Орисия (корица)

Стефан Стефанов – новото лице на българската проза – излиза от рамките на познатия си образ и създава магически сборник за „Орисия”-та на един народ.

„Орисия” (изд. „Сиела”) предстои да излезе на 28 ноември 2018 г., а в тези 242 страници Стефан Стефанов  съживява духа на българският фолклор и разказва история за нов живот, зареден с мъдростта на миналото и енергията на нашето време.

Сборникът умело се движи между магическото и реалността, между истината и измислицата, между случилото се и неслучилото се.

Вълшебният свят на „Орисия“ разказва съдбите на самодиви и разбойници, на вещици и мъдреци, на герои и предатели, чиято памет се предава не чрез думи, а чрез кръвта в нас – на тази кръв говорят разказите на Стефанов.

В духа на „Диви разкази” на Николай Хайтов и „Трънски разкази” на Петър Делчев „Орисия” е знамение, ярка „канатица” в носията на българската литература, която едновременно представя най-доброто от традицията, но и предлага алтернативен поглед върху жанра.

Орисия

Стефан Стефанов

БОГАТСТВОТО НА БОГАТИЯ

Мелницата пак е паднала, свлякла се е като великан на едно­то си каменно коляно, а косата на великана от кафяви, опечени керемиди се е спуснала по раменете му до основата на разруше­ната стена. Строеното вчера днес вече е нищо, все едно вчера не е било и целият труд е бил счупен като керемидите, дето се търкалят по земята.

Сложил ръце на кръста, Янкул гледа голямата купчина камъ­ни, които вчера е редил, и клати глава, а до него поп Сава се кръсти с една ръка, а с другата стиска старата, окъсана библия и му говори:

– Не е чиста тая работа, моето момче! Има нещо марсно тука! Марсно, да знаеш! Марсно е!

Поп Сава се кръсти толкова бързо, че пръстите му не се виждат, после той взима здравеца, топи го в светена водичка и захваща да ръси, където свари. И пак хем ръси, хем се кръсти и едновременно псува иззад гъстата си сива брада. Псува той и обикаля край руините, повдигнал расото си, прескача греди и камъни, а килимявката му всеки момент ще падне от темето му.

Сяда Янкул на земята и седнал пак е висок, отдалече се вижда с тези широки рамене и гъста сламена коса като жълта гора по раменете му. Руса е и брадата му и блести като злато на слънцето, та в селото му викат Богатия. Така му казват, но дали ще продължат така да го наричат?

В селото сега хората чакат – надничат от градините и дворо­вете, показват се над дуварите и от чардаците, питат се по хам­барите и мазетата какво става, вест иде ли. А Янкул няма добри вести за тях и този ден ще се прибере с наведена глава у дома, а навъсени лица ще го изпращат със зли очи по пътя.

Затова той върви и мачка калпака си и не смее да вдигне поглед на връщане, за да не се убоде на нечия дума. Но наместо ругатни мълчание го дави през целия път. Няма дори куче да го лае, нито муха го каца. Няма го на тази земя в очите на селяните, не обръща взор към него Бог. И така ще е, докато мелницата не бъде вдигната и не си остане вдигната. Почти пред вратата, на старата дървена пейка се спира Янкул, застава пред баба Неделя и дядо Ефрем, опрели болни гърбове в оградата.

– Мелницата пак падна, нали? – пита баба Неделя, голяма колкото цяла неделя, и спира да плете на двете си куки. – Знаех си аз, знаех си! Коляното ме завъртя сутринта, а коляното не лъже! Всичко ми казва!

Оставя куките баба Неделя и потупва дясното си коляно, а беззъбата є уста се отваря като пещера.

– Никога не лъже, ей!

– Не знам защо мелницата пада! – отвръща Янкул и не вдига очи от земята. – Всичко е както трябва, построена е като хората – здраво, с толкова труд! Не трябва та…

Отваря се вратата на Янкуловия дом и от нея излита Мили­ца. Дългата є руса плитка танцува край тялото є, а то се извива в собствен ритъм, в собствен танц. Птиче е Милица и има на рамото си малка птичка бяла, с червени крилца, която є свирука от сутрин до вечер. Само Милица я храни тази птичка, а тя само на нейното рамо каца.

– Ей това е невеста, Куле! – хили се дядо Ефрем и почуква с тояжката си в земята. – Мелница може да нямаш, но невеста поне имаш!

– Тая жена мелница ще ти вдигне! – усмихва се баба Неделя и продължава: – Чудо е! Само детенце ви трябва!

Усмихва се и Янкул, защото знае, че с такава жена до себе си му е по-леко и по-надалеко се стига. „То зависи от теб докъде искаш да отидеш. Чак тогава жената може да ти помогне или да те забави, ама не може да те върне“ – така му е казал дядо Ефрем навремето. Никой не може да спре, нито да върне Янкул, когато е тръгнал нанякъде в живота си. Янкул е вълнà, а Милица е море, затова и живеят щастливо заедно, защото са направени да са за­едно, поотделно не могат.

* * *

Взима Янкул големия чук в едната си ръка и кофата с гвоз­деите в другата и въздишка се изпуска от стиснатите му зъби, когато излиза от двора. Слънцето пече, натиска главите с огнена длан, пърли вратовете, а земята вече става на огнище и всички ще ходят по въгленчетата є до залез. „Ден е за работа, ден е всич­ко това да свърши – мисли си той. – Днес ще построим крепост.“

Отваря портата Янкул и излиза навън, а дядо Ефрем отново е на пейката, все едно къщата пази. Гологлав е старецът и с живи, лъскави черни очи, пожълтели в краищата си. Пожълтял е и го­лемият му бял мустак, на който той току оближе краищата с език. Жилав е старецът, а краката му са някак големи, винаги боси и толкова пътища видели, че Ефрем вече може да ходи върху игли и да не усеща нищо.

– Хайде, сполай ти този път! – вика дядото. – По-здраво кови!

Вдига чука във въздуха Янкул и върви, сякаш с всяка крачка кове пътя под краката си. Върви той и знае, че трябва да закове езика си зад зъбите, да напъне мишниците, да удря здраво. А преди това ще трябва да оглушее, да сложи ризницата си, защо­то, където всички те познават, грешките струват скъпо. Защото там грешките ти се плащат от всички.

– Ей, Куле! – извиква първа Милановица от къщата със стрехите отпред. – Тая мелница колко пъти ще пада, бе? Вие да не строите султанския сарай?!

– Чапкънин! Само ни лъжеш! – грачи косматият Йоте с мазен черен калпак, който запраща по Янкул. – Брадата ще ти острижем една сутрин! Може още утре! Без нея ще се събудиш и пак малко ще ти е!

– Куле! – вика жената на чорбаджи Христо – късокрака, закръглена, със спуснати, толкова руси, сякаш бели коси. – Ами някои от собствените си грошове сме плащали за тази мелница! А бай ти Христо даже повече даде, барем стане по-добре! Може ли така бре, Куле? Връщай ни грошовете!

– Ей, келеш! – изкрясква Гено Румев иззад дувара си. – Аз да се бях захванал, аз да я бях построил тая мелницата, бе! Как така ще пада?! Кога е падала така преди? Какво правите вие там!

– Богат! Ей, нали си Богатия! – викът идва откъм бай Върба­нови – те всичките са високи като борове, слаби, с бръчки по че­лата от тегло. – Да не очакваш да ти платим за тая работа! Нищо не си свършил! Нито грош за теб, докато е такава работата! Нито грош! Сам да си платиш, като си толкова богат!

– Ей, ти! По-бързо с тая мелница! – долита отнякъде женски глас, който Куле не разпознава. – Имам сума ти жито за мелене, а брашно няма! С кал ли хляб да правя? Божкеее, докъде я до­карахме, Божке!

Отровен дъжд от хули пада по Янкул, по дрехите му оста­вя петна и се стича по кожата му, попива като миризлива пот в крачолите му. Потръпва Янкул от всяка остра дума, но поглед от пътя не извръща и нищо не казва. То няма и много за казване, само му остава да се покаже пред тях с майсторлък. Защото е той, защото е Богатия и така е речено.

На поляната пред мелницата Брано, Иван Ломеца, Андрей на бай Спиро и още неколцина момци от селото са насядали око­ло развалините. Инструментите им се търкалят в краката им като играчки, а лицата им са мрачни, приведени към земята.

– Ще я вдигаме ли тая мелница, майсторе? – пита направо Брано.

– Ще я вдигаме, къде ще ходим? – изсумтява Янкул. – Трябва зърно да се мели! Недоволни са хората!

– Недоволни са, я! – обажда се Андрей, скръстил ръце на гърдите си. – Няма какво да са доволни, като няма брашно! Няма брашно, няма и хляб!А без хляба – какво? Какво сме без хляба?

– Знам това! – отвръща рязко Янкул. – Нали и аз тук живея! И аз нямам хляб на масата!

– Ако и този път мелницата падне, аз няма да строя повече! – обажда се Ломеца. – Попът вече ръси! Ако и сега падне, няма да стъпя повече тук! Проклета ще да е!

– Да – чува се и Брано. – Това е за последно, Куле! Ако нещо стане пак, оставаш сам!Кимат момците, а лицата им – уж сурови, но през очите им прозира страхът, в който гният душите им. Всички те знаят, че не падат току-така мелници. А тая мелница те са я строили самите и знаят, че добре е построена, здраво, не е пестено. Знаят, че тая мелница не е клечка, не е тухла, че да я бутнеш. Но тя пада за четвърти път и това гложди момците пред иконите им, докато се молят, и над чашите им после, докато си мълчат сами. Страхът им се отразява в очите на либетата им и тежи повече от опакото на ръцете на бащите им. Няма по-страшно от това, което не се знае, а никой не знае защо пада тая мелница.

Пуска кофата с гвоздеите Янкул и вдига големия чук с две ръце над главата си, и скриват лицата си момците, когато чукът се стоварва в земята и я разлюлява, та пръст и камъни се раз­литат във всички посоки. Едва се задържат на крака момците, а гласът на Янкул гърми като тътен на буря:

– Ако нещо стане с тая мелница от тук нататък, аз отгова­рям! Аз! Ще я построя и в това село хората ще имат мелница дори ако трябва сам да го направя! Дори ако трябва това да е последното нещо, което ще направя! Кълна се пред вас! Да не ми викат Богатия, ако не го направя! Мелница ще има! Хващайте се на работа! Хайде! На работа!

Подритва им кофата Янкул и гвоздеите се разсипват по зе­мята, а когато се чуват първият хрип на триона и първият звън на чука, земята под краката им още се тресе.

Премиерата на книгата

Премиерата на книгата ще се проведе на 28 ноември 2018 г. от 18:30 ч. в клуб City Stage.

В дивия чар на разказите ще ни потопи група „Ериней”, пред чиято музика дори самодивите остават безсилни.

Малко след това ще гледаме и късометражния филм по един от разказите, дело на Давид Вълков и „Ню Бояна Студио”.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук