я целуна по бузата.

— Остави ме, Джери. Пиян си.

— Не съм пиян, а развратен — възпротиви се Джери.

— Не ми се прави на развратен, моето момче. Мразя такива разговори — сряза го Мери и устремно прекоси стаята, понесла бюста си като стенобойна машина.

— Довиждане, Джери. Хубав терен беше — казах аз.

Мери, с мрачно изражение ме чакаше в антрето. И Саманта беше там, сбогуваше се с последните гости — Саманта със сръчните пръсти, с гладката кожа и гладките, опасни бедра.

— Горе главата, Вик! — блеснаха белите й зъби. Изглеждаше ми като праобраза на жената, като начало на света, като първата утрин. — Лека нощ, скъпи Вик! — каза тя, сякаш пръстите й бъркаха в душата ми.

Тръгнах с Мери навън.

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Разбира се. Защо?

— Толкова много пи, че друг на твое място би се почувствувал зле.

 

 

В стария жив плет между двете къщи имаше дупка, през която винаги минавахме. Промъкнахме се мълчаливо. Прибрахме се у дома, Мери опържи огромно количество яйца с бекон, което изядохме с децата.

След това се разходих навън. Лятната вечер беше ясна и прохладна, и понеже нямах какво да правя, реших да окося тревата в предната градина. Извадих косачката от бараката и запалих мотора. После както обикновено закрачих напред-назад. Обичам да кося трева. Действува ми успокоително. В предната градина винаги гледам къщата на Саманта, докато вървя в едната посока, а в обратната посока си мисля, за нея.

Десетина минути се занимавах с това, когато Джери се приближи към дупката в плета. Пушеше лула с ръце в джобовете. Стоеше до моравата и ме наблюдаваше. Спрях пред него, но оставих мотора да потраква.

— Здрасти, приятел! — каза той. — Как е?

— В кучешката къщурка съм — отговорих аз. — Също като тебе.

— Женичката ти се държи като стара мома, чак пък толкова да е морална!

— А, такава си е.

— Отблъсна ме в собствената ми къща.

— Е, с нищо не е прекалила.

— И толкова стига — леко се усмихна той.

— За какво стига?

— Стига, за да ми се прииска малко да й натрия носа. Какво ще кажеш двамата с тебе да опитаме оная работа, дето ти я е разправял приятелят на обяд?

Когато чух какво казва Джери, обзе ме такова вълнение, че направо ми прималя. Стиснах дръжките на косачката и включих мотора на по-високи обороти.

— Да не сбърках нещо? — попита Джери.

Не му отговорих.

— Виж какво, ако смяташ, че идеята ми е кофти, все едно, че не съм ти казвал нищо — рече той. — Нали не ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя, Джери — успокоих го аз. — Просто не ми беше хрумнало, че и ние можем да го направим.

— Но на мене ми хрумна — каза той. — Обстановката напълно подхожда. Дори не ни се налага да пресичаме улица.

Изведнъж забелязах, че лицето му грееше, а очите му блестяха като две звезди.

— Какво ще кажеш, Вик? — продължи той.

— Размишлявам.

— Може би не харесваш Саманта?

— Честна дума, не знам.

— Саманта е много забавна — каза Джери. — Гарантирам за това.

В този миг видях, че Мери излиза на предната веранда.

— Мери иде — предупредих го аз. — Търси децата. — Утре ще поговорим по въпроса.

— Разбрахме се значи?

— Може, Джери. Но само при условие, че не прибързваме. Преди да започнем, искам да съм сто процента сигурен, че всичко ще е наред. По дяволите, такава каша може да се забърка!

— Не, не може. Приятелят ти казва, че е просто като фасул. Казва, че е от лесно по-лесно.

— Е, да. Вярно, че приятелят ми го казва. Но всеки случай си има особеностите.

Превъртях регулатора на косачката и се понесох през моравата. Когато стигнах до отсрещната страна и се обърнах, Джери вече беше минал през дупката в плета и крачеше към къщи.

Следващите две седмици двамата с Джери заговорничехме в пълна тайна. Виждахме се скришом в кръчми и ресторанти, за да обсъждаме плана си, а понякога Джери се отбиваше в службата след работа, затваряхме вратата и провеждахме стратегическо съвещание. Щом се появеше неуточнен момент, Джери казваше: „А как е постъпил приятелят ти?“, аз увъртах, за да спечеля време, а накрая предлагах: „Ще му се обадя да го попитам.“

След много срещи и много разговори се договорихме по следните въпроси:

1. Началото на акцията ще бъде в съботен ден.

2. Вечерта на съответния ден да заведем жените си в хубав ресторант; да отидем четиримата.

3. Двамата с Джери да излезем от къщите си и да минем през дупката в плета точно в един часа след полунощ.

4. Вместо да будуваме в тъмното до един часа, щом жените ни заспят, всеки да слезе в кухнята и да пие кафе.

5. При непредвидени обстоятелства да използуваме идеята с позвъняването на вратата.

6. Разминаването ни при завръщането да стане точно в два часа.

7. Докато всеки е в чуждото легло, на въпросите от страна на жената (ако задава въпроси) да се отговаря с „Х-м, х-м!“, произнасяно със стиснати устни.

8. Аз веднага да престана да пуша цигари и да се прехвърля на лула, за да мириша също като Джери.

9. И двамата да използуваме оттук нататък еднакъв балсам за коса и лосион след бръснене.

10. Понеже и двамата не си сваляхме ръчните часовници, и те си приличаха, нямаше да си ги сменяме. Пръстени не носехме.

11. Понеже сигурно всеки от нас имаше някаква особеност, по която съпругата му непременно разбираше, че това е мъжът й, разработихме „Номера с лейкопласта“. Договорихме се за следното: в събота вечерта, веднага, щом двойките се приберат у дома си от ресторанта, всеки съпруг задължително ще отиде в кухнята, за да си отреже парче сирене. През това време той ще си залепи голямо парче лейкопласт на десния показалец. Като го направи, ще покаже пръста на жена си и ще й каже: „Порязах се. Дреболия, но малко кърви.“ Така че по-късно, когато мъжете се трампят, всяка жена да усети залепения лейкопласт (мъжете ще имат грижата за това) и веднага да го свърже със съпруга си. Този важен психологически акцент се предвиждаше, за да разсее и най-малкото подозрение, обзело някоя от жените.

В общи линии такива бяха плановете ни. По-нататък стигнахме до нещо, което наричахме в бележките си „Запознаване с обстановката“. Най-напред Джери ми даде указания. Един неделен следобед, когато жена му бе излязла с децата, в продължение на три часа той ме инструктира в собствената си къща. Дотогава не бях влизал в спалнята им. На тоалетката видях парфюмите на Саманта, четките за коса и всевъзможните останали дреболии. Върху облегалката на един стол бяха метнати чорапите й. Нощницата й, в бяло и синьо, висеше закачена зад вратата, водеща към банята.

— Значи така — започна Джери. — Когато влезеш, ще бъде тъмно като в рог. Саманта спи от тази страна, следователно ще заобиколиш на пръсти и ще се пъхнеш в леглото от другата страна, ей там. Ще ти вържа очите, за да се упражниш.

Отначало с вързани очи аз се лутах из стаята като пиян, но след едночасови усилия вече налучквах пътя доста добре. Но преди Джери окончателно да признае успеха ми, трябваше да мина с вързани очи през антрето, по стълбите, покрай детските стаи, да вляза в спалнята на Саманта и да спра на точно определено място, при това да се промъквам тихо, като крадец. Отидоха ми три часа усилен труд, но накрая се справих.

Другата седмица в неделя сутрин, когато Мери заведе децата на черква, имах възможност да поработя по същия начин с Джери у нас. Джери се ориентираше по-добре от мене и само след час издържа изпита с вързаните очи, без да направи и една погрешна стъпка.

По време на тези занимания решихме още с влизането да изключим лампите до леглата на жените. Затова Джери се упражни в откриването на контакта и дърпането на щепсела с вързани очи, а следващия уикенд аз направих същото в неговата къща.

Стигнахме до най-важната част от нашата подготовка. Нарекохме я „Забъркването на кашата“. Тогава всеки описа с подробности какво предприема, когато спи с жена си. Постигнахме съгласие да не се затормозваме с екзотичните вариации, които може би използувахме от време на време. Заехме се само да споделим обичайно прилагания от всекиго подход — такъв, какъвто би събудил най-малко подозрения.

Обсъждането се състоя в моята служба в сряда вечерта, след шест часа, когато служителите си тръгнаха. Отначало и двамата изпитвахме леко смущение и на никого не му се започваше. Затова извадих бутилка уиски и след втората чаша неразредено питие ние се отпуснахме и преподаването започна. Докато Джери говореше, аз си водех бележки, и обратното. В крайна сметка излезе, че единствената съществена разлика между подходите ни е въпросът с темпото. Само че това не беше шега! Джери възприемаше нещата (ако можеше да се вярва на думите му) с такова спокойствие и удължаваше миговете до такава екстравагантна степен, че аз вътрешно се чудех дали понякога партньорката му не заспива по средата. Но задачата ми не беше да критикувам, а да повтарям, затова си замълчах.

Джери обаче не прояви такава дискретност. В края на описанието, което изложих, той има нахалството да попита:

— Ама наистина ли правиш само това?

— Какво искаш да кажеш?

— Толкова бързо ли правиш всичко и го приключваш?

— Виж какво — започнах аз, — не сме се събрали да се поучаваме, а да се запознаем с фактите.

— Знам — съгласи се той, — но ще се чувствувам истинско магаре, ако подражавам точно на стила ти. Божичко, та ти профучаваш като експрес покрай малка гара!

Зяпнах.

— Не се учудвай чак толкова — продължи Джери. — Както ми го разказа, всеки би помислил, че…

— Какво би помислил?

— Е, няма значение.

— Благодаря ти — казах аз.

Вбесих се. Има две неща на света, за които знам със сигурност, че превъзхождам останалите. Едното е шофирането, а другото — сещате се какво. Ще ми седи той там и ще ми обяснява, че не знам как да се държа със собствената си съпруга. Чудовищна наглост! Не аз, а той беше невежа. Горката Саманта! Така да се измъчва години наред!

— Извинявай, че се обадих — рече Джери и сипа още уиски в чашите ни. — Да пием за голямата трампа! Кога ще го направим?

— Днес е сряда — припомних му аз. — Какво ще кажеш за тази събота?

— Исусе Христе! — възкликна Джери.

— По-добре да го направим, докато ни е още прясно — предложих аз. — Доста неща има за запомняне.

Джери отиде до прозореца и погледна към автомобилния поток на улицата, после се обърна и каза:

— Съгласен съм. Нека да е тази събота!

После всеки се качи на колата си и се прибрахме.

— Решихме с Джери да ви заведем със Саманта на ресторант в събота вечер — казах аз на Мери.

Бяхме в кухнята. Тя приготвяше кренвирши за децата. Обърна се и ме погледна. С едната ръка държеше тигана, а с другата — вилицата. Сините й очи гледаха право в мене.

— Господи, Вик, чудесно! По какъв повод?

В отговор я погледнах в упор и казах:

— Според мене за разнообразие можем да видим някои нови лица. Срещаме се все с едни и същи хора в едни и същи стари къщи. Мери пристъпи към мене и ме целуна по бузата.

— Много си добричък — каза тя. — Обичам те.

— Не забравяй да повикаш бавачка за децата.

— Няма, още довечера ще се обадя.

