В светлината на утрото (корица)

След 6 години практика като психолог Анес Мартен-Люган се посвещава на литературата и постига голям успех.

Романите „Щастливите хора четат и пият кафе“, „Влюбените в книгите никога не спят сами“,  „Съжалявам, чакат ме“ и „Все още чувам тази музика“ докосват сърцата на милиони читатели по цял свят.

С характерния си стил и модерни образи, Анес Мартен-Люган ни повежда на ново пътешествие. Авторът изкусно тъче своя разказ и ни потапя в света на Ортанс със съвременен език и кратки изречения.

Чрез нейната история Люган разнищва актуални проблеми, с които се сблъсква динамичният, млад човек.

Въвежда ни в съвременния забързан живот и ни изправя пред въпроса: възможно ли е да си щастлив, докато живееш в лъжа.

„В светлината на утрото“ (Изд. Ераистория за любовта, която ни подчинява, за любовта, която ни дава криле и за вярата в себе си. Понякога щастието се крие на най-неподозирани места…

В светлината на утрото
(откъс)

Анес Мартен-Люган

Той се провираше на очукания си скутер сред колите и си свирукаше мелодия от родната Бразилия. Стигнахме до нас само за четвърт час. Той повдигна визьора си след като бях слязла от моторетката, а аз му подадох каската.
– Задръж я, ще мина да те взема утре сутринта!
– Ще успееш ли да станеш? – попитах го, повдигайки недоверчиво вежди.
– Нямам голям избор, а ти в колко часа започваш?
– В десет!
– Ами да, това е денят на сладурите!
Усмихнах се, вече нетърпелива да съм там. От две години, подпомогната от специалист по психомоторика, всеки четвъртък сутринта посрещах група деца с увреждания, за да им помогна да станат по-гъвкави. Заплащането беше мизерно, което караше Бертий да скърца със зъби, но на мен не ми пукаше.
– До утре и благодаря за превоза!
– Побързай! Любовта не чака!
Потегли, свирукайки. А аз изкачих живо шестте етажа, които ме деляха от моя апартамент.

Живеех там вече повече от четири години. Бях се влюбила от пръв поглед в това гнезденце под покривите, този пашкул, стегнат с помощта на двамата ми другари и на мъжа на Бертий. Бях го купила благодарение на спестяванията, направени откак бях започнала да работя, и на дарение от родителите ми. Не бях видяла в това никакъв знак. Те ме бяха насърчили да инвестирам – като тях – в имот и бяха настояли да ми помогнат. Когато влязох в тази голяма занемарена стая от четиресет квадратни метра с малкия балкон сред поцинкованите покриви, разбрах, че те щяха да я харесат и да ми кажат, че прилича на мен. Бях прекарала цели дни да стържа стените и стария паркет. За кухнята бяхме отишли на експедиция до Икеа и Сандро се беше заел за първи път в живота си да монтира мебели. Ето защо и днес една от вратичките на стенния шкаф липсваше. За да разделя стаята от останалата част на апартамента, бях изнамерила един стар параван от трийсетте години, върху който бях поставила бял прозрачен воал, подсилващ нежността на бялата боя със сивкав оттенък. На миниатюрния балкон бях закачила две цветни крушки – нямаше място за повече – и бях сложила една саксия с цветя, така че, когато времето беше хубаво, можех да поставя между сянката и светлината малка сгъваема метална маса, която през останалата част от годината криех зад вратата.

Оставаше ми едва час преди да получа вест от Емерик, достатъчно, за да успея да се приготвя. Толкова ми липсваше! Срещата ни щеше да разсее окончателно тревогата след посещението ми при маслиновото дръвче на моите родители. Разходих се гола из стаята, пуснах музика – топлият глас на Алиша Кийс – и после избрах особено грижливо бельото си и идеалната рокля – черната с голия гръб – а накрая измъкнах изпод леглото високите сандали с каишки. Ниските температури нямаха значение, защото исках да видя въздействието, което те оказваха върху него, въздействието, което ми беше познато. Чух да пристига съобщение в момента, в който влизах в банята, преборих се със зараждащата се лека тревога и въздъхнах от облекчение, когато го прочетох: „В задръстванията съм, не мога да мина да те взема, ела направо при мен и бързо! Липсваше ми… целувам те. Е.“ Успокоена, се пъхнах най-накрая под душа. При докосването на водата се оживих и се отпуснах. Последната ледена струя ме освежи и тонизира кожата ми. Увита в хавлията се гримирах старателно, за да подчертая сивите си очи и устните си. За косите, чийто естествен рус цвят той обичаше, избрах отпуснат кок, от който умело оставих да се измъкне един кичур – прическата, която той предпочиташе. После, за да омекотя кожата си, сложих сухо масло. Финалният щрих беше една единствена капка парфюм между гърдите. Бях готова.

От богатия каталог на Изд. Ера препоръчваме също:

Откъс от “Джакомо Казанова. Соната за разбити сърца” на Матео Струкул

Откъс от “Самотна пеперуда” на Габриела Улберг Вестин

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук