Днес на гости са ни фантазията, игрите и детската доброта.

Говорим си с Никола Райков (някак естествено преминали на „ти“) за приказките в живота и на хартия, за семейството, за българското село и американския град, за мечтите и сбъдването…

Никола Райков е роден в Стара Загора. Завършва информационни технологии в Чикаго, като по време на следването си поддържа сайт за кино рецензии върху американското кино. Започва да публикува свои статии, разкази и повести. Пише кино прегледа на телевизия ММ. Силно разочарован от американския начин на живот и светоглед, веднага след дипломирането си се завръща в България.

От няколко години живее в малко българско селце, далеч от проблемите на големия град, заедно със съпругата си и сина си, за който написва експерименталната приказка-игра „Голямото приключение на малкото таласъмче„. След феноменалния успех на първата книга на бял свят се появява и „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче„, с която става най-младият автор печелил националното отличие „Константин Константинов“ на Министерство на Културата – най-престижната награда за детско творчество в България.

За теб, като че ли, знаем малко повече. Представи ни семейството на един фантаст, който живее и твори на село – заедно с малко таласъмче-вдъхновител и жена, отдадена на каузите на благотворителна фондация. 

Малкото таласъмче вече започва да пораства и скоро няма да е толкова малко – тази есен тръгва в първи клас! А за съпругата ми – тя ме подкрепя във всичко и наистина е по-добрата половинка, така че беше съвсем естествено  да поеме дейността на фондация „Таласъмче“.

Актуалната кампания, в която искаме да изпратим новата приказка-игра „Добросъците“ в детските отделения в болниците на България, също е нейна идея.

Личната ти история не е ли също едно голямо приключение? Как направи своите избори? Чудил ли си се как би изглеждала книгата на живота ти, ако можеше да избереш други пътечки, също като Таласъмчо? 

Мисля, че няма човек, който да не е се е питал „какво ли би станало, ако бях направил еди-какво-си?“. И аз понякога съм се чудел как би се развил живота ми, ако бях останал в САЩ, но никога не съм съжалявал нито за този избор, нито за някой друг от „непопулярните“ си житейски избори – на напуснеш сигурна и добре платена работа, да заживееш на село, да се издаваш сам… Съзнавам, че това са избори, които много малко хора биха направили, но аз се опитвам да следвам интуицията си и тя досега не ме е подвела.

Как изглежда живота на един творец, новатор и предприемач, пренебрегнал „благата“ на големия град. Какво виждаш от прозореца на кабинета си, например? 

Виждам доста неща – борове, черници, ябълки, сливи и даже малка част от кладенеца. Животът ми е приятен, бих казал доста спокоен и уравновесен. Прекарвам много от времето със семейството си. Не чувствам, че съм се отказал от някакви „блага“. Ако имаме нужда от нещо, градът не е чак толкова далеч.

Как се роди „Голямото приключение на малкото таласъмче“? Различно ли е да пишеш за деца? А трудно ли се създават близо 100 истории в една?

Общоприетото мнение е, че е по-трудно да се пише за деца, но мисля, че това зависи от самия човек. На мен лично ми е по-лесно, а и със сигурност и по-приятно. Говорил съм с някои от колегите и на тях им се струва изключително трудно да създадат интерактивна история с разклоняващи се сюжети линии. За мен не е по-трудно от написването на линейна такава.

В първата детска книга-игра няма „екшън“ сцени, няма „лоши“, които да се стрелят, преследват и убиват… И все пак деца от 3 до 9 (и повече) години я четат и препрочитат, измислят си игри с героите й, пресъздават сюжетни линии?

Това беше една от водещите причини, която ме подтикна и продължава да ме подтиква да пиша. Мисля, че сме залети от негативизъм. Съжалявам деца, но да убиеш „лошия“ не те прави „добър“ – прави те убиец. Този повърхностен начин на мислене – черно и бяло, добро и лошо, е пагубен за човечеството. Как лошият е станал „лош“, та нали никой не се ражда такъв? Хората отказват да поемат отговорност за глупостите, които ежедневно вършат – виновни винаги са другите, различните от тях.

Малкото таласъмче вече говори няколко езика. Наскоро първата детска книга-игра излезе дори в Латвия. А Цинтра Калнина, която стои за осъществяването на проекта на латвийска земя качва, че: „Това е най-забавният и творчески пълноценен проект, с който съм се захващала. Той е като Хари Потър за по-малките, но те самите са Хари“. Това ли е идеята на книгите ти? На какво искаш да научиш децата?

Ще отговоря на този въпрос с цитат от едни ревю на първата книга. Написано е много красиво – аз лично не бих могъл да го кажа по-добре.

„Така например първият урок, с който ще се запознае муцунестия муцунчо, е, че истинското щастие се намира вътре в него, и няма нужда от никого и нищо, за да вземе сам решение, и колко е важно да не се страхуваш да избираш – защото във всеки един момент, независимо по коя пътечка ще тръгнеш, ще преживееш вълшебни приключения и ще срещнеш интересни спътници. По-натам, Таласъмчо ще се научи, че всеки опит е успех, че няма най-най-най-красиви неща, защото всички са уникални и неповторими, че няма нужда да се състезава с никого, за да има пълноценен живот. И най-сетне, природата, животните и всичко в този свят на изобилие е взаимно свързано, и колко е важно да се отнасяш с разбиране и любов към всичко това.“

Таласъмчо на латвийска земя

А ти какво учиш от тях?

Уча се на откровеност и фантазия. И на това, че всичко в този живот може да бъде една игра.

Книгите ти се четат лесно и приятно и от майки и татковци. Казваш, че те дори предполагат и насърчават взаимоотношения между родител и дете, които да дообогатят прочита им. Обясни ни повече.

Книгите ми, и особено първата, са писани за възраст, в която повечето деца все още не могат да четат. Самият формат на книгите – необходимостта постоянно да се вземат решения – според мен предразполага родители и деца да коментират това, което се случва и защо са направили определен избор. А също така в края на таласъмските книги има идеи за допълнителни игри, ако родителите искат да прекарат малко повече време с децата си.

Таласъмчо увлича малки и… големи. Снимките са от „таласъмски рожден ден“ на верен фен

Освен самото написване на приказните истории-игри, си поел дизайна на книгите, предпечата, издаването, маркетинга, разпространението… Защо?

Защото исках да съм сигурен, че всичко ще бъде реализирано така както си го представях. Качествено и без компромиси.

Как ти хрумна да споделяш книгите си напълно безплатно онлайн?

Това е естественото желание на твореца – да сподели творбата си с възможно най-много хора. Всеки, който е доволен от това, което е създал, иска да го покаже на целия свят. Не смятам, че по някакъв начин съм ощетен като споделям нещата си в интернет.

Освен че споделя книгите си в интернет, Никола Райков споделя с децата из цяла България част от своето време и настроение за игри

Илюстрациите на книгите за Таласъмчо са дело на художници от цял свят? Защо избра този подход, а не работата с един илюстратор? И как се стигна до сътрудничеството с любимата на толкова деца Мая Бочева (която малко по-големите деца познаваме от списание „Дъга“), която да илюстрира новата ти книга „Добросъците“?

В първите книги трябваше да се съобразявам с ограничения бюджет, с който разполагах. Затова измислих този малко странен подход – да купувам готови илюстрации и да ги преработвам и смесвам, за да илюстрирам сцените от книгата.

За „Добросъците“ вече знаех, че имам много фенове, че хиляди деца обожават книгите ми и можех да си позволя да наема илюстратор. Влюбих се в стила на Мая, защото той беше изключително подходящ точно за тази книга. Мисля, че крайният резултат е страхотен.

„Добросъците“ и техните усмихнати автор и илюстратор

Синът ти представя ли се като Таласъмчо? А когато други деца го питат какво работи баща му, как им отговаря?

О да – той е „таласъмчето“, майка му е шантавата лисица, а баща му е авторът. Така ни представя тримата. :)

Ако изключим книгите-игри, написани от баща му, кои са любимите заглавия на сина ти? А твоите?

Харесва муминтролите на Туве Янсон. В момента четем за Лукчо и на него доста му допада. Аз също много харесвам Джани Родари – той изключително добре борави със странната детска логика. Харесвам социалните му коментари, които са за по-пораснали читатели.

Забавлява ме хумора на Мечо Пух и шантавостта на Алиса, приключенията на Лиско на Борис Априлов. От съвременните български автори и двамата харесваме Юлия Спиридонова и нейното краставо жабче.

Сред литературата за възрастни, впечатлявало ли те е нещо скоро?

Сега като се замислям, скоро, скоро, е поне половин година назад, ако не и повече. Мисля, че последната книга, която ме впечатли е „Процесът“ на Франц Кафка, но не е книга, която бих препоръчал на всеки.

Писал си филмови сценарии, поддържал си и сайт за кино рецензии? Сподели любими заглавия и от това изкуство? Смяташ ли да му посветиш време и творчески проекти скоро?

Скоро – не, но някой ден може би да. Напоследък доста се отдръпнах от филмите. Разочарован съм много от американското кино – сценариите от година на година стават все по-слаби и безумни. Иначе любимият ми режисьор е Дейвид Линч. Неговият стил е уникален, но отново не бих го препоръчал на всеки.

Споделяш, че „Като малък мечтаех да стана голям, а като станах голям искам отново да бъда малък“. Сега, вече пораснал, но толкова близък на децата чрез книгите си, за какво мечтаеш?

Мечтая да достигна до децата от целия свят, за да им покажа, че с книгите може и да се играе!

Книгите-игри на Никола Райков могат да бъдат свалени или поръчани на уебсайта му http://prikazka-igra.com/.