„Сянката на катедралата“ на Милош Урбан (Изд. Колибри) е един от най-известните съвременни романи в чешката литература.

Това е една детективска история (но не само!), изпълнена с много магия, религиозни тайнства, заплетени мистерии и щипка любов.

И въпреки че като цяло Урбан е сравняван с Умберто Еко заради мистиката в творбите му, то „Сянката на катедралата“ за мен се нарежда неизменно до „Шифърът на Леонардо“ на Дан Браун.

Историята започва със серия странни събития, които се случват в пражката църква „Свети Вит“ – оскверняване на архитектурни шедьоври, необясними убийства.

Един изтънчен изкуствовед и цапнатата в устата полицайка Клара се заемат с разбулването на загадките, за да открият, че единият от двамата не е чужд на престъпленията.

Това, което кара читателя нетърпеливо да разлиства страница след страница, е многообразието от жанрове, преплетени в историята. На моменти разказът спира и авторът ни запознава с религиозни и архитектурни тайнства, древни митове или разсъждения за човешката душа, за съдбата, за предопределеността. След това Урбан щраква с пръсти и отново ни връща към съвремието, основната история и, разбира се, важният въпрос – кой е убиецът.

Същите тези елементи обаче правят романа леко тежък за четене. За мен лично това беше частта с детайлите около катедралата, устройството й и църковните ритуали. Тези описания обаче са там с причина и безспорно си струва да им се отдели време, най-малкото защото иначе няма да усетите пълнотата на историята.

„Сянката на катедралата“ е книга, която може да прочетете повече от веднъж. Тя е толкова богата на детайли, че с всяко четене може да откривате нещо ново, а ако си оставите и година-две между тях, дори няма да се сетите как се разплита мистерията и ще можете отново да изпитате емоцията от разгадаването й.

За магията на романа допринася и атмосферата на Прага и катедралата „Свети Вит“, която е една от най-разпознаваемите забележителности на чешката столица. Тя е вечният дом на много крале на Бохемия, а по величествената й структура се работи в продължение на векове. Достатъчно е да се каже, че строежът й започва през 1344 г. и е окончателно завършена за юбилея на Вацлав I през 1929 г. И въпреки че съм пристрастна, тъй като веднъж опознала магията на Прага, мога да се връщам там отново и отново, уверявам ви, че докосването до този град и този роман си заслужават.

Избрани цитати

• Къде беше Бог, иде ни да се запитаме, та допусна да се случи това? Стоим над ковчега на окървавения старец и се питаме защо точно той, за когото казваха, че и на мравката път прави. Може би Бог е решил, че той е достоен да бъде жертва. Навярно само с това примирено обяснение ни е отредено да се задоволим; та кои сме ние, за да искаме да знаем повече? Нали неговите пътища са неведоми и на нас не ни остава друго, освен да крачим натам, накъдето ни водят, и често пъти да се дивим и да плачем, като видим къде са ни отвели.
• Малко по-нататък площадът Свети Иржи откриваше гледка към катедралата от изток. Не харесвам особено този зрителен ъгъл, може би защото още от детството ми катедралният кораб с кулите и олтарната част с гъсталака от подпорни колони ми напомняше дървена корона, грамадна и тъмна (…) Гледката всеки път извикваше у мен това чувство, никога не можах да се отърся от него. Дори ако гледах катедралата, да речем, от другия бяг на реката, храмът сякаш ми отвръщаше с поглед, който казваше: застанал си там, знам, че си там, не си мисли, че можеш да ми избягаш.
• Огледалото е символ на познанието, по-късно става символ на мъдростта. Може да е сребърно, но може да е и черно. Сребърното се нуждае от светлина и отразява лицето. На черното огледало не му трябва светлина и то отразява това, което е скрито зад лицето.
• Чуй, Клара: катедралата е образ на света. Дори след като е построена, тя остава отворено, незавършено творение; интериорът и украсата на прозорците могат непрестанно да се променят и допълват, и гледана отвън, сградата се отваря физически към всички страни с параклиси, кули и стълбища, но най-вече с лъчите на ребрата на колоните, при което не престава да напомня отгоре кръст.

Малко за автора

Милош Урбан е писател, редактор и преводач. Роден на 4 октомври 1967 г. в малкия чешки град Соколов.

Образованието си получава във Филологическия факултет на Карловия университет, в департамента по английска филология и скандинавистика.

Автор е на пет романа, сред които „Седемте църкви“ и „Водният дух“ и е високо оценявани от европейската критика, която го определя като една от надеждите на новата чешка проза.

Автор е и на няколко театрални пиеси и къси разкази, публикувани в различни списания.

Пътеписи за Златния град:

Прага – златното сърце на Европа

Прага – отново за златното сърце на Европа

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.