Литературен обяд и други разкази  (Изд. ICU) е сборник от дванайсет разказа, специално подбрани от авторката Ейлиш ни Гуивна и нейния преводач Димитър Камбуров за българския читател.

Те са представителни за Ни Гуивна, писани са през последните три десетилетия и обхващат голяма част от важните за авторката теми и интерпретации.

В селекцията присъстват емблематичните (и безкрайно смешни) Литературен обяд и Градът на литературата, посветени на писателския елит на Дъблин и раздаването на субсидии в литературните среди;

• Кръв и вода с темата за семейството, отношенията с роднините, срама, справянето с чувството за вина;
• Акушерка на феите, в който майсторски е вплетена ирландска фолклорна приказка, за да ни даде възможност да погледнем през друга призма към събития от днешния ден – нежелано раждане на момиченце, убийство, намек за кръвосмешение.
• Престъпвания, сблъскващ два несъвместими свята и с трагичен финал;
• Жената с рибката с деликатното намигане към любимия Чехов;
• Летен сладкиш с една красива любовна история на фона на трудни времена.

Да не забравяме и Изворци – българското преживяване на една ирландка. Чак до Уелският бряг и паметта за мъртвите. И още.

Книгите на Ейлиш ни Гуивна са преведени на немски, чешки, италиански, японски и шотландски келтски, а отделни нейни разкази са достъпни на много езици, между които френски, испански, словенски и руски.

Камъче в езеро, което образува концентрични кръгове, или свят, събран в песъчинка – това е добрият разказ според собственото определение на Ейлиш ни Гуивна. И нейните разкази са именно светове, събрани в песъчинка. Те документират живота такъв, какъвто е.

Литературен обяд и други разкази

Ейлиш ни Гуивна

Из разказа Летен сладкиш

Ей ни миячки. Те си имаха вече миячка, дребничка уелска девойка на име Гуейн, и нямаха всъщност нужда от нас, но ни взеха от милост към Мери, която се примоли. Мери си я биваше в просията. Дадоха ни подслон, но никакво заплащане. Спалнята ни беше под сламения навес в градината.

– По-добре е, отколкото в калайджийския лагер – каза Мери, като се протегна в сламата.

Старият сух прахоляк ми гъделичкаше носа и сламките ме дращеха.

– Дума да няма – рекох.

По цял ден работехме в кухнята. Мери миеше, изправена пред мивката, търкаше тенджери и съдове, чаши, купи и чинии. Сутрин ставах в шест, за да запаля огъня и да приготвя утринния чай за готвачката и за дамите. Търках стълбите пред входа и покрития с плочки под на кухнята. Отнасях боклука до сметището зад къщата, празнех нощните гърнета от спалните, слагах измитото да съхне и после го внасях. Берях и плодове от градината.

Повечето от нещата, които вършех, бяха тежки и неприятни, неща, които никой друг не искаше да върши. Но не се мина много и се научих как да готвя едно-друго. Да варя бира. Да преда лен и вълна, а през зимните нощи седях пред огъня със запалена свещ и подгъвах ленените чаршафи.

Миячката не говореше много с нас. Нито пък другите слугини. Кухненската прислуга беше от местни момичета, а най-главната беше англичанка. Тя никога не говореше с тукашните не защото не знаеше езика им, а защото се усещаше високопоставена и всемогъща. И сега уелската прислуга си намери кого да гледа отгоре. Нас. Въобще не ги впечатляваше, че можехме да говорим малко уелски, както и английски, и ирландски. Но пък дамите се впечатлиха – донякъде.

– Защо не отидохте в приюта за бедни?

– Опитахме, но беше пълен. Върнаха стотици хора, не само нас.

– Не сте ли помисляли да заминете за Америка?

– Нямахме парите за билета. Може би…?

Но ние нямаше да се сдобием с парите за билета и оттук, след като не получавахме и петак.

– Споминаха ли се вашите?

– До един измряха.

– От треската?

– От треската, да.

– Треската избива хората, не гладът, нали?

– Да, ма’м.

Бяхме гладни и затова треската ни пипна. Нямаше да ни пипне, ако имахме достатъчно храна. Когато разрязвахме набръчканите картофи през юли и под техните кафяво-лилави кори с брадавици ги виждахме черни и лепкави отвътре, меки и сладки, виждахме треската. Гладът и треската бяха едно и също, само че на хората им се нрави да мислят, че са различни.

Мери се беше изтървала как сме били имали хубаво стопанство.

– Гладът не беше лош в нашето село – рекох аз на госпожата. – Всеки си имаше достатъчно. Имаше много риба в реката и имахме хляб и мляко, масло. Имахме царевица. Хората работеха здраво и имаха достатъчно за ядене. Не беше като по другите места в нашето село. Треската изби народа, не гладът.

Тя кимна, сините ѝ очи блестяха, малките ѝ очилца блестяха.

– Да, да, треската е трагедията. Ние изпратихме каквото можахме.

Момичетата в кухнята мислеха, че това е някаква смешка. Мислеха, че госпожите са смешни. Това си личеше от начина, по който ги наричаха – Дамите от Ланголен, без да е нужно.

Елен, иди и изпразни цукалата на Дамите от Ланголен, ще разпореди готвачката. Дамите от Ланголен обичат говеждото си почти сурово, смееше се тя. О, да, така го обичат. По-сурово от всеки мъж, сурово като разтекло се сирене.

Мери се засягаше, когато тези неща се проточваха. Толкова се засягаше, че се разплакваше, защото им беше дотам благодарна, че я бяха спасили от калайджиите.

– Можехме да сме мъртви – казваше тя. – Те ни спасиха живота.

– Така е – казвах аз.

– Гледай каква храна ни дават.

– Така е.

– И как живеем на сухо.

– Така е.

Мери си мислеше, че ще бъде възнаградена, задето се труди здраво, че ще я повишат и ще почнат да ѝ плащат. Мислеше, че ще стане главна слугиня тук, в къщата, а после ще стане главна слугиня на някое друго място и ще живее в голяма къща, със собствена спалня и собствена дневна. Това ѝ беше мечтата. Чашите и чиниите лъщяха, дотам ги беше излъскала. Бяха като езера в летния залез, всичките тези бели порцеланови чинии, или като долини, пълни с твърд сняг. Всеки супник светеше от полицата си, блестящ като нов сън.

Миячката ни каза, че Дамите въобще не са от Ирландия. Не били истинските Дами от Ланголен.

– Кои са тогава? – попитахме ние.

– Тези са англичанки, ексцентрични англичанки, които са им откупили къщата и им носят дрехите. И се държат по същия начин. Ирландските дами отдавна са умрели.

Не им повярвахме. Мислехме, че ни говорят така, за да ни дразнят, тъй като бяхме ирландки като Дамите.

– Ние също сме дами – каза Мери. Каза го, когато бяхме сами.

– Дами, ама не като тях.

– Защо да не сме? – престори се, че не знае тя.

Изчервих се, поне вътрешно. Мисълта за това, което правеха Дамите, напълно ме объркваше. Те имаха едно легло в тяхната тъмна и хубава дъбова стая, в която имаше предостатъчно място за две.

– Те са мили. Обичат се една друга. Какво лошо има в това? – каза Мери.

На гърба на къщата имаше овощна градина с ябълки, круши, ренглоти и сливи, също с храсти с горски плодове, както и със зеленчуци. Никога не се бях оказвала в близост до толкова много храна, нито дори в манастира. Всеки ден имахме котлети или варено овнешко, хляб и сирене, ябълки, сливи, сладък кекс, бира. Един ден, скоро след като бяхме пристигнали, готвачката направи летен сладкиш. Наблюдавах я как го прави, защото бях набрала горските плодове от градината и защото исках да видя как тя прави нещо с такова име. Сложи филии хляб в една купа, после напълни купата с касис, френско грозде, къпини. После още хляб отгоре, който затисна с половинкилограмовата тежест от теглилката. Занесе купата в най-студената част на къщата, в мандрата, и я остави да се охлажда редом до съд с втвърдена сметана.

На следващия ден донесе сладкиша на голямата дървена маса в кухнята. Обърнат върху чиния, изглеждаше необичайно, бял с червено-виолетови жилки. Разряза кората с нож. Вътрешността беше черна и лилава, мека, лепкава, сладка. Даде на всяка от нас по парче, залято с жълта сметана от синя кана.

Имаше вкуса на слънцето върху бялата стена в градината. Имаше вкуса на аромата, разнасящ се от бели памучни дрехи, проснати да съхнат. Имаше вкуса на Нийша. Не като устата му, която беше мека и солена като устата на всички мъже, а като името му и като лицето му.

Затворих очи и си рекох наум:

– Моля те, Нийша. Моля те.

Щеше ми се да имам да си хапна солена херинга, че да мога да си мечтая за него. Но в къщата нямаше солена херинга. Но аз пак си помечтах за него.

За автора и преводача на „Литературен обяд и други разкази“

Ейлиш ни Гуивна е родена в Дъблин. Следвала е в Университетски колеж Дъблин и в Копенхагенския университет и е магистър по Средновековие и доктор по Ирландски фолклор.

Автор е на няколко сборника разкази, много романи, книги за деца, театрални и радиопиеси. Работила е и като сценарист за RTE и TG4. Носителка е на множество награди, в това число Stewart Parker за драма, Butler за проза, няколко награди Oireachtas за ирландски роман и три Bisto за детска литература.

Романът ѝ Танцът на танцьора е финалист за наградата Orange през 2000 г., а сборникът ѝ Лед от вътрешността на страната е отличена книга на Ню Йорк Таймс. През 2015 г. получава наградата Irish PEN за изключителен принос към ирландската литература. Дълги години Ейлиш работи като библиотекарка и архивистка в Ирландската национална библиотека.

***

Димитър Камбуров е доцент по литературна теория към едноименната катедра на Факултета по славянски филологии на СУ. Преподава литературна теория, литературна история, културни изследвания, полородови изследвания.

Автор на Явори и клони (Фигура, 2003); Българска лирическа класика (Просвета, 2005), както и на множество студии, статии, анализи, рецензии. Фулбрайт старши изследовател в Ървайн, САЩ, лектор по български език, литература и култура в Пекински университет за чужди езици. Специализирал е в университети в Берлин, Будапеща, Сантяго де Компостела, Виена. В Ню Йорк живее между 2011 и 2014 година, а през последните пет години е лектор по български език, литература и култура в Тринити Колидж, Дъблин.

От каталога на любимото Изд. ICU горещо препоръчваме:

Разпъната на простора, “Втора кожа” е навременна книга и красива поезия

Откъс от “Нощна пеперуда” на Катя Кету