Този август „кралят на романите, четящи се на един дъх“ ни кани заедно с Ричард Дилало в…  „Магазинът”.

В него има всичко, наистина всичко, на цени, които никой друг не може да поддържа.

„Магазинът”е най-важната корпорация в Америка и никой не може да избяга от досега с него.

Дронове изпълват небесата, разнасяйки безбройните поръчки… и следят всеки и всичко за тяхно собствено спокойствие. И не само.

„Магазинът” знае от какво имаш нужда във всеки един момент. И ти го доставя бързо и евтино.

Там всичко е съвършено, хората са винаги усмихнати, един истински рай. Който скоро се превръща в ад.

Може ли една книга да заплаши най-могъщата корпорация в Америка? И на какво е способна тя, за да се защити?

Магазинът

Джеймс Патерсън и Ричард Дилало

2

Ан Гутман, отговорен редактор и собственик на „Райтърс Плейс“, ме посреща с обичайната си топлота.

– Приличаш на скитник.

– Благодаря ти – отвръщам в същия дух. – Какво ще кажеш да се махнем от офиса ти и да отидем някъде, където няма да бъдем наблюдавани.

– Къде ще да е това, Джейкъб? Юпитер? Марс?

– Господи. Не издържам вече. Наблюдават ме двадесет и четири часа в денонощието.

Ан кима, но не съм убеден, че е съгласна с мен. Не знам въобще дали є пука за мен. Подавам є кутията.

– Какво е това? – пита тя. – Да не си ми донесъл подарък?

– Вътре е ръкописът! „Истината“! – изкрещявам аз. Защо крещя?

Ан се обляга назад и се разсмива от сърце.

– Дори не си спомням последния път, в който получих ръкопис на хартия.

Поглеждам я сериозен и снижавам глас:

– Виж, Ан, тази книга е невероятна. Това е корпоративен доклад, какъвто не си виждала досега.

– Знаеш какви са опасенията ми, Джейкъб – заявява тя.

– Да, знам ги. Не смяташ, че си струва да се пише за „Магазинът“. Също така не мислиш, че той е чумата на морала.

– Не е точно така. Смятам, че е истински бич за морала, но веднага мога да ти изготвя списък с поне четиридесет компании, които влизат в същата категория. Не мисля, че „Магазинът“ е зъл по своята същност. Просто се опитва да се наложи като монополист.

– Прочети книгата ми. Прочети „Истината“. Тогава ми кажи какво мислиш.

– Добре.

– Тази вечер става ли? – питам аз.

– Да. Тази вечер. Веднага.

– Веднага? Уау. Това беше бързо.

Ан се усмихва на тъпата ми шега. Опитвам се да запазя спокойствие. Убеден съм, че ако прочете книгата, ще остане безмълвна. Макар че е възможно и да не стане точно така. Вероятно ще я зареже след няколко глави. Какво ли знам аз? Все пак няма да ми е за първи път да греша за тези неща.

В този момент отвън се разнася някакъв шум. Тътрещи се крака. Не знам колко са, но се чуват ясно. Намират се пред офиса на Ан. Някой чука на вратата. Преди издателката ми да успее да отговори, асистентката є влиза и заговаря:

– Госпожице Гутман, с мен са трима полицаи и двама детективи от полицията на Ню Йорк.

– Какво искат? – пита Ан.

– Тук са, за да арестуват господин Брендайс.

Погледите ни се срещат, когато асистентката є излиза и затваря вратата. На път съм да се разпадна. Както винаги Ан поема контрола над ситуацията.

– Излез през конферентната зала. След това слез по зад-ното стълбище. Намери си някое местенце, на което да отседнеш.

Изважда пари от горното чекмедже на бюрото си и ми ги подава. Тръгвам към конферентната зала.

– Аз ще се оправя с ченгетата – заявява издателката ми.

– Прочети книгата, чу ли?

– По дяволите, Джейкъб. Естествено, че ще я прочета.

Тя излиза от офиса си. Аз също тръгвам. Последното, което чувам от нейната уста, е:

– Добър ден, полицаи. Как мога да ви помогна?