Четвъртъкът и петъкът минаха много бързо и внезапно вече беше събота. Настъпи заплануваният ден. Събудих се с чувството на невероятна възбуда. След закуска не ме свърташе на едно място, затова реших да измия колата. Още не бях приключил, когато Джери, с лула в устата, се появи през дупката в плета.

— Здрасти, приятел! — рече той. — Дойде денят.

— Знам — казах аз, също с лула в устата. Насилвах се да пуша лула, но тя често гаснеше, а димът пареше езика ми.

— Как се чувствуваш? — попита Джери.

— Страхотно. А ти?

— Нервно ми е — сподели той.

— Успокой се, Джери.

— Ужасна работа сме замислили — рече той. — Дано не се провалим.

Продължих да търкам предното стъкло. За пръв път виждах Джери нервен и това малко ме обезпокои.

— Страшно се радвам, че не сме първите, които го предприемат — каза той. — Ако не беше правено и от други, едва ли бих рискувал.

— Така си е.

— Донякъде се успокоявам, че според приятеля ти е било просто като фасул.

— Приятелят ми каза, че работата е в кърпа вързана — припомних му аз. — За Бога, Джери, гледай да си спокоен, когато му дойде времето. Иначе ще претърпим провал.

— Не се тревожи — каза той. — Божичко, много е вълнуващо, нали?

— Вярно, вълнуващо е — съгласих се аз.

— Виж какво — рече той. — По-добре ще е да не прекаляваме с пиенето довечера.

— Правилно. Ще се видим в осем и половина.

В осем и половина Саманта, Джери, Мери и аз отидохме с колата на Джери до ресторанта „Скара Били“. Независимо от името си, това беше скъпо заведение от висока категория, и съпругите ни си бяха облекли дълги рокли за случая. Саманта беше със зелена дреха, която започваше от средата на гърдите й, и никога не ми беше изглеждала толкова прекрасна. На масата имаше свещи. Саманта седеше срещу мене и винаги, когато се наведеше напред, близо до пламъците, виждах малкото уплътнение горе, в средата на долната й устна.

— Чудя се с какво да си угодя тази вечер — каза тя, като пое менюто от келнера.

„Ха-ха! — помислих си аз. — Хубав въпрос!“

В ресторанта прекарахме чудесно и жените ни добре се забавляваха. Когато спряхме пред къщата на Джери, беше дванайсет без петнайсет и Саманта каза:

— Влезте да пийнем по чашка.

— Благодаря, но е малко късно — отклоних аз поканата… — Ще трябва да закарам бавачката.

И двамата с Мери тръгнахме към къщи. Когато влязохме, аз си казах, че сега, от този миг нататъкзапочва да тече времето до старта. Трябваше да бъда с ясно съзнание и да не забравям нищо.

Докато Мери плащаше на бавачката, отворих хладилника и извадих парче канадско сирене, тип чедър. Взех нож от чекмеджето и лейкопласт от бюфета. Увих показалеца на дясната си ръка с лейкопласт и зачаках идването на Мери.

— Порязах се — казах й аз, като вдигнах ръка, за да види пръста. — Дреболия, но малко кърви.

— Според мене тази вечер яде достатъчно — подхвърли Мери. Нищо повече. Но фактът се запечати в съзнанието й, така че първата задачка беше изпълнена.

Закарах бавачката до дома й и докато се кача в спалнята, наближи полунощ. Мери вече се унасяше, беше угасила лампата си.

Угасих и лампата от моята страна на леглото и отидох в банята да се съблека. Мотах се там към десет минути, а когато излязох, Мери, както се бях надявал, вече наистина спеше. Стори ми се безсмислено да си лягам до нея, затова само отметнах завивката от моята страна, та да е по-лесно на Джери, после си обух чехлите, слязох в кухнята и включих електрическия чайник. Беше дванайсет и седемнайсет минути. Оставаха четирийсет и три минути.

В дванайсет и трийсет и пет аз се качих горе да проверя какво е положението с Мери и децата. Всички дълбоко спяха.

В дванайсет и петдесет и пет, пет минути преди стартовия момент, отново се качих за последна проверка. Отидох близо до Мери и прошепнах името й. Никакъв отговор. Готово! Потеглях!

Сложих си кафяв дъждобран върху пижамата. Угасих в кухнята и цялата къща потъна в мрак. Дръпнах резето на входната врата, след което, обзет от невероятно въодушевление, тихо излязох навън в нощта.

По улицата ни нямаше лампи, които да пръскат светлина. Не се виждаха нито луната, нито звездите. Мракът беше много гъст, но усетих, че въздухът е топъл и отнякъде подухва ветрец.

Упътих се към дупката в плета. Когато наближих, различих очертанията на плета и открих дупката. Спрях и зачаках. После чух стъпките на приближаващия се Джери.

— Здрасти, приятел! — прошепна той. — Наред ли е всичко?

— Само тебе чака — прошепнах аз в отговор.

Джери продължи. Чувах как обутите му с чехли нозе тихо стъпват по тревата на път към нас. Тръгнах към тях.

Отворих входната врата. Вътре беше дори по-тъмно, отколкото навън. Внимателно затворих вратата. Свалих си дъждобрана и го закачих на дръжката. Събух чехлите и ги оставих до стената край вратата. В буквалния смисъл на думата, когато сложех ръцете си пред очите, не ги виждах. Трябваше да върша всичко пипнешком.

Господи, колко се радвах, че Джери ме накара да се упражнявам с вързани очи толкова дълго! Сега не краката, а ръцете ме ориентираха. Нито за миг пръстите на едната или на другата ръка не преставаха да докосват нещо — стена, парапет, мебел, завеса. И през цялото време аз знаех, или поне си мислех, че зная точно къде се намирам. Но колко странно и страшничко е потайно да се движиш на пръсти в чужда къща посред нощ! Докато опипом се качвах по стълбите, взех да си мисля за крадците, които миналата зима бяха влезли с взлом в гостната ни и бяха задигнали телевизора. На сутринта, когато дойде полицията, аз им посочих огромното лайно в снега пред гаража.

— Почти винаги го правят — уведомиха ме полицаите. Неизбежно е, понеже ги е страх.

Изкачих стълбите. Прекосих площадката, като непрекъснато докосвах стената с дясната си ръка. Тръгнах по коридора, но се спрях, когато стигнах до първата детска стая. Вратата беше открехната. Ослушах се. Чух равното дишане на осемгодишния Робърт Рейнбоу. Продължих нататък. Стигнах до вратата на следващата детска стая. Тя беше на шестгодишния Били и на тригодишната Аманда. Ослушах се. Всичко беше наред.

Спалнята на съпрузите се намираше в края на коридора, на около четири ярда. Стигнах до вратата. Джери я беше оставил отворена според уговорката. Влязох. Стоях, без да се помръдвам, до вратата от вътрешната страна и се ослушвах дали няма признаци, че Саманта се е събудила. Цареше тишина. Пипнешком се придвижих покрай стената, докато стигнах до леглото откъм страната на Саманта. Веднага коленичих и напипах контакта за нощната й лампа. Извадих щепсела и го оставих на килима. Така. Сега беше много по-безопасно. Изправих се. Не виждах Саманта и отначало не чувах нищо. Наведох се ниско над леглото. Да, дишането й се чуваше. Изведнъж долових аромата на тежкия парфюм с дъх на мускус, който тя си беше сложила вечерта и усетих прилив на кръв в слабините. Бързо и безшумно заобиколих леглото, като непрекъснато докосвах рамката с два пръста.

Сега оставаше да си легна. Сторих го, но под тежестта на тялото ми от пружините на матрака в стаята се разнесе такова скърцане, сякаш някой стреля с пушка. Лежах неподвижно, затаил дъх. Чувах как сърцето ми като бумтящ мотор лудо бие в гърлото. Саманта беше с гръб към мене и не помръдваше. Дръпнах завивките над гърдите си и се обърнах към нея. Усетих женствеността, лъхаща от Саманта. Трябваше да започвам! Веднага!

Протегнах ръка и я докоснах. Тялото й бе затоплило копринената нощница. Нежно положих ръка на бедрото й. Саманта не се помръдна. Почаках минута-две, после търсещата ми ръка крадешком се плъзна нагоре. Бавно, целенасочено и много точно пръстите ми се заеха да възпламеняват плътта.

Саманта се размърда. Обърна се по гръб, после сънено промълви: „Ох, Боже… Исусе… Миличък, за Бога!“

Аз, естествено, не казах нищо, а продължих да си върша работата.

Минаха две минути.

Тя лежеше, без да помръдва.

Мина още минута, после още една. Нито едно мускулче на Саманта не трепваше. Взех да се чудя още колко ли време ще мине, преди Саманта да реагира. Настойчиво продължих да действувам.

Но защо тя мълчеше? Защо стоеше безкрайно, напълно неподвижна, замръзнала в една и съща поза?

Изведнъж се сетих. Съвсем бях забравил за Джери! Толкова се улисах, че изобщо не си спомних за личния подход на Джери. Аз си бях аз, не го правех като него! А подходът му изискваше много по-сложни неща, претенциозни до немай-къде. Напълно излишно. Но Саманта му беше свикнала. Сега тя забелязваше разликата и се мъчеше да проумее какво всъщност става.

Само че вече беше твърде късно да сменям посоката. Трябваше да продължавам.

Продължих. Жената редом с мене приличаше на навита пружина. Усещах напрежението под кожата й. Започнах да се потя.

Изведнъж Саманта издаде странен, тих стон.

В главата ми се мярнаха ужасни мисли. Да не би да беше болна? Дали не получаваше сърдечна криза? По дяволите, може би трябваше веднага да се махам!

Саманта отново простена, този път по-високо. После внезапно извика: „Да, да, да, да, да!“ и като бомба, свързана с бавно горящ бикфордов шнур, чийто пламък най-после е стигнал до динамита, тя избухна и оживя. Сграбчи ме в прегръдките си и се нахвърли върху ми така кръвожадно, че сякаш ме нападаше тигър.

Или по-добре е да кажа — тигрица?

Не бях и сънувал, че някоя жена може да прави онова, което правеше Саманта. Приличаше на вихрушка, но шеметна луда вихрушка, която ме изтръгваше от корен, завърташе ме и ме запокитваше надалече в небесата, в места, за чието съществуване и не подозирах.

Самият аз стоях безучастен. Какво можех да сторя? Бях безпомощен. Бях палма, понесена от тайфун, агне в лапите на тигър. Едва дишах, и толкова.

Независимо от всичко изпитвах вълнение, че се оставям в ръцете на една буйна жена, и следващите десет, двайсет, трийсет минути — знам ли колко? — бурята бушуваше. Не възнамерявам обаче да поднеса на читателя ексцентрични подробности. Не одобрявам прането на интимно бельо пред публика. Съжалявам, но това е положението. Надявам се само, че мълчанието ми няма да породи твърде силно чувство за антиградация. Естествено, нямаше нищо „анти“ в достигането на кулминационния момент от моя страна, затова при последния разкъсващ ме пароксизъм аз нададох вик, от който целият квартал можеше да се събуди. После рухнах. Сгърчих се като изпразнен мях за вино.

Саманта ми обърна гръб и мигом заспа, сякаш не беше правила нищо, сякаш просто беше пила чаша вода.

Пфу!

Лежах неподвижен и бавно се съвземах.

Ясно ви е, че имах право за оная издутинка на долната й устна, нали?

Като си помисля, в общи линии имах право горе-долу за всичко, свързано с това невероятно приключение. Тържествувах! Чувствувах се необикновено успокоен, осъществил смислено себе си.

Чудех се кое време е. Часовникът ми не светеше в тъмното. Най-добре щеше да е, ако си отида. Измъкнах се от леглото. Пипнешком, този път не толкова предпазливо, заобиколих леглото, излязох от спалнята, минах по коридора и спрях до стълбите в антрето. Намерих дъждобрана и чехлите си. Облякох се, обух се. В джоба на дъждобрана имах запалка. Използувах я да видя колко е часът. Беше два без осем минути. По-късно, отколкото си мислех. Отворих вратата и излязох навън в тъмната нощ.

Мислите ми се съсредоточиха върху Джери. Дали всичко беше наред? Дали и той беше успял? Придвижих се в мрака към дупката в плета.

— Здрасти, приятел! — прошепна един глас наблизо.

— Джери!

— Наред ли е всичко? — попита Джери.

— Страхотно беше! — казах аз. — Изумително! А при тебе?

— Също.

Усмихваше се — видях как белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

— Успяхме, Вик! — продължи шепнешком Джери, докосвайки ръката ми. — Ти беше прав! Точно така стана! Истинска сензация!

— Ще се видим утре — прошепнах аз. — Иди си у дома.

Разделихме се. Минах през плета и влязох в къщи. Три минути по-късно се намирах в безопасност в собственото си легло, а редом с мене жена ми дълбоко спеше.

На другия ден, в неделя, станах в осем и половина. Слязох по пижама и халат, както всяка неделя, за да приготвя закуската за семейството. Оставих Мери да спи. Синовете ми — деветгодишният Виктор и седемгодишният Уоли, вече бяха в кухнята.

— Здрасти, тате! — посрещна ме Уоли.

— Ще ви направя страхотна нова закуска — съобщих им аз.

— Какво? — възкликнаха в един глас двете момчета. Бяха ходили в града да купят неделния вестник и сега разглеждаха комиксите.

Ще препечем хляб и ще намажем филиите с мармалад от портокали — казах аз. — После ще сложим върху мармалада парченца хрупкав бекон.

— Бекон ли? — учуди се Виктор. — Върху мармалад от портокали?!

— Да, странно е, но почакайте, докато го опитате. Страшно е вкусно!

Извадих сока от грейпфрут и изпих две чаши. Сипах и за Мери чаша, и я оставих на масата. Включих електрическия чайник, сложих филиите в тостера и се залових да пържа бекон. Точно в този момент Мери влезе в кухнята. Беше облякла върху нощницата си кокетен прозрачен халат с цвят на праскова. — Добро утро! — поздравих я аз, хвърляйки поглед през рамо, докато се занимавах с тигана.

Тя не ми отговори. Отиде и седна на стола си, взе сока от масата и започна да го пие. Не поглеждаше нито мен, нито момчетата. Продължих да пържа бекона.

— Здрасти, мамо! — обади се Уоли.

Тя и на него не отговори.

От миризмата на тлъстия бекон започна да ми се повдига.

— Пие ми се кафе — каза Мери, без да ме погледне. Гласът й звучеше много странно.

— Веднага ще ти направя.

Махнах тигана от огъня и бързо приготвих чаша кафе без мляко, след което й го поднесох.

— Момчета — каза тя, обръщайки се към децата, — може ли да идете с вестника в другата стая, докато стане закуската?

— Защо да отиваме? — попита Виктор.

— Защото аз го искам.

— Да не правим нещо лошо? — попита Виктор.

— Не, миличък, не. Само че искам да останем за малко сами с татко.

Усетих, че сърцето ми се свива. Изпитах желанието да избягам. Искаше ми се да изтичам до входната врата, да хукна по улицата и да се скрия.

— Сипи си кафе, Вик, и седни — каза Мери с напълно безизразен глас. Не си личеше да е ядосана. Гласът й не изразяваше нищо, само дето тя продължаваше да не ме поглежда. Момчетата излязоха, понесли комиксите от вестника.

— Затворете вратата — поръча им Мери.

Сложих кафе на прах в чашата си и го залях с вряла вода. Прибавих мляко и захар. Тишината беше сразяваща. Прекосих кухнята и седнах на стола си срещу Мери. Чувствувах се така, сякаш сядам на електрически стол.

— Виж какво. Вик — започна тя, втренчила поглед в кафето си, — искам да говоря с тебе, докато имам смелостта да го сторя, защото после не бих ти го казала.

— За Бога, Мери, що за драматизъм? Случило ли се е нещо?

— Да, Вик.

— Какво има?

Бледото лице на Мери беше застинало неподвижно. Погълната от мислите си, тя не забелязваше, че се намира в кухнята.

— Казвай тогава — храбро я подканих аз.

— Няма да ти хареса много това, което ще чуеш — подхвърли тя, и за миг големите й, сини и тревожни очи се спряха върху лицето ми, после погледът й се отмести.

— Кое няма да харесам много? — попитах аз.

Стомахът ми се сви от ужасни предчувствия. Изпитах същото, което ми обясниха ченгетата по повод на крадците.

— Знаеш, че мразя да говоря за правенето на любов и тъй нататък започна тя. — През цялото време на брака ни не съм говорила по този въпрос.

— Вярно — съгласих се аз.

Мери отпи от кафето, но явно не обръщаше внимание на вкуса му.

— Работата е там, че никога не ми е харесвало да го върша. Поне това искам да знаеш — направо ми беше омразно.

— Кое ти е било омразно.

— Сексът. Омразен ми беше.

— Господи!

— Никога не съм получавала и най-малкото удоволствие.

Тези сведения бяха достатъчно съсипващи, но истинският срив тепърва предстоеше, сигурен бях.

— Съжалявам, ако това те изненадва — добави тя.

Не ми дойде на ум какво да кажа, затова мълчах.

Мери вдигна очи от чашата с кафе и ме погледна в упор. Гледаше изпитателно, сякаш пресмяташе нещо, след това отново сведе поглед.

— Нямаше никога да ти го кажа — съобщи ми тя. — Изобщо нямаше да го научиш, ако не беше станалото снощи.

— Какво толкова стана снощи? — бавно казах аз.

— Снощи изведнъж проумях защо е цялото това безумие.

— Така ли?

Сега Мери ме гледаше открито и лицето й беше като разцъфнал цвят.

— Да — каза тя. — Проумях го, можеш да не се съмняваш.

Замрях.

— О, скъпи! — извика тя, скочи, изтича до мене и пламенно ме целуна. — Толкова съм ти благодарна за снощи! Беше чудесен! И двамата бяхме чудесни! Няма защо така да се притесняваш, скъпи! Трябва да се гордееш със себе си. Беше страхотен! Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Аз седях и не помръдвах.

Тя се наведе, прегърна ме през раменете и тихичко каза:

— И сега… Сега, след като… Не зная точно как да ти обясня… Сега, след като ти вече разбра от какво имам нужда, всичко между нас ще бъде прекрасно!

Продължих да седя неподвижно. Мери бавно се върна на мястото си. По едната й буза се стичаше голяма сълза. Не можех да си обясня защо жена ми плаче.

— Не сбърках, че ти го казах, нали? — попита тя и се усмихна през сълзи.

— Не. Разбира се, че не.

Изправих се и отидох до печката, за да не бъда с лице към нея. Видях през кухненския прозорец как Джери прекосява градината с неделния вестник под мишница. Походката му беше пружинираща, на всяка крачка подскачаше победоносно, а когато стигна до стъпалата, водещи до входната врата на къщата му, той ги взе по две наведнъж.

Край

Автор: Роалд Дал, The Great Switcheroo1974 (Пълни авторски права)
Превод от английски: Огняна Иванова, Правда Митева, (Пълни авторски права)

Повечето ни читатели намират статията за забавна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (11%)
  • любопитна (11%)
  • забавна (44%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (22%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (11%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук