Леонардо да Винчи (корица)

Определян като най-креативния гений в човешката история, 500 години след смъртта си Леонардо да Винчи все още има на какво да ни научи.

Почти пет века животът и творчеството му са обект на възхищение, клюки и конспирации.

Най-новата биография на Леонардо да Винчи, плод на задълбочените проучвания на Уолтър Айзъксън –  автор на биографиите на Стив Джобс, Айнщайн, Кисинджър и Бенджамин Франклин, има амбицията да промени начина, по който гледаме на гения.

За разлика от много биографи Айзъксън никога не се съсредоточава единствено върху сухите факти и формалната хронология на събитията. Той търси връзките, подводните течения, процесите, които влияят върху съдбата на човека и го превръщат в гениален учен, в креативен гений, или в случая на да Винчи – и двете.

Хиляди страници от изумителните лични дневници на Леонардо, свидетелства от съвременници и десетки нови открития — това са основите, върху които стъпва Уолтър Айзъксън, за да пресъздаде историята на един от най-великите и всеобхватни гении.

Леонардо да Винчи прави дисекции на човешки лица, чертае мускулите, които задвижват устните, и след това рисува усмивката на „Мона Лиза“. Изучава оптика, изследва начина, по който се отразяват слънчевите лъчи, и създава изумителна игра на перспективата в „Тайната вечеря“. Невероятната му способност да комбинира изкуството и науката ражда един от вечните символи на новаторското мислене – Витрувианския човек, вписан в кръг и в квадрат.

В по-ранните биографии на Леонардо, писани от хора, възхитени от неговото изкуството, талантът му често се представя като необичаен дар или се усеща осъдителност, че безразборното му любопитство към природата и нейните закони, непостоянното му внимание и липсата на концентрация са по-скоро пречка пред гения му, че изобретенията и математиката са ограбили времето, в което е можел да създаде още картини, още шедьоври.

Биографията, написана от Айзъксън, е ценна именно с това, че първо, не разглежда Леонардо само като художник, или само като изобретател, а се опитва да обхване необхватните му интереси и постижения. И второ, успява да представи и онези особености на Леонардовия характер, които го отдалечават от образа на идеалния учен, и то така, че заради тях геният му става още по-вдъхновяващ.

Уолтър Айзъксън подхожда към разказа за живота на Да Винчи така, както самият Леонардо е подхождал към всеки от многобройните си интереси – поставя въпроси и събира отговорите, наблюдава и анализира фактите в подробности, за да развенчае натрупаните митове и да открие неподозирани връзки. Изследвайки ненаситната любознателност на майстора, Айзъксън ни напомня колко е важно да развиваме — и у себе си, и у децата си страстта към знанието и смелостта да го поставяме под съмнение, да използваме въображението си и като талантливите бунтари на всяка епоха да мислим различно.

Уолтър Айзъксън

НЕДОВЪРШЕНИЯТ ПОРТРЕТ НА ИЗАБЕЛА Д’ЕСТЕ

Можем да си създадем представа за живота на Леонардо във Флоренция по това време от забавната история на една поръчка, която той не изпълнява. Скоро след пристигането си в града той е обсипан с молби от Изабела д’Есте да изпълни обещанието си да ѝ нарисува портрет или въз основа на подготвителната рисунка с креда, която е направил в Мантуа, или в каквато друга поза си избере. Сагата на тези две своенравни знаменитости и на един нещастен монах, попаднал между чука и наковалнята, продължава толкова дълго, че поне в ретроспекция е едновременно забавна и показателна за неохотата на Леонардо да изпълнява поръчки, които са му скучни. Тя ни разкрива и неговите интереси във Флоренция, резервирания стил и незаинтересованото му отношение към богатите меценати.

Изабела, властната владетелка на Мантуа и покровителка на изкуствата, е на двайсет и шест. Тя е дъщеря на херцога на Ферара и потомка на фамилията Есте – най-богатият и най-стар благороднически род в Италия. Получила е сериозно класическо образование по латински, гръцки, история и музика. От шестгодишна възраст е сгодена за Франческо Гондзага, маркиз на Мантуа. Изабела донася зестра от 25 000 златни дуката (на стойност над 3 милиона щатски долара по цени на златото през 2017 г.) и сватбата ѝ през 1491 г. е изключително пищна. След пристигането си в Мантуа от Ферара с флотилия от над петдесет лодки тя преминава по улиците на града със златна колесница и е приветствана от седемнайсет хиляди зрители и придружена от посланици от десетина държави.

В епохата на показното потребление и конкурентното колекционерство Изабела търси най-голяма показност и конкуренция. Тя е пълновластна господарка и в изпълнения си с перипетии брак. Мъжът ѝ е слаб владетел, който често отсъства, веднъж е задържан за три години като заложник във Венеция, и в качеството си на регент и главно¬командващ Изабела успява да отблъсне враговете на града. В замяна на това неблагодарният ѝ съпруг се впуска в дълга страстна и показна любовна авантюра с прочутата с красотата и жестокостта си Лукреция Борджия, която е омъжена за брата на Изабела. (Това е трети брак за Лукреция. Собственият ѝ брат, злодеят Чезаре Борджия, е наредил вторият ѝ съпруг да бъде удушен пред очите ѝ.)

Изабела намира отдушник на емоциите си в колекционирането на произведения на изкуството и по-конкретно в търсенето на подходящи портрети на самата себе си. Това се оказва трудно, защото всички художници правят грешката да се опитват да постигнат прилично подобие, при което я правят, по нейно мнение, да изглежда дебела. Уважаваният придворен художник в Мантуа Андреа Мантеня също прави опит през 1493 г., но Изабела заявява, че „художникът се е представил толкова зле, че това изобщо не прилича на Нас“.

След още няколко незадоволителни портрета тя пробва пак с един художник, който е работил за семейството ѝ във Ферара, но изпраща новата картина в Милано като подарък с извинение към Лудовико Сфорца. „Боя се, че ще дотегна не само на Ваше Височество, а и на цяла Италия с моите портрети – пише тя. – Изпращам ви този, който не е много добър и ме представя по-дебела, отколкото съм в действителност.“ Лудовико, който очевидно не знае какво е уместно да се отговори на жена, която твърди, че на портрета, на който са я нарисували, изглежда дебела, отговаря, че според него картината доста добре отразява действителността. В един момент Изабела се оплаква: „Как само Ни се иска да бъдем толкова добре обслужвани от художниците, колкото сме от хората на перото.“ Явно многото поети, посветили стихове на нея, имат по-творчески подход към реалността, отколкото художниците.

В търсене на подходящия художник, който да я нарисува, Изабела насочва погледа си към Леонардо. През 1498 г., наскоро след смъртта на сестра си Беатриче, която е омъжена за Лудовико, тя пише на неговата любовница Чечилия Галерани, модела от „Дамата с хермелина“. Иска да сравни този портрет с един, дело на венецианския художник Джовани Белини, за да определи към кого от двамата художници да се насочи. „След като видяхме днес някои изящни портрети от ръката на Джовани Белини, започнахме да обсъждаме произведенията на Леонардо и Ни се прииска да ги сравним с тези картини – пише Изабела. – И понеже си спомнихме, че той рисува Ваше подобие, молим Ви да бъдете толкова любезна да ни изпратите Вашия портрет по този пратеник, когото изпращаме на кон, тъй че да можем не само да сравним произведенията на двамата майстори, но също да изпитаме удоволствието отново да видим Вашето лице.“ Обещава да го върне. „Изпращам го незабавно – отговаря Чечилия, като добавя, че портретът вече не е добро подобие. – Но нека Ваше Височество да не мисли, че това идва от неумение на майстора, защото наистина считам, че на света няма друг художник, равен на него, а просто защото портретът е рисуван, когато бях много млада.“ Изабела харесва картината, но удържа на думата си и я връща на Чечилия.

Когато рисува Изабела с креда по пътя си от Милано за Флоренция в началото на 1500 г., Леонардо прави копие и за себе си. Той взема рисунката и я показва на свой приятел, който докладва на Изабела: „[Този] портрет е точно като Вас и не би могъл да се направи по-добре.“[10] Леонардо е оставил оригиналната рисунка при Изабела, която в последвалия поток от писма го моли да ѝ изпрати резервната, защото съпругът ѝ бил подарил другата. „Бихте ли го помолили да ни изпрати друга рисунка на Нашия портрет – пише тя на агента си, – понеже Негово Благородие Нашият съпруг подари онази, която бе оставил тук?“

Копието, което Леонардо взема със себе си и което е достатъчно голямо, за да бъде подготвителна рисунка за портрет, вероятно е същото, което сега се пази в Лувъра (фиг. 77, стр. 310). На портретите, които той рисува в Милано, моделите са изобразени с рокли в испански стил, каквато е тогавашната мода. Но Изабела определя модата и Леонардо я рисува облечена по последна френска. Това е предимство: широките ръкави и елече скриват пълничките ѝ форми, макар че Леонардо все пак загатва двойна брадичка, само леко замаскирана с неговия метод сфумато. Има властна уста и една официалност на позата в профил, стандартна при портретите на владетели.

В повечето си портрети и във всички онези, които са напълно завършени, Леонардо избягва конвенционалния подход от онова време – да изобразява моделите в профил. Вместо това предпочита да ги рисува в анфас или в три четвърти профил, което му позволява да ги насища с чувство за движение и психологически заряд. Джиневра де Бенчи, Чечилия Галерани, Лукреция Кривели и Мона Лиза са разположени по този начин.

Тези жени обаче не са владетелки; две са любовници на Лудовико, а другите две – просто заможни дами. Изабела настоява да бъде изобразена в класически профил, който излъчва царствено достойнство.

В резултат в рисунката на Леонардо липсва жизненост. Не можем да надникнем в очите ѝ, в ума ѝ, в душата ѝ. Изглежда, че просто позира. Нямаме усещането за кипящи в нея мисли или чувства. Фактът, че е видяла Чечилия в „Дамата с хермелина“ и въпреки това е накарала Леонардо да я нарисува в конвенционална поза, показва, че е имала повече пари, отколкото вкус. Може би това е една от причините за нежеланието на художника да превърне подготвителната рисунка в завършена картина.

Въпреки че тази скица е прехвърлена чрез карфици върху дъска за рисуване, Леонардо не показва намерение да удовлетвори желанието на Изабела и да изработи истински портрет. Тя обаче е свикнала да получава това, което иска, и след като изчаква една цяла година, решава да започне истинска лобистка кампания. Между чука и наковалнята попада изповедникът на Изабела – монахът Пиетро да Новелара. „Ако Леонардо Флорентинеца, художникът, се намира във Флоренция, Ние ви молим да Ни уведомите какво прави той и дали е започнал работа – пише тя на Пиетро в края на март 1501 г. – Нека Ваше Преподобие да разбере, както Вие най-добре умеете, дали ще се заеме да нарисува портрета за Нашето ателие.“

Отговорът на монаха, изпратен на 3 април, дава представа за това, което прави Леонардо, и за нежеланието му да изпълни поръчката: „Доколкото чувам, Леонардо води много нередовен и несигурен живот и изглежда, живее ден за ден.“ Единственото изкуство, с което се занимава, съобщава монахът, е една подготвителна рисунка, която в крайна сметка ще се превърне във великия му шедьовър „Света Анна с мадоната и младенеца“. „Не е свършил нищо друго, освен че двама от неговите чираци рисуват портрети, към които той от време на време добавя по някой щрих.“

Както обикновено Леонардо се разсейва с други занимания. В края на писмото си монахът пише: „Посвещава голяма част от времето си на геометрията и изобщо не посяга към четката.“ Потвърждава тази информация и в друго писмо, след като Салаи му урежда да се срещне с Леонардо. „Успях да науча намеренията на художника Леонардо благодарение на неговия ученик Салаи и някои от другите му приятели, които ме заведоха да го видя в сряда – пише Пиетро на 14 април. – В действителност математическите експерименти са погълнали мислите му толкова пълно, че той не може даже да погледне четка.“

Както винаги Леонардо е очарователен дори когато не върши работа. Проблемът е, че когато френският крал Луи XII превзема Милано, Леонардо поема ангажимента да нарисува няколко картини за него и неговия секретар Флоримон Роберте. „Ако може да откаже поръчката на краля на Франция, без да го разгневи, което се надява да направи най-късно до края на месеца, би предпочел да служи на Ваше Височество повече, отколкото на всеки друг на света – леко разкрасява истината Пиетро. – Но във всеки случай, след като приключи една малка картина, която рисува за някой си Роберте, протеже на френския крал, Леонардо веднага ще се заеме с Вашия портрет.“ Монахът описва картината, върху която работи Леонардо и която ще стане известна като „Мадоната с вретено“. Завършва писмото с примирение: „Това бе всичко, което успях да изкопча от него.“

Ако Леонардо беше пожелал да угоди на Изабела, щеше да получи изгодна поръчка, която да възложи предимно на помощниците си. Но той, макар да не е богат, стои над тези неща. Случва се да създаде лъжливи очаквания у покровителите си – може би дори възнамерява някой ден да задоволи желанията им, – но рядко допуска да го командват. Когато Изабела му пише лично през юли 1501 г., той дори не благоволява да ѝ изпрати официален отговор. „Дадох му да разбере, че ако желае да отговори, мога да препращам писмата му на Ваша Милост и така да му спестя разходите – съобщава агентът на Изабела. – Той прочете Вашето писмо и каза, че ще направи така, но след като повече не получих вест от него, изпратих един от своите хора да разбере какво е решил. Леонардо даде отговор, че сега не бил в състояние да изпрати друго писмо на Ваша Милост, но дължи да Ви уведоми, че вече е започнал работа по това, което Ваша Милост искаше от него.“ Пиетро завършва писмото си със същата жалба като предишния път: „Накратко, това е всичко, което мисля, че съм в състояние да получа от споменатия Леонардо.“

Три години по-късно въпреки всички молби и увещания Леонардо не е изпратил картината, нито има някакви доказателства, че изобщо я е започнал. Накрая, през май 1504 г., Изабела променя тактиката и го моли да ѝ нарисува портрет на младия Исус. „Когато бяхте в нашия град и нарисувахте Нашия портрет с креда, Вие ни обещахте, че някой ден ще го направите с цветни бои – пише тя. – Но тъй като това е почти невъзможно, след като не сте в състояние да дойдете тук, молим Ви да спазите обещанието си, като превърнете Нашия портрет в друг персонаж, който ще бъде още по-приемлив за нас, а именно младия Христос, на около дванайсет години.“

Въпреки съдържащия се в писмото намек, че е готова да плати колкото той поиска, Леонардо не се трогва. Салаи, очаквано, е по-меркантилен и през януари 1505 г. предлага собствените си услуги да нарисува такава картина. „Ученикът на Леонардо Винчи – Салаи, млад, но много талантлив… има голямо желание да направи някое изящно произведение за Ваше Превъзходителство – съобщава агентът. – Затова, ако желаете някоя малка картина от него, само назовете цената, която сте готови да платите.“ Изабела отказва предложението.

Последното действие от сагата се разиграва през 1506 г., когато Изабела лично отива във Флоренция. Тя не успява да се види с Леонардо, който е отишъл в провинцията, за да изучава полета на птиците, но се среща с Алесандро Амадори, брата на Леонардовата мащеха Албиера.

И Алесандро обещава да използва влиянието си. „Тук, във Флоренция, аз действам неуморно като представител на Ваше Превъзходителство в преговорите с Леонардо да Винчи, моя племенник – пише той през май, след като Изабела се връща в Мантуа, – и не преставам да го убеждавам с всеки довод, който е по силите ми, да удовлетвори Вашето желание и да нарисува портрета, който сте поискали от него. Този път той ми обеща, че скоро ще започне работа и ще изпълни Вашето желание.“

Излишно е да казвам, че Леонардо не го прави. Той е зает с по-амбициозни картини, както и със своите начинания по анатомия, инженерство, математика и наука. Рисуването на стандартен портрет за натрапчива клиентка не го вълнува. Парите също не го мотивират. Леонардо рисува портрети, ако моделът му харесва, както в случая с музиканта, или ако са поръчани от някой могъщ владетел, както в случая с Лудовико и неговите любовници. Но той не играе по свирката на покровителите си.

За автора

Авторът на "Леонардо да Винчи"

Авторът на “Леонардо да Винчи”

Уолтър Айзъксън е автор на биографиите на Стив Джобс, Айнщайн, Кисинджър и Бенджамин Франклин и „Иноваторите“ , а в съавторство с Еван Томас е написал „Мъдрите хора: Шестима приятели и създаденият от тях свят”. Има дългогодишен опит като председател на CNN и отговорен редактор на списание Time, а понастоящем е изпълнителен директор на „Аспен”.

Тук може да гледате негова лекция за живота и гения на Леонардо да Винчи (на английски език):

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук