Днес нямаме търпение, посрещнати от въздействащата й корица, да разгърнем „Аскетика“ на Никос Казандзакис – молитвата, която гръцката църква забранява.

Пречупваща света през мита за Сизиф и повлияна от школата на немския философ Фридрих Ницше и френския мислител Анри Бергсон, „Аскетика” е перлата в короната на цялото творчество на великия гръцки писател.

Авторът на „Алексис Зорбас” и „Последното изкушение” оставя на читателите книга-мистерия. Загадката около нея започва от жанровата й неопределност и съчетанието на философия, лирична проза и митология.

В уводната си бележка към първото издание от 1927 г. Казандзакис настоява:

„Нека тази Аскетика бъде смятана за първия лирически опит, за първия вик на посткомунистическото ВЕРУЮ“

След публикуването на творбата, автор и издател са извикани от гръцките църковни архиереи , за да поднесат официално „извинение” –  Никос Казандзакис, защото е написал тази „непочтителна” книга, а Димитрис Глинос, затова че е публикувал в списанието си „този атеистичен парцал” – „Аскетика”.

На 10 юни е насрочен съдебен процес по обвинение в „присмех към религията”. В крайна сметка, той бива отменен, но това дава  началото на едно безмилостно и дългогодишно гонение от страна на държавата и на църквата спрямо Никос Казандзакис. В следствие на това той не успява да спечели Нобеловата награда през 1975 г., когато е номиниран заедно с Албер Камю.

Този литературен шедьовър ни оставя винаги неспокойни, винаги с разтуптяно сърце и със стремеж към „пътуване”, което да ни възнесе до вечните върхове и планини.

Тя остава най-продаваната и обичана в Гърция негова творба. Заключителните й думи, не ни позволяват никога да я завършим.

Ники Ставру

Аскетика
(откъс)

Аскетика: най-пронизителният вик на Казандзакис

Станало е обичайно да се твърди, че „Аскетика“ е увод към целокупното творчество на Казандзакис. Доколкото става дума за едно разножанрово, многотомно и дълголетно творчество, да се пише за неговия увод е упражнение, съпроводено от неизбежен риск.

Рискът се усилва от енигматичността на творбата. В нейната тъкан се редуват структурни единици, всяка от които не само съзнателно отменя положенията на предишната, но и съдържа трудни за помиряване противоречия в самата себе си. Вероятно по тази причина опитите за тълкуване на Аскетика не секват и до днес.

Загадката на Аскетика тръгва от жанровата й несводимост към общоприетите типове. Дали това е философия, побрана в лирична проза, или лирическо есе с елементи на философия? Изглежда, че тази хибридност е търсена от самия автор, който упорито избягва да прикачи на творбата си жанрово определение и предпочита да говори за нея като за вик. В уводната си бележка към първото издание от 1927 г. той настоява: „Нека тази Аскетика бъде смятана за първия лирически опит, за първия вик на посткомунистическото ВЕРУЮ“. Същата мисъл се прокарва и в обилния му епистоларен обмен. През септември 1927 г., малко преди да замине за Русия, Казандзакис пише до новата си спътница Елени: „Гърция ме задушава, тук никой не е мой другар, никой не може да почувства душевната ми тревога. Тук всички възприемат Аскетика като произведение на изкуството, никой – като вик на търсене и ужас. Защото никой не носи в себе си този вик“. В същия ден споделя с приятеля си Панделис Превелакис: „Никой няма да разбере, че не става дума нито за произведение на изкуството, нито за философия“. Месец по-късно, отново до Елени: „Аскетика е един страховит и кървав вик, който ще бъде чут след смъртта ми. Сега хората разбират само поетичната ѝ форма. Но от тези сравнения и лирически фрази избликва пламенно, в пълно въоръжение, отвъд отчаянието и надеждата, бъдещото лице на Бог“. В сходен семантичен порядък писателят ще обяви творбата си за своя „мистична Теогония“. Десетина години по-късно ще поиска от Превелакис позволение да му посвети второто ревизирано издание на книгата и ще добави: „Това е най-разтърсващият вик на живота ми и не бих желал да го поверя на никой друг“.

От още по-късна дата е запазен един собственоръчно изготвен от Казандзакис списък, добавка към кандидатурата му за неполучената Нобелова награда през 1946 г. Там Аскетика фигурира в раздела „философски съчинения“ редом с дисертацията му за Ницше и есето за Бергсон. При все това към края на живота си, през 1954 г., той отново е разколебан в класификаторските си усилия и споделя с Превелакис, че не знае в коя категория да постави Аскетика.

Кога за първи път Казандзакис е бил разтърсен от своя вътрешен вик и е решил да му придаде словесна плът в произведение с философски характер, едва ли е  възможно да се определи с хронологична точност. През оптиката на фикционалната му автобиография Рапорт пред Ел Греко (1956), написана година преди смъртта му, виждаме автора на Аскетика – още от ранното му детство в Ираклион на остров Крит, където е роден през 1883 г. – като търсещ и неспокоен дух, неспособен да намери убежище в заварените мисловни схеми. Това го тласка към постоянни пътешествия – и в света на идеите, и в географските измерения. В едно от писмата си нарича себе си „прелетна птица“. Неслучайно метафората за пътя присъства и в Аскетика, дори се явява като заглавие на една от петте ѝ части: Подготовката, Пътят, Видението, Практиката и Мълчанието. Самата книга води през себе си сякаш в едно метафизично пътешествие, в което личният маршрут на автора е маркиран от сочещи в разни посоки и трудно проследими философски и мистически ориентири. Трудно проследими, защото макар и охотно да припознава като свои духовни водачи и любими „пирати“ Христос, Ницще, Бергсон, Буда, Ленин, Одисей (и кого ли още не), мислителят Казандзакис е създаден от духа на своето време по много по-сложен начин, отколкото предполагат стройните формулировки. В този увод обаче ще се опитам да разгледам генезиса на Аскетика по-опростено, като част от един биографичен път, обвързан с няколко конкретни топоса – Париж, Виена, Берлин и Москва, – които имат ключово значение за ферментирането на идейните влияния, намерили израз в творбата.

Париж. Ницше и Бергсон. Теоретичната подготовка

От 1907 до 1909 г. Казандзакис се намира в Париж, където усилено изучава философия и литература. Оттогава датира и срещата му с Анри Бергсон, чиито лекции в Колеж дьо Франс посещава, а според Рапорт пред Ел Греко – и първата му задочна среща с Фридрих Ницше.

В Париж протича важен етап от съзнателната подготовка на Казандзакис. Съдим за това по едно писмо до негов приятел от 1908 г., в което споделя, че има намерение да изработи свой личен възглед за живота, своя лична теория за света и съдбата на човека, и по-нататък съгласувано с тях да напише каквото ще напише – систематично, с конкретно поставена цел и програма. После уточнява, че именно Бергсон му предоставя желаните теории.

По същото време самотният студент по философия е пленен от аурата на Ницше. В Рапорт пред Ел Греко първият му досег с философа е представен чрез сцена, разиграла се в библиотеката Сент-Женевиев, където една девойки му поднася книга с портрет на мъж, чиито черти – челото, гъстите вежди и хлътналите очи – напомнят силно неговите собствени. Портретът, разбира се, принадлежи на Ницше. Истината е, че Казандзакис познава философа отпреди пристигането си в Париж, вероятно още като ученик в гимназията на родния Ираклион (1899–1902) и по-късно като студент по право в Атинския университет (1902–1906). Във всеки случай най-ранното споменаване на Ницше от Казандзакис се отнася към 1906 г. и е в първия му публикуван текст Болестта на века. Въображаемата среща, описана в автобиографичната книга, творчески изопачава фактите – както често се случва в Рапорта, – за да засили внушението по алегоричен път, изграждайки своеобразен мит за мистичното родство между двамата мъже, проектирано дори до нивото на физическите им характеристики. Последиците от този мит са значителни. За влиянието на Ницше върху Казандзакис се е говорило много, но в повечето случаи твърде неясно и повърхностно. За да разберем действителното отношение на адепта към възгледите на учителя, трябва да се обърнем – както предлага вещият познавач на писателя Питър Бийн – към публикуваната през 1909 г. докторска дисертация на Казандзакис със заглавие Фридрих Ницше за философията на правото и държавата.

В този труд философията на Ницше е разгледана върху фона на интелектуалната история на Европа, приключила – поради несъвместимостта на научния прогрес, и в частност дарвинизма, с овехтялата ценностна система, подхранвана от изнежения християнския морал – с болестта на века, чието име е нихилизъм. Очевидно е, че младият Казандзакис се солидаризира с бунта на Ницще срещу редица от сочените от него причини за този декаданс: насаждания от религията страх от Бога, християнското състрадание, буржоазния морал и законност, доктрините за свободната воля, за човешкото равенство и еманципацията на жените, за демокрацията и пацифизма. Същевременно той е резервиран към контрапредложенията на Ницше, и особено към идеите му за свръхчовека, волята за власт и йерархичното класово деление на господари и роби. Към края на живота си Казандзакис ще бъде по-експлицитен, отколкото е бил в дисертацията: „Обичах Ницше заради въпросите, които задаваше, но не и заради отговорите му, които не бяха добри“.

И все пак създателят на свръхчовека е представен в дисертацията не като застъпник на нихилизма, а като медик, който диагностицира симптомите му и търси подходящото лечение. Нихилизмът му е само привиден, тъй като лечебният му метод е хомеопатичен: за да преодолее разлома между новата научна реалност и разклатената скала на традиционните ценности, той избира да го задълбочи още повече. Някои пасажи в Аскетика, които – поне на първо четене – шокират с отявления си антихуманистичен патос, сякаш носят следите от този хомеопатичен подход:

Не можем да преборим тъмните си страсти чрез трезвена, анемична, неутрална и чужда на всякаква страст добродетел, а само чрез други, още по-силни страсти.

Омразата ни е безкомпромисна, защото знае, че обслужва любовта по-добре и по-дълбоко от бездиханната филантропска обич.

Огън – за да бъде пречистена земята! За да зейне още по-страховито бездната между добро и зло, да се умножи неправдата, да се спусне Гладът и да изстърже стомасите ни – в противен случай няма да се спасим.

Духа вятърът на разрухата. Той е днешният полъх на нашия Бог – нека го следваме. Вятърът на разрухата е първото танцувално изстъпление на творческото преобръщане.

Войната е законният владетел на нашето време. Единствено воинът днес е добродетелен и съвършен човек. Защото, верен на големия полъх на времето, рушейки, мразейки и желаейки, той е единственият, който следва днешните повели на нашия Бог.

Друг ключ към отношението Ницше – Казандзакис ни дава едно писмо от 1921 г. до първата съпруга Галатия. В него писателят твърди, че не се интересува от изкуството заради самото изкуство, а от възможността да открие и изрази нов смисъл на живота, подобно на Ницше и Толстой. Именно тук, в търсенето на съюза между философия и изкуство, а не в заимстването на конкретни философски възгледи, трябва да се търси главният ницшеански отпечатък върху автора на Аскетика. Няма никакво съмнение, че тя е написана в стила на Тъй рече Заратустра. Още в дисертацията си Казандзакис се опитва да разбере защо Ницше е толкова влиятелен, и сам си отговаря: защото е успял да придаде на абстрактните си мисли лъчение, стигащо до масите, защото е разбрал, че една велика идея може да задвижи хората само ако бъде превърната в чувство и страст. Основният залог на Аскетика е тъкмо в спойката между хладно философстване и стоплящ го с живостта си лиричен изказ, който следва ритъма на сърцето. Проповедната форма на творбата, определени символи, метафори и образи са преки заемки от Тъй рече Заратустра. Ще се огранича с няколко примера за два очевидни паралела: вечността, видяна като невеста, и човека, представен като мост или стъпало, по което минава онзи, който за Ницше е свръхчовек, а за Казандзакис – Бог:

О, как да не горя от страст аз по Вечността и по венчалния пръстен на пръстените – по пръстена на възврата! Нивга още не съм открил аз друга жена, от която да бих искал да имам деца, освен жената, която любя: защото аз те любя, о, Вечност! (Тъй рече Заратустра)

Сякаш целият този живот е вечна и видима гонитба, в която един невидим Жених преследва от тяло в тяло неукротимата си Невеста, вечността. (Аскетика)

Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез. (Тъй рече Заратустра)

Вие сте само мостове: нека по-високи минат по вас на отвъдния бряг! Вие означавате стъпала. Затова не се сърдете на онзи, който ще се изкачи по вас към своята висина! (Тъй рече Заратустра)

Аз съм временен мост. Някой минава по мен и рухвам подире му. Един Воин ме прекосява, изяжда плътта и мозъка ми, за да прокара път и да се отърве от мен. (Аскетика)

Ние не се борим за аза си, нито за племето, нито за човечеството. Не се борим за Земята, нито за идеите си. Всички те са нетрайни и скъпоценни стъпала, по които Бог се изкачва и които рухват миг след неговото преминаване. (Аскетика)

А понеже се изисква висина, има нужда и от стъпала, и от противоречие на стъпала и качващи се по тях! Да се изкачва иска животът и изкачвайки се, да се превъзмогва. (Тъй рече Заратустра)

Този несекващ прачовешки ритъм е единственият видим маршрут на Невидимия върху земята. Растенията, животните и хората са стъпалата, които Бог създава, за да стъпва по тях, изкачвайки се. (Аскетика)

През творческия синтез на Рапорт пред Ел Греко връзката с двамата парижки ментори е обобщена така: „Дълбоки и свещени са раните, които ми отвори Ницще и които мистичните билки на Бергсон не можеха да изцерят. За миг ги облекчаваха, но скоро те отново се отваряха и рукваше кръв. Защото това, което желаех дълбоко в себе си, когато бях млад, не беше изцелението, а раната“. Казандзакис се отъждествява с Ницше, дори на характерологично и физическо ниво, в ролята му на разрушител на старото и неработещото, но за да оформи новия си позитивен възглед за свят, за да създаде и спаси убития от Ницше Бог, той ще прегърне идеите на Бергсон.

Установено е, че базисният философски принцип, върху който се гради Аскетика, е своеобразният метафизичен витализъм, изповядван в Творческата еволюция на Анри Бергсон. Животът е безначален и нескончаем устрем на Вселената, твърди Казандзакис още в предисловието. Този устрем не е друго освен Бергсоновия „жизнен порив“ (élan vital), творческия импулс, който поражда формите на живата реалност чрез една неспирна и одухотворяваща динамика. Казандзакис деифицира този жизнен порив, превръща го в Бог, чиято основна същност е борбата. Думите материя, живот, нагорнище и надолнище се използват в Аскетика по начина, по който ги конципира Бергсон. От него произтича и идеята за преобразуването на материята в дух, за чието изразяване Казандзакис прибягва до християнския термин „преосъществяване“ (metоusiosis).

Аскетика се вдъхновява и от други трудове на Анри Бергсон: Опит върху непосредствените данни на съзнанието и Материя и памет, които Казандзакис познава и цени. Едва ли ще сгрешим, ако приемем, че кулминацията на Аскетика – частта, озаглавена Видението – е изградена върху концепта за квалитативното психологическо време, което Бергсон разграничава от другото време – хронологическото и квантитативното. Последното е неспособно да обхване действителността в нейната цялост, понеже я насича на подлежащи на измерване сегменти. Първото, напротив, е креативно, то може да бъде обхванато от съзнанието и да се се яви като последователност от качествени промени, които се сливат в единна цялост, иначе казано, в чиста продължителност (durée), способна да обеме цялата психологическа еволюция на човека – в миналото, настоящето и бъдещето. Сходна с идеята за квалитативното време е Бергсоновата дефиниция на паметта като съживяване на минали картини, които се смесват с нашите възприятия за времето и дори ги изместват встрани. Особено полезна за креативността на артиста, твърди Бергсон, е „неволната памет“, която по неведоми пътища превежда до съзнанието тъмните дълбини на душата – „сякаш в една светкавица“.  Можем да видим как тази Бергсонова светкавица проблясва и в Аскетика:

Сгъстявам до един-единствен мълниеносен миг сеитбата, поникването, цъфтежа, плоденето и гибелта на всяко едно дърво, животно, човек, звезда и божество.

Цялата Земя е като семе, поникнало в гънките на мозъка ми. В главата ми избухва като малка няма светкавица онова, което безчет години се мъчи да порасне и върже плод в тъмната утроба на материята.

Ах! Ако можехме да зърнем тази светкавица, да я задържим за миг, да я превъплътим в човешка реч! Ако можехме да закрепим тази мигновена вечност, която обема всичко – минало и бъдеще, – но без огромното любовно завихряне да застине в неподвижността на словото!

Превъртай пред погледа си хода на човечеството в продължение на век, после на два, после на три, после на десет – колкото векове са по силите ти. Упражнявай окото си да гледа как народите се движат през големи отрязъци от време.

Носим се из бурното море. В един мълниеносен жълт проблясък ние осъзнаваме, че сме поверили богатството, децата и боговете си на някаква черупка.

В един светкавичен проблясък аз съзирам, че върху най-високия връх на силата се прегръща последната и най-страховита двойка: Ужасът и Мълчанието.

Казандзакис напуска Париж, натоварен със значителен теоретичен багаж: отрицанията и тревогите на Ницше, жизнения порив и гносеологията на Бергсон, инструментите за интуитивна визуализация на еволюционния път на човечеството. Това, което все още липсва, за да се роди Аскетика, е досегът с практиката, която ще обсеби мисълта му по време на престоя във Виена и Берлин през 1922 и 1923 година.

Виена. Буда и комунизмът. Преходът от аскезата към практиката

Скитническата природа на писателя го е довявала във Виена и преди, но когато пристига там през май 1922 г., той остава за цели три месеца. През този период изглежда фокусиран върху две централни теми: в едната – комунистическото учение – той е съвсем новопокръстен, а другата – будизмът – го занимава още от ранната му младост, когато дори подписва поетическите си творби с будисткия псевдоним Карма Нирвами. Във Виена вероятно са го привлекли Източноазиатската изложба, организирана по същото време от университетския институт по история на изкуството, и съвпадащият с нея теософски конгрес. В писмата си съобщава, че чете интересни книги за Буда и японското изкуство. Същевременно е зает с писането на драма в стихове за Буда. Това занимание му навлича обсебващи аскетично-мистични изживявания, които избиват в рядко срещана психосоматика. По съвет на видния психоаналитик Вилхелм Щекел напуска града и заминава за Берлин, където по-късно ще унищожи всичките 3000 стиха на драмата Буда. Кожното заболяване, за което съобщава още в началото на престоя си във Виена, представлява вид екзема, която засяга и обезообразява лицето му. Поради грешната първоначална диагноза симптомите се усложняват. Едва след срещата си с Щекел Казандзакис получава обяснение, което го удовлетворява: болестта му е много интересен случай на неоаскетизъм. В писмата си той я свързва със случаи на аскетични фигури, към които го е насочил Щекел. Споменава за стигмите на свети Франциск и за еремитите, които получавали проказа, докато общували усамотено с Бог, за да бъдат предпазени от изкушенията на плътта. В Рапорт пред Ел Греко епизодът получава художествена разработка чрез персонажа на красивата виенчанка Фрида, която Казандзакис бил срещнал в театъра, а после я поканил да остане с него за през нощта. Срещата била отклонена от Фрида за следващата нощ, но междувременно Никос получил странен дерматит, заради който бил принуден да отлага събитието цели четиридесет дена. Независимо какви са били реалните причини за дерматита, Казандзакис е склонен да приеме, че обяснението се крие в аскетичния живот, наложен му от Буда във Виена, и че отшумяването на болестта веднага след напускането на града е потвърждение за това. За нас обаче е важно друго. Изкушена съм да съзирам една невидима нишка, която свързва будистката аскеза на Казандзакис във Виена, неоаскетичното му заболяване, последвалото изцеление, скъсването на драмата Буда в Берлин, пренасочването към практиката с обявената от Казандзакис „нова аскеза“ в написаната в Берлин Аскетика:

Оставяме вратата си отворена за греха. (…) ние грабваме Сирените и ги качваме на кораба, за да плават заедно с нас. Това е нашата нова Аскеза, другари!

Отзвук от това преобръщане от аскеза към „нова аскеза“ или практика може да се открие и другаде в текста на Аскетика:

Наш дълг е да различим и проумеем малката огнена дъга на своето време посред гигантския кръг на божеството. Така мимолетната ни практика, следвайки съзнателно посоката на Вселената, не загива заедно с нас. Не се похабява в мистично и бездейно взиране в големия кръг, не презира свещената и скромна ежедневна нужда.

И все пак скъсването с Буда е само временно. По-късно Казандзакис ще напише нов вариант на стихотворната си драма, която ще издаде в завършен вид година преди смъртта си. Изследователите на Аскетика откриват в идейния ѝ замисъл отделни елементи от будисткото учение. Андреас Пулакидас например смята, че еволюцията (или ставането) и бездната – основни концепти в предисловието на Аскетика – могат да бъдат свързани с будистките термини самсара и нирвана. Първата част на творбата със заглавие Подготовката е разделена от Казандзакис на три подчасти – трите дълга, които трябва да изпълни човек, преди да поеме по пътя: първо, да осъзнае ограниченията на човешкия ум в света на видимото; второ, да последва сърцето си в търсенето на същността вън от видимото; трето, да се отърси от надеждата, която произтича от действията на ума и сърцето и носи страдание. Надеждата като източник на страдание може да се съпостави с волята за живот в будистката терминология. Освен това и в Аскетика, и в будизма се говори за път, който води към избавление от страданието. Пътят на Казандзакис, следващата част от неговата творба, включва четири стъпала: аз, племето, човечеството и земята, които насочват към четирите будистки стадия, първите два от които твърде отчетливо наподобяват преминаването през аза и племето, постулирани в Аскетика.

Неоаскетичното заболяване съвсем не попречва на Казандзакис да насити престоя си във Виена с трескава деятелност. Извън драмата Буда той пише или обмисля множество други текстове, посещава театри и музеи, свързва се с болшевишки кръгове и се готви да издава комунистическо списание. Преди да се насочи към комунизма и интернационализма, Казандзакис е изповядвал своеобразен „аристократически национализъм“. Увлечението му по марксизма избликва от недрата на социално-икономическите трусове след Първата световна война, съпътствани от краха на гръцките въжделения в Мала Азия и печалните събития в Смирна. През призмата на новите си идеи той с тъга наблюдава града, който преди му е доставял радост. Описва хаоса във Виена, отчаянието, глада и мизерията, специалната полицейска служба, сформирана, за да пречи на несретниците, които се хвърлят в Дунава, работническите демонстрации – на фона на танците, концертите и забавленията, провеждани с невъобразим цинизъм. Такава е атмосферата, в която се изършва съзнателният преход на Казандзакис от теорията към практиката.

Берлин. Посткомунизмът

Напускайки Виена, Казандзакис се отправя към Берлин, където пребивава от август 1922 г. до март 1923 г. През това време написва Аскетика. Тя е зачената отдавна, но едва сега, след прегръщането на практиката, е готова да се сдобие с плът и кръв. В кореспонденцията си авторът излага новите си стремежи: да заговори на хората – не на един или двама, а на масите, да обвърже идеите си със съвременните нужди – социално-икономически и политически. Работата над текста протича в трудна обстановка. Поради недостиг на въглища писателят отоплява стаята си само два дена седмично, а през останалото време пише в леглото, нахлузил ръкавици. Мъчителният работен процес вероятно му помага да се вживее по-органично в борбата на Бога, за чието спасяване зове.

За настъпилия практически завой и окончателната концепция на творбата най-добре свидетелства самият автор в писмо до Галатия:

Вчера завърших писането на Аскетика. Добра ли е? Не знам. Опитах се с прости думи, като в изповед, да опиша аскезата на живота си, откъде съм тръгнал, как съм преодолял препятствията, как е започнала тревогата за Бога, как съм открил централното понятие, което вече направлява мисълта, словото и делата ми. Ах! Все още не ги направлява напълно, множество лоши навици от предишното развитие ми пречат да се движа съгласно строгата и непреклонна повеля на моя Бог. Но аз се боря, вече осъзнато, да остана верен на същността на живота си.

Намирам се в повратен момент. Последната и най-свещена форма на теорията е практиката. Бог е навсякъде, в човека, в политиката, в ежедневния живот, и се намира в опасност. Той не е всемогъщ, та да чакаме сигурната му победа със скръстени ръце. Спасението му зависи от нас. И само ако бъде спасен, ще се спасим и ние. Теорията има стойност само като подготовка; решителната битка е практиката.

Берлин обогатява не само практиката (междувременно замисля издаването на левичарски вестник със заглавие Nova Graecia), но и теорията на Казандзакис. Зад новите му идейни дирения стои общуването с политически активисти, сред които мнозина руски емигранти, разочаровани от болшевишкия режим в страната си. През декември 1922 г. отседналият в Берлин Николай Бердяев основава Религиозно-философска академия, в която пропагандира учението си за „преходната епоха“. Не е изключено Казандзакис да е посещавал Академията, тъй като се знае, че е поддържал връзки с еврейския религиозен философ Лев Шестов, който пък съдейства на Бердяев за откриването ѝ. При всички положения между идеите на Бердяев за „новото средновековие“ и посткомунистическият концепт, който постепенно се избистря у Казандзакис, съществуват поразителни прилики. И двамата вярват, че в настоящия момент се извършва преход към един нова бъдеща реалност, в която духът ще надделее над материята. Предстои рождението на един нов и непознат свят, нашата епоха е краят на модерните времена и началото на едно ново средновековие – казва Бердяев. В Аскетика Казандзакис проповядва:

Днешният исторически момент е повратен и войнстващ, старият свят рухва, новият още не се е родил!

Посткомунистическата теория на Казандзакис заяква след посещението му в Русия през 1925 г., когато се сблъсква ребром със сталинската бюрокрация и с новия статус на „задоволените“ революционери. За него не е трудно да провиди, че „задоволените“ бързо ще се превърнат в „консерватори“, а консерваторите в „реакционери“. Пътят към духовния ренесанс на посткомунизма, вярва той, ще трябва да мине през пълното похабяване и изчерпване на материалистичната енергия на комунизма. Новите му възгледи са изложени през 1926 г. в есето Разпънатата на кръст Русия. В писмо до Елени определя този текст като „решителна стъпка в живота си“, като „голямо скъсване с комунизма – не в обратна посока, разбира се, а в ужасяващо напредничава“. И прогнозира, че есето ще предизвика гнева на приятелите му комунисти.

С това Аскетика приключва цикъла си на съзряване. За първи път е публикувана през лятото на 1927 г. в атинското списание Анагениси. В началото ѝ стои уводна бележка на автора, която гласи: „Аскетика беше написана в Германия през 1923 г., за да изрази душевната тревога и надеждите на един комунистически кръг от немци, поляци и руснаци, които не можеха да дишат с лекота в рамките на тесния, назадничав и материалистичен възглед на комунистическата идея. Нека тази Аскетика бъде смятана за първия лирически опит, за първия вик на посткомунистическото ВЕРУЮ“.

В следващото издание от 1945 г. тази бележка вече не е включена, защото новите маршрути на Казандзакис са зачеркнали валидността ѝ.

Москва. Мълчанието

Малко след публикуването на Аскетика Казандзакис предприема ново пътуване до Русия. Той е единственият представител на Гърция, официално поканен от съветското правителство да посети Москва послучай юбилейните тържества за десетгодишнината от Октомврийската революция. В навечерието на пътуването, през септември 1927 г., пише до Елени, че е дълбоко развълнуван, задето отново ще види Русия, и че щял да вземе със себе си няколко английски екземпляра от Аскетика, за да ги раздаде на хората в Москва: „Малко е опасно да правя пропаганда на Посткомунизма, който комунистите сигурно много мразят, обаче трябва…“.

Докато извършва няколкомесечната си обиколка на Русия, която впрочем задълбочава разрива му с комунизма, Казандзакис намира време да подобрява текста на Аскетика: зачерква, нанася поправки, прави добавки и размествания. Най-съществената промяна е включването на нова част със заглавие Мълчанието. Написана е през юни 1928 г. в Беково, „в една прекрасна борова гора, на час път от Москва. Огромни дървета, невероятно гъсти, слънцето изгрява в полунощ“. Ето как съобщава за това на приятеля си Превелакис: „Добавих една малка глава – Мълчанието, – бомба, която взривява цялата Аскетика. Но в сърцата на малцина ще избухне тя“.

Чрез този атентат, прицелен право в сърцето на Аскетика, Казандзакис доброволно анулира водещото й послание. Това е и основната причина да бъде обвиняван в нихилизъм. Обвиненията визират главно последното изречение от веруюто, с което се закрива книгата: след като е обявил за блажени ония, които са се борили за спасението на Бог и които са се слели с него в едно, той прогласява, че трижди блажени са прозрелите, че „онова едно не съществува“. Това решение обаче би могло да се интерпретира не толкова като израз на нихилизъм, колкото на субективен релативизъм (както предлага Врасидас Каралис). Отказвайки се от собствените си идеи, Казандзакис се отказва да ги налага и на читателя, освобождава го да следва личния си вътрешен вик и да търси свой път към спасението.

Добавената част на книгата ознаменува още нещо: разочарованието на автора от реалностите на революционната практика и завръщането му към аскезата, само че този път към нейната последна еволюционна форма: „Тази най-висша степен на аскезата се нарича Мълчание“. Склонна съм да мисля, че този обрат се проектира и в съдбата на заглавието на творбата. Първото издание от 1927 г. носи латинския титул Salvatores Dei [„Спасители на Бога“], като под него с по-дребни букви е написано Аскетика. Във второто издание от 1945 г., както и във всички следващи издания, гръцкото заглавие вече е изнесено напред. По този начин още върху корицата на книгата динамиката на практическите действия по спасяването на новия Бог бива изтласкана на втори план от статичната аскеза на мълчанието.

Колкото и да се опитваме да уловим идейните влияния в Аскетика, със сигурност нещо ще продължи да се изплъзва. Към горния схематичен увод биха могли да се добавят дуализмът на античните гностици, испанските мистици, идеите за нова религия на Ангелос Сикелианос, масонските устави, теософските учения с модния им аватар Кришнамурти и още, и още. Това, което изглежда като ницшеанско умонастроение, би могло да е чисто и просто отглас от екзистенциализма, който витае в интелектуалния климат между двете световни войни. Но обаянието на Аскетика едва ли се дължи на философските й концепции, които не са особено оригинални. Силата на въздействието й извира по-скоро от особения стил, от кратките като проблясък на светкавица текстови сегменти, от ритъма, който ту забавя темпото си в по-умозрителни пасажи, ту го учестява, следвайки задъхания порив на емоцията. Сякаш това определя и основната задача на преводача: да се настрои към сърдечния ритъм на автора и да съхрани пулсациите на трескавата му кардиограма, като пренарежда думите, но без да накърнява специфичната им радиация.

Драгомира Вълчева