Понеделник започва в събота (корица)

След пълното и нецензурирано издание на Пикник край пътя” и „Трудно е да бъдеш бог” от Аркадий и Борис Стругацки на българския пазар в ново издание излиза емблематичният за творчеството на двамата братя роман – Понеделник започва в събота”.

В един институт, скрит дълбоко в руските гори, учени с магически способности търсят пътя към абсолютното човешко щастие, вечната младост и смисъла на живота.

В НИИЧАВО (Научноизследователски институт по чародейство и вълшебство) магията се е превърнала в наука.

Там човек може да види духове, демони, джинове, харпии, къщата на кокоши крака на Баба Яга, да се срещне с Кашчей Безсмъртния, с Мерлин и дори със самия Змей Горянин.

Историята на един необикновен институт събира малки и големи теми и  прави дисекция на руската действителност от втората половина на миналия век.

Забавно и непредвидимо, „Понеделник започва в събота” е  удивително постижение на литературата и човешкото въображение. Защото в този роман всичко може да се случи по време на едно пътуване с кола – дори да се окажете в космоса. Питайте програмиста Привалов, ако не вярвате…

Понеделник започва в събота

Аркадий и Борис Стругацки

Втора глава

Аз слизах по тъмните коридори и после пак се изкачвах нагоре. Бях сам; крещях, но никой не ми отговаряше;  бях сам в тази просторна и заплетена като лабиринт къща.

Ги дьо Мопасан

Натъпках ключовете в джобовете на сакото и тръгнах да направя първата обиколка. По парадното стълбище, което, доколкото си спомням, беше използвано само веднъж, когато институтът беше посетен от една царствена особа от Африка, слязох в просторното фоайе, украсено с многовековни насло­ения от архитектурни излишества, и надникнах през прозор­чето на портиерската стая. Там във фосфоресциращата мъгла се мяркаха двата макродемона на Максуел. Те играеха на най-елементарната от всички игри – на „ези-тура“. През цялото си свободно време те се занимаваха само с това – огромни, тромави, неописуемо грозни; облечени в извехтели ливреи, те най-много приличаха на колония от полимелиолитен вирус под електронен микроскоп. Както се полагаше на демони на Максу­ел, те цял живот се занимаваха с отваряне и затваряне на врати. Бяха опитни, добре дресирани екземпляри, но единият от тях, онзи, който управляваше изхода, беше вече достигнал възраст за пенсия, която се равняваше на възрастта на галактиката, и от време на време се вдетиняваше и започваше да върши щу­ротии. Тогава някой от отдел „Техническо обслужване“ навли­чаше скафандъра, вмъкваше се в портиерската, напълнена със сгъстен аргон, и вразумяваше стареца.

Следвайки инструкцията, аз омагьосах и двамата, тоест за­творих каналите за информация и заключих въвеждащо-извеж­дащите инсталации. Демоните не реагираха, в момента това не ги интересуваше. Единият печелеше, а другият съответно губе­ше и това ги тревожеше, защото нарушаваше статистическото равновесие. Затворих прозорчето с капака и обиколих фоайе­то. Във фоайето беше влажно, полутъмно и шумно. Зданието на института беше изобщо доста старо, но изграждането му е започнато, изглежда, от фоайето. По плесенясалите кьошета се белееха мъждиво кости на приковани скелети, някъде равно­мерно капеше вода, в нишите между колоните в неестествени пози стърчаха статуи с ръждясали ризници, вдясно от входа до стената се издигаше грамада парчета от древни идоли, на върха на тази купчина стърчаха гипсови крака с ботуши. От почернелите портрети под тавана строго гледаха мастити стар­ци, в чиито лица можеха да се открият познатите черти на Фьо­дор Симеонович, на другаря Жан Жакомо и другите майстори. Много отдавна всичките тези архаични вехтории трябваше да се изхвърлят, да се пробият прозорци в стените и да се създадат отвори за слънчевата светлина, но всичко беше заприходено, инвентаризирано и лично Модест Матвеевич беше забранил да се разхищава.

По капителите на колоните и в лабиринтите на исполин­ския полилей, който висеше от тавана, шумоляха прилепи и летящи кучета. С тях водеше борба Модест Матвеевич. Поли­ваше ги с терпентин и креозот, посипваше ги с ДДТ, пръскаше ги с хексалрона и те загиваха с хиляди, но се възраждаха с де­сетки хиляди. Те мутираха, появяваха се пеещи и разговарящи издънки, потомците на най-древните родове се хранеха сега из­ключително с пиретрум, смесен с хлорофос, а институтският кинооператор Саня Дрозд се кълнеше, че с очите си е видял веднъж тук прилеп, който като две капки вода си приличал с другаря кадровик.

В една дълбока ниша, от която лъхаше студ и смрад, някой запъшка и раздрънка вериги. „Стига с тези работи – строго ка­зах аз. – Каква е тази мистика! Как не Ви е срам!…“ Шумът в нишата стихна. Оправих грижливо изкривения килим и се из­качих по стълбището.

Както е известно, отвън институтът изглеждаше двуета­жен. Всъщност той имаше най-малко дванадесет етажа. По-нагоре от дванадесетия чисто и просто никога не бях се качвал, защото постоянно поправяха асансьора, а пък още не умеех да летя. Фасадата с десет прозореца, както повечето фасади, също беше зрителна измама. Вдясно и вляво от фоайето институтът се простираше най-малко на километър и въпреки това абсо­лютно всички прозорци гледаха към същата малко крива улица и към същото здание хамбар. Това страшно много ме учудваше. Отначало непрекъснато тормозех Ойра-Ойра да ми обясни как е съвместимо това с класическите или поне с релативистични­те представи за свойствата на пространството. От обяснени­ята нищо не разбрах, но постепенно свикнах и престанах да се учудвам. Бях абсолютно убеден, че след десет-петнадесет години всеки ученик по-добре ще се ориентира в общата тео­рия на относителността, отколкото съвременният специалист. Няма да има нужда да разбира как става изкривяването на про­странството и времето, трябва само тази представа още от де­тинство да влезе в бита и да стане нещо обичайно.

Целият първи етаж беше зает от отдел „Линейно щастие“. Тук беше царството на Фьодор Симеонович, тук ухаеше на ябъл-ки и иглолистни гори, тук работеха най-красивите момичета и най-славните момчета. Тук нямаше мрачни фанатици, познава­чи и адепти на черната магия, тук никой не скубеше с пъшкане и с болезнени гримаси косми от себе си, никой не изричаше заклинания, подобни на неприлични скоропоговорки, не варе­ше живи жаби и врани в полунощ, при пълнолуние, на Еньов­ден или на нещастни дати. Тук се работеше за оптимизма. Тук се правеше всичко възможно в рамките на бялата, субмолеку­лярна и инфраневронова магия да се повиши жизненият тонус на всеки отделен човек и на цели човешки колективи. Тук се кондензираше и разпространяваше по целия свят весел и без­злобен смях; разработваха се, изпробваха се и се внедряваха модели на поведение и отношения, укрепващи приятелството и разрушаващи враждите; отделяха се чрез изпаряване и се су­блимираха екстракти от мъкоутолители, които не съдържаха нито една молекула алкохол или други наркотици. Сега тук се подготвяше за практическо изработване портативна универ­сална злоботрошачка и се разработваха нови марки най-редки сплави от ум и доброта.

Отключих вратата на централната зала и застанал на пра­га, се полюбувах как работи гигантският дестилатор на „Дет­ски смях“, които приличаше донякъде на генератора на Ван де Грааф. Но за разлика от генератора той работеше напълно безшумно и около него се носеше приятна миризма. Според инструкцията, трябваше да завъртя два големи бели ключа на пулта, за да угасне златното сияние в залата, за да стане тъмно, студено и неподвижно – накъсо казано, инструкцията изисква­ше да изолирам тока в даденото производствено помещение. Но аз дори не се поколебах, дръпнах се в коридора и заключих подире си вратата. Струваше ми се просто кощунство да спи­рам тока където и да било в лабораториите на Фьодор Симео­нович.

Тръгнах бавно по коридора, разглеждах забавните картин­ки по вратите на лабораториите и на ъгъла срещнах домашния дух Тихон, който рисуваше и всяка нощ сменяше тези картин­ки. Ръкувахме се. Тихон беше славен домашен дух от Рязанска област, заточен от Вий в Соловец заради някакво провинение: не бил се поздравил с някого или пък отказал да яде варена усойница… Фьодор Симеонович го беше прикоткал, беше го из­лекувал от застарял алкохолизъм и по този начин той си беше останал тук, на първия етаж. Рисуваше отлично, в стила на Бидструп, и сред местните домашни духове се славеше като разумен и трезвен.

Канех се вече да се кача на втория етаж, но си спомних за вивариума и тръгнах към мазето. Надзирателят на вивариума, възрастният освободен върколак Алфред, пиеше чай. Като ме видя, той се опита да скрие чайника под масата, счупи чашата, изчерви се и наведе очи. Стана ми жал за него.

– Честит празник – казах аз, като се престорих, че нищо не съм забелязал.

Той се изкашля, закри уста с ръка и прегракнало ми отвърна:

– Благодаря. И на Вас също.

– Всичко ли е наред? – попитах аз, оглеждайки клетките и боксовете.

– Бриарей си счупи един пръст – каза Алфред.

– Как така?

– Ами че така. На осемнадесетата дясна ръка. Чоплеше си носа, завъртя се несръчно – страшно тромави са тези хекатон­хейри – и го счупи.

– Тогава трябва ветеринар – казах аз.

– Ще мине и без него! Да не му е за пръв път…

– Не, не бива така – казах аз. – Я да видим.

Навлязохме навътре във вивариума покрай кафези с хар­пии, които ни съпровождаха с мътни сънени очи, покрай клет­ката на Лернейската хидра, мрачна и неразговорчива през това време на годината… Хекатонхейрите, сторъките и петдесетгла­ви братя близнаци, първородни рожби на Небето и Земята, се намираха в обширна бетонирана пещера, запречена с дебели железни прътове. Хиес и Кот спяха, оплетени на възли, от кои­то стърчаха сини бръснати глави със затворени очи и космати отпуснати ръце. Бриарей се мъчеше. Клекнал, притиснат до ре­шетката и пъхнал между прътовете ръката с болния пръст, той я придържаше със седем други ръце. С останалите деветдесет и две ръце се държеше за прътовете и подпираше главата си. Някои от главите спяха.

– Как е? – попитах жалостиво. – Боли ли?

Будните глави заломотиха на елински и събудиха една гла­ва, която знаеше руски.

– Страшно боли – каза тя. Останалите глави притихнаха и се вторачиха в мене със зяпнали уста.

Прегледах пръста. Пръстът беше мръсен и подут, но съвсем не беше счупен. Беше просто изкълчен. В нашата спортна зала такива травми се лекуваха без всякакъв лекар. Вкопчих се в пръста и го дръпнах към себе си с всичка сила. Бриарей изрева и с петдесетте си гърла и се просна по гръб.

– Няма, няма – казах аз, изтривайки ръката си с носната си кърпичка – Готово, готово…

Подсмърчайки с носовете си, Бриарей започна да разглеж­да пръста. Задните глави любопитно протягаха шии и нетърпе­ливо хапеха за ушите предните да не им пречат. Алфред се ус­михваше.

– Полезно е кръв да му се пусне – каза той с отдавна за­бравен израз на лицето, после въздъхна и добави: – Но каква ли кръв има, само името є кръв. С една дума – дух.

Бриарей стана. Петдесетте глави блажено се усмихнаха. Помахах му с ръка и си тръгнах обратно. Позастоях се мал­ко при Кашчей Безсмъртния. Великият негодник обитаваше комфортна самостоятелна клетка с килими, с климатична ин­сталация, рафтове за книги. По стените на клетката бяха ока­чени портретите на Чингис хан, Химлер, Екатерина Медичи, на един от Борджиите и може би на Голдуотър или на Мак­карти. Кашчей с лъскав халат, кръстосал крака, седеше пред огромен пюпитър и четеше офсетовото издание на „Чукът на вещиците“. При четенето правеше с дългите си пръсти непри­ятни движения – сякаш нещо завинтваше или мушкаше, или дереше. Той лежеше в безкраен предварителен затвор, докато се водеше безкрайно предварително следствие за безкрайните му престъпления. В института много го ценяха, защото, между другото, го използваха за някои уникални експерименти и като преводач при разговорите със Змей Горянин. (Самият Змей Го­рянин беше затворен в старото машинно отделение, откъдето се чуваше металическото му хъркане и мучене насън.) Стоях и си мислех, че дори ако в една безкрайно отдалечена от нас точка във времето Кашчей бъде осъден, съдиите, които и да са те, ще изпаднат в твърде странно положение: невъзможно е да се изпълни смъртна присъда над безсмъртен престъпник, а пък ако се вземе предварителният затвор, той ще е излежал вечната си присъда…

В този момент някой ме хвана за крачола и един пиянски глас каза:

– Ей, я ела, търсим четвърти!

Успях да се отскубна. Трима върколаци в съседния кафез лакомо ме гледаха, притиснали сивите си муцуни до металната решетка, през която течеше ток от двеста волта.

– Ръката ми смаза, очилат дангалак! – каза единият.

– Ами ти не пипай – казах аз. – Тояга ли искаш?

Дотича Алфред, който плющеше с камшика, и върколаците се завряха в тъмното кьоше, където веднага захванаха да се псуват мръсно и да шибат саморъчно направени карти.

Казах на Алфред:

– Добре. Според мене всичко е наред. Ще продължа обхода.

– Добър път – отвърна Алфред зарадван.

Когато се изкачвах по стълбите, чух дрънченето и бълбу­кането на чайника.

Надникнах в машинната зала и погледах как работи енерго­генераторът. Институтът не зависеше от градските източници на енергия. Вместо това след уточняване принципа на детер­минизма беше решено като източник на безплатна механична енергия да се използва добре известното Колело на Фортуна. Над циментовия под се издигаше съвсем мъничък сектор от блестящо полираната шина на гигантското колело, чиято ос на въртенето се намираше някъде в безкрайността, поради което шината приличаше на най-обикновена лента от конвейер, който излизаше от едната стена и влизаше в другата. По едно време беше станало мода да се защитават дисертации за уточнява­не радиуса на кривата на Колелото на Фортуна, но тъй като всички тези дисертации даваха резултат с крайно малка точ­ност, средно десет мегапарсека, Научният съвет на института взе решение да се прекрати разглеждането на дисертационни трудове на тази тема дотогава, докато създаването на трансга­лактически съобщителни средства не позволи да се разчита на съществено увеличаване на точността.

Няколко беса от обслужващия персонал си играеха с ко­лелото – скачаха на шината, возеха се до стената, слизаха от нея и хукваха обратно. „Стига с тези неща – казах аз, – да не се 121

намирате в цирк.“ Те се скриха зад кожусите на трансформато­рите и взеха да ме замерват оттам със сдъвкани топки хартия. Реших да не се захващам със сукалчета, минах покрай пултове­те и като се убедих, че всичко е наред, качих се на втория етаж.

Тук беше тихо, тъмно и прашно. Пред ниската открехна­та врата, опрян на дълга кремъклийка, дремеше стар и грохнал войник с мундир от Преображенския полк и триъгълна шапка. Тук се помещаваше отдел „Отбранителна магия“, сред сътруд­ниците на който отдавна вече нямаше нито една жива душа. Всички наши старци, с изключение може би на Фьодор Симе­онович, навремето си бяха платили данък на увлечението по този раздел от магията. Бен Бецалел успешно беше използвал Голем при дворцовите преврати – равнодушно към подкупи и неуязвимо за отровите, глиненото чудовище охранявало ла­бораториите и наред с това и императорската съкровищница. Джузепе Балзамо беше създал първия в историята самолетен ескадрон от метли, който се беше проявил много добре по бой­ните полета през Стогодишната война. Но ескадронът се беше разпаднал много бързо: част от вещиците се бяха изпоженили, а другите се бяха повлекли след тежките кавалерийски полкове като търговки. Цар Соломон хванал и омагьосал няколко де­сетки ифрита и скалъпил от тях самостоятелен изтребително-противослонов огнехвъргачен батальон. Младият Кристобал Хунта довел в дружината на Карл Велики един китайски дра­кон, дресиран за лов на маври, но като научил, че императорът се стяга да воюва не с маврите, а със сродните баски, изпад­нал в ярост и дезертирал. През цялата история на войните раз­ни магьосници предлагали да се използват в боя вампири (за нощно бойно разузнаване), василиски (за поразяване на про­тивника до пълно вцепеняване), летящи килими (за хвърляне на нечистотии над неприятелските градове), вълшебни мечо­ве с различни качества (за компенсация на малобройността) и много други неща. Обаче след Първата световна война, след появата на Дебелата Берта, на танковете, иприта и хлора, от­бранителната магия беше започнала да запада. От отдела беше започнало масово бягство на сътрудници. Най-много се беше задържал там някой си Питирим Шварц, бивш монах и изобре­тател на подпорката за мушкета, който всеотдайно работел над един проект за джин бомбардировки. Същността на проекта била да се хвърлят над противниковите градове бутилки с джи­нове, държани затворени най-малко три хиляди години. Много добре се знае, че джинът в свободно състояние може само или да разрушава градове, или да строи дворци. Добре дресирани­ят джин (разсъждавал Питирим Шварц), след като се освободи от бутилката, няма да вземе да строи дворци и на противника ще му стане горещо. Известна пречка за осъществяването на този замисъл бил недостатъчният брой бутилки с джинове, но Шварц се надявал да попълни резервите си чрез дълбоко про­чесване на Червено и Средиземно море. Говори се, че след като научил за водородната бомба и бактериологическата война, старецът Питирим се побъркал, раздал джиновете, които имал, по отделите и се оттеглил да изследва смисъла на живота при Кристобал Хунта. Оттогава никой никога не го беше виждал.

Когато спрях на вратата, войникът ме погледна с едното око и избоботи: „Забранено е, движение, моля!…“ – и отново задряма. Огледах празната стая, отрупана с парчета чудновати модели и късове неграмотни чертежи, бутнах с върха на обувката търкалящата се до входа папка с размазан щемпел „Аб­солютно секретно. Преди прочитане да се изгори“ и отминах. Тук нямаше нищо за изолиране от ток, а що се отнася до само­запалването, всичко, което можеше да се самозапали, беше се самозапалило преди много години.

На същия етаж се помещаваше и книгохранилището. То беше малко, мрачно, прашно помещение, подобно на фоайето, но доста по-широко. По повод неговите размери се говореше, че навътре, на около половин километър от входа, покрай раф­товете водело доста хубаво шосе, маркирано с километражни стълбове, Ойра-Ойра беше стигнал до знак „19“ а нахаканият Витка Корнеев, търсейки техническата документация на ди­вана транслатор, беше намерил бързоходни ботуши и стигнал 123

до знак „124“. Можел да отиде и по-нататък, но една бригада данаиди с ватенки и каменарски чукове му преградила пътя. Под надзора на дебеломуцунестия Каин те разбивали асфалта и нареждали някакви тръби. Научният съвет много пъти беше повдигал въпроса покрай шосето да се построи линия с високо напрежение, та абонатите на книгохранилището да се пренасят по жици, обаче всички позитивни предложения се сблъскваха с липсата на средства.

Книгохранилището беше натъпкано с изключително инте­ресни книги на всички езици в света и в историята, от езика на атлантите до пиджин инглиш. Но мене там най-много ме за­интересува многотомното издание на „Книгата на съдбите“. „Книгата на съдбите“ се печаташе с петит на най-фина оризова хартия и съдържаше в хронологичен ред горе-долу пълни дан­ни за 73’619’024’511 разумни хора. Първият том започваше с питекантропа Аъуъхх (Род. 2 авг. 965 543 г. пр.Хр., ум. 13 ян. 965 522 г. пр.Хр. Родители рамапитеци. Жена рамапитек. Деца: самецът Ад-Амм, самката Е-Уа. Скитал с трима рамапитеци по Драратск. долин. Ял, пил и спал славно. Провъртял първа­та дупка в камък. Изяден от пещерн. мечк. по време на лов). Последен в последния том на редовното издание, излязло ми­налата година, се водеше Франсиско-Кетано-Августин-Лусия-и-Мануел-и-Хосефа-и-Мигел-Лука-Карлос-Педро-Тринидад. (Род. 16 юли 1491 г. сл. Хр., ум. 17 юли 1491 г. сл. Хр. Роди­тели: Педро-Карлос-Лука-Мигел-и-Хосефа-и-Мануел-и-Лусия-Августин-Каетано-Франснско-Тринядад и Мария Тринидад (вж.) Португалец. Анацефал. Кавалер на ордена на Светия дух, гвардейски полковник.)

От карето накрая личеше, че „Книгата на съдбите“ излиза в тираж 1 (един) екземпляр и този последен том е бил подпи­сан за печат още по време на полетите на братя Монголфие. Очевидно с цел да удовлетвори някак си нуждите на съвремен­ниците издателството беше започнало издаването на срочни извънредни издания, в които се отбелязваха само годините на раждането и годините на смъртта. В едно от тези издания на­мерих и своето име. Обаче поради бързането в тези издания бяха направени маса печатни грешки и аз с изненада научих, че ще умра в 1611 година. В осемте тома със забелязани печатни грешки до моето име още не бяха стигнали.

Издаването на „Книгата на съдбите“ беше под редакцията на специална група от отдел „Предсказания и пророчества“. От­делът беше западнал, занемарен и все не можеше да се оправи след краткотрайното владичество на сър гражданина Мерлин и институтът много пъти беше обявявал конкурс за попълване на вакантната длъжност завеждащ отдел и всеки път за конкурса подаваше молба един-единствен човек – самият Мерлин.

Научният съвет добросъвестно разглеждаше молбата и благополучно го проваляше – с четиридесет и три гласа „про­тив“ и един „за“. (Мерлин по традиция също беше член на На­учния съвет.)

Отдел „Предсказания и пророчества“ заемаше целия тре­ти етаж. Минах покрай вратите с табелки „Група гледане на кафе“, „Група авгури“, „Група питии“, „Синоптична група“, „Група пасианси“, „Соловецки оракул“. Не ми се наложи никъ­де да изключвам ток, тъй като в отдела се работеше на свещи. На вратата на синоптичната група вече се беше появил пре­сен надпис с тебешир: „Темна вода в облацех“. Всяка сутрин Мерлин, проклинайки интригите на завистниците, изтриваше надписа с мокър парцал и всяка нощ той се появяваше отново. Изобщо никак не ми беше ясно на какво се крепеше автори­тетът на отдела. От време на време сътрудниците изнасяха до­клади на теми като „Относно израза на очите на авгура“ или „Предсказвателните свойства на кафето „мока“, реколта 1926 година“. Понякога групата на питиите успяваше да предскаже нещо правилно, но всеки път питиите изглеждаха толкова из­ненадани и уплашени от успеха си, че целият ефект отиваше на вятъра. У-Янус е крайно деликатен човек, но както много пъти беше отбелязвано, всеки път, когато присъстваше на заседани­ята на семинара на питиите и авгурите, не можеше да сдържи неопределената си усмивка.

На четвъртия етаж най-после се намери работа за мене: уга­сих светлината в килиите на отдел „Вечна младост“. Младежи в отдела нямаше и тези старци, страдащи от хилядолетна склеро­за, постоянно забравяха да угасят лампите, когато си отиваха. Впрочем подозирам, че работата тук не е само в склерозата. Мнозина от тях и досега се страхуваха да не ги удари ток. Те все още наричаха електрическите влакове тренове.

В лабораторията по сублимация между дългите маси бро­деше, прозявайки се с ръце в джобовете, унил модел на вечно млад юноша. Неговата двуметрова побеляла брада се влачеше по пода и се закачаше за краката на столовете. За всеки случай прибрах в шкафа оставената на столче бутилка с царска водка и тръгнах към своята електронна зала.

Тук се намираше моят „Алдан“. Порадвах му се мъничко: какъв е строен, красив и как тайнствено проблясва! В институ­та хората имаха най-различно отношение към нас. Счетовод­ството например ме посрещна с отворени обятия и главният счетоводител със сдържана усмивка веднага ме обсипа с умо­рителни изчисления на работната заплата и рентабилността. Жан Жакомо, завеждащ отдел „Универсални метаморфози“, отначало също се зарадва, но след като се убеди, че „Алдан“ не може да изчисли дори елементарната трансформация на кубик олово в кубик злато, изстина към моята електроника и ни удостояваше само с редки и случайни задачи. Затова пък от неговия подчинен и любим ученик Витка Корнеев нямаше отърваване. И Ойра-Ойра постоянно стоеше на главата ми със своите костеливи задачи из областта на ирационалната мате­матика. Кристобал Хунта, който обичаше във всичко да бъде пръв, започна редовно нощем да включва машината към своята централна нервна система, та на другия ден в главата му нещо непрекъснато бръмчеше и щракаше, а обърканият „Алдан“, вместо да пресмята по двоичната система, по неразбираем за мене начин преминаваше на древната шестдесетична система, отгоре на това променяше логиката и напълно отричаше прин­ципа на изключеното трето.

Оше о / за Аркадий и Борис Стругацки

Откъс от “Пикник край пътя” на Борис и Аркадий Стругацки

Откъс от “Трудно е да бъдеш бог” на братя Стругацки

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук