Убийството е всичко (корица)

Британският писател, удостоен с Ордена на Британската империя за заслуги към литературата – Антъни Хоровиц – се завръща с нов криминален роман, решен да промени представите ни за художествена литература.

„Убийството е всичко“ (изд. „Еднорог“) е смел експеримент, в който измислица и реалност се преплитат по съвършен и трудно разграничим начин. Написана интелигентно и непредсказуемо, книгата държи читателя в напрежение и задава въпроси, чиито отговори излизат отвъд сюжета – може би описаните събития и хора съществуват в действителността?

„Малко след единайсет часа в една ясна пролетна утрин – от онези дни, когато слънцето сякаш грее в бяло, с обещание за топлина, което така и не изпълнява, Даяна Купър пресече Фулъм Роуд и влезе в погребалния дом.“ 

Даяна поръчва собственото си погребение, а броени часове по-късно е намерена убита. Престъплението е не просто странно, в него липсва всякаква логика. Тъкмо по тази причина с него се заема частният полицай към полицията Хоторн, известен с умението си да разплита най-мистериозните загадки.

И тук читателят е изправен пред изненада. В повествованието се намесва самият Антъни Хоровиц.

Разказът в книгата се води от първо лице, а биографичните елементи, свързани с героя, съответстват на живота на автора.

Неизбежно читателят се пита докъде стига реалността и къде започва вихреният танц на въображението на Хоровиц.

Главният герой е нает от Хоторн, за да напише книга за случая и постепенно се оказва в ролята на втори следовател. Следвайки опитния полицай в разплитането на загадката, Хоровиц педантично записва и фотографира всяка стъпка от търсенето на улики. Похватът „книга в книгата“ е притегателна сила за всеки читател с фин усет към оригиналната литература.

Убийството е всичко

Антъни Хоровиц

Едно: Подготовка на погребение

Малко след единайсет часа в една ясна пролетна утрин – от онези дни, когато слънцето сякаш грее в бяло, с обещание за топлина, което така и не изпълнява, Даяна Купър пресече Фулъм Роуд и влезе в погребалния дом.

Тя беше ниска, подчертано делова дама: в погледа ѝ се четеше решителност, както и в елегантно подстриганата ѝ коса, дори в самата ѝ походка. Ако я бяхте видели да се за- дава срещу вас, неволно щяхте да направите крачка встрани, за да ѝ сторите път. И въпреки това у нея нямаше нищо неприветливо. Беше прехвърлила шейсетте и имаше мило, кръгло лице. Беше скъпо облечена, със светъл разкопчан шлифер, под който се виждаха розов пуловер и сива пола. Носеше тежка огърлица от мъниста и камъни, която може би беше скъпа, а може би не, и няколко диамантени пръстена, които несъмнено бяха. По улиците на Фулъм и Саут Кенсингтън имаше много жени като нея. Можеше да се е запътила на обяд или към някоя галерия.

Погребалният дом се казваше „Корнуолис и синове“. Беше на ъгъл и името беше изписано с класически шрифт както върху фасадата на сградата, така и отстрани, за да го забележите, откъдето и да се приближавате. Закаченият над входната врата часовник във викториански стил, който беше спрял, доста уместно, на 11:59 часа, пречеше на двата надписа да се срещнат в средата. Една минута преди полунощ. Под името на фирмата, отново изписано два пъти, се четеше пояснението: „Независими траурни услуги: семеен бизнес от 1820 година“. Три витрини гледаха към улицата; две от тях бяха със спуснати завеси, а на третата имаше само една отворена мраморна книга с гравиран цитат: Нещастията тръгнат ли, те идат не поотделно като съгледвачи, а в гъсти полкове*.

Всичко дървено – рамките на прозорците, фасадата, входната врата – беше боядисано в тъмносиньо, граничещо с черното.

Когато госпожа Купър отвори вратата, едно звънче със старовремски пружинен механизъм шумно иззвъня веднъж. Тя се озова в неголяма рецепция, обзаведена с два ди- вана, една ниска масичка и няколко книжни лавици, от кои- то струеше онази особена тъга, типична за книгите, които стоят непрочетени. Към горните етажи водеше стълбище. Напред продължаваше един тесен коридор.

Почти мигновено на стълбището се появи набита жена с дебели крака и тежки, черни кожени обувки, която пое надолу към нея. Жената се усмихваше мило и учтиво. Усмивката ѝ подсказваше, че става дума за деликатни, болезнени дела, но към тях ще се отнесат спокойно и своевременно. Казваше се Айрин Лоус. Тя беше личната асистентка на погребалния агент Робърт Корнуолис, а също така изпълняваше и длъжността на рецепционистка в погребалния дом.

– Добро утро. Мога ли да ви помогна? – попита тя. – Да. Бих искала да подготвя погребение.
– Имате близък, който е умрял наскоро?

Изборът на думата „умрял“ също говореше много за нея. Не „починал“. Не „отишъл си“. В практиката си беше установила недвусмислен изказ, тъй като ѝ беше ясно, че в крайна сметка това се оказва по-малко болезнено за всички замесени.

– Не – отговори госпожа Купър. – Става дума за мен.
– Разбирам.
Айрин Лоус не се сепна – и защо би го направила? Нямаше нищо необичайно в това хората сами да се заемат с подготовката на погребението си.

– Имате ли уговорена среща? – попита тя.
– Не. Не знаех, че се налага.
– Ще проверя дали господин Корнуолис е свободен. Моля, седнете. Бихте ли желали чаша чай или кафе?
– Не, благодаря.
Даяна Купър седна. Айрин Лоус изчезна в коридора и след няколко минути отново се появи, предшествана от един мъж, който толкова прецизно въплъщаваше образа на погребалния агент, че можеше да е подставен актьор. Имаше ги, разбира се, задължителните тъмен костюм и строга вратовръзка. Но със самата си поза той сякаш се извиняваше за необходимостта от присъствието му. Ръцете му бяха сключени в израз на дълбоко съжаление. Лицето му беше сбръчкано и печално, а косата му, оредяла до плешивост, само подчертаваше този облик – както и брадата му, която приличаше на провален експеримент. Носеше очила с тонирани стъкла, които се врязваха в горната част на носа му, така че не просто стояха пред очите му, а ги замаскираха. Беше около четирийсетгодишен. Той също се усмихваше.

– Добро утро – каза той. – Казвам се Робърт Корнуолис. Разбрах, че имате желание да подготвите погребение при нас.

– Да.
– Предложиха ли ви кафе или чай? Моля, елате с мен. Заведоха новата клиентка по коридора до кабинета в дъното. Стаята беше също толкова дискретна, колкото рецепцията – с една разлика. Вместо книги в нея имаше папки и брошури, в които можеха да се разгледат снимки на ковчези, катафалки (традиционни или теглени от коне) и ценоразписи. Върху две лавици бяха изложени няколко урни, в случай че разговорът се насочеше към кремация. Два фотьойла бяха сложени един срещу друг, като пред единия имаше малко бюро. Тук седна Корнуолис. Той извади писалка – сребърна „Мон Блан“ – и я постави върху един бележник.

– Погребението е за вас – започна той.
– Да.
Госпожа Купър изведнъж заговори по-бързо, в желанието си да преминат направо на въпроса.
– Вече съм обмислила някои подробности. Доколкото разбирам, нямате проблем с това.
– Тъкмо обратното. Индивидуалните изисквания са важни за нас. В днешно време предварително подготвени- те погребения, както и организираните по поръчка, или пък тематични такива, са основната част от нашия бизнес. За нас е привилегия да удовлетворим изцяло изискванията на клиентите си. След настоящия разговор, в случай, че нашите условия ви се сторят приемливи, ще ви предоставим подробна фактура, както и ценоразпис за всичко, което сме уговорили. На вашите роднини и приятели няма да се на- лага да правят нищо – освен, разбира се, да присъстват. И от опит мога да ви уверя – за тях ще бъде огромно успокоение, че всичко е било изпълнено в съответствие с вашите собствени желания.

Госпожа Купър кимна:

– Отлично. В такъв случай, нека започваме? – тя си пое дълбоко дъх и каза направо: – Искам да бъда погребана в картонен ковчег.

Корнуолис понечи да запише първата точка от списъка. Сетне спря и писалката застина над страницата.

– Ако обмисляте еко-погребение, мога ли да ви предложа рециклирано дърво или дори преплетени върбови клонки вместо картон? В някои случаи картонът може да се окаже… недостатъчно ефективен.

Той подбра думите си внимателно, оставяйки място за размисъл върху всякакви възможни ситуации.

– Върбовите клонки не са много по-скъпи и са доста по-представителни.

– Така да бъде. Искам да бъда погребана в гробището „Бромптън“, до съпруга си.

– Наскоро ли го загубихте?

– Преди дванайсет години. Парцелът вече е наша собственост, така че по този въпрос няма да има проблеми. Ето и какво искам да включва службата… – тя отвори дамската си чанта и извади лист хартия, който сложи върху бюрото.

Погребалният агент го прегледа.

– Виждам, че вече доста сте мислили по въпроса – каза той. – И ако ми разрешите едно лично мнение, това е една много добре подредена служба. Отчасти религиозна, отчасти хуманистична.

– Да, има един псалм – а има и „Бийтълс“. Едно стихотворение, малко класическа музика и няколко обръщения. Не искам цялото нещо да се проточва много.

– Можем да изчислим точно времетраенето…

Даяна Купър беше подготвила собственото си погребение и щеше да има нужда от него. Беше убита шест часа по-късно същия ден.

Още от/ за Антъни Хоровиц:

“Мозайка от убийства” – две заплетени истории по Антъни Хоровиц

Откъс от “Мозайка от убийства” на Антъни Хоровиц

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук