Сесар Майорки

La entrevista en español

Сесар Майорки е един от най обичаните испански писатели (автор на над 30 романа), успял да възроди приключенския роман, в целия му блясък и пъстрота, не само в Испания, но в сърцата на хиляди деца по света.

Срещаме го на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи , за да ни разкаже за детството си в писателско семейство, за собствения си творчески път, любимите си “рожби” сред приключенските романи, рецептата за съхраняване на детското в сърцата, пътешествията…

Как бихте се представил на едно дете? Кой сте? С какво се занимавате?

Пиша юношеска литература, тази, която англосаксонците наричат young adult, така че читателите ми са повече тийнейджъри, отколкото деца. Вярно, писал съм и роман за деца, Пясъчният човек (понеже малкият ми син ме помоли).

Как бих се представил на едно дете? Първото, което бих направил, е да отнасям с него като с възрастен. Второто – да му покаже, че мога да съм толкова инфантилен, че дори и повече от него. А как бих му обяснил с какво се занимавам?

Бих му казал, че съм магьосник и имам силата да творя съновидения. Децата обичат магьосниците.

Как започнахте да пишете?  И кое Ви кара да продължавате? 

Моят баща, Хосе Майорки, беше писател. Беше много известен през 40-те, 50-те и 60-те години на миналия век, и то не само в Испания, но и в голяма част от Европа и Латинска Америка. Създаваше популярна литература, уестърни преди всичко, а най-известната му творба, серията романи за Койота, бе преведена на 14 езика.

С това искам да кажа, че писането и литературата, са били част от живота ми, откакто съм се родил.

Сесар Майорки

Малко преди гостуването си в София и срещата с детските си читатели у нас, Сесар Майорки ни изпрати любимия си спомен от детството, запечатан на лента

Започнах да пиша от много малък. Публикувах първия си разказ  на 14-годишна възраст, а на 16 започнах да сътруднича на хумористичното списание La Codorniz.

Учих журналистика и няколко години работих като журналист. После, през 1981 г., станах рекламен текстописец. И двете работи, както може да се види, са свързани с писането. Накрая, в средата на 90-те години, се посветих изцяло на литературата.

А защо продължавам да пиша? По много причини, но може би най-важната – а и също най-тривиалната – е, че съм професионален писател и живея от писането си.

Какви теми Ви вълнуват? Писал сте роман в памет на жертвите от масова стрелба в колумбийско училище, имате разкази срещу училищното насилие… Но също много творби, изобилстващи от хумор и приключения.

Бих се отегчил да пиша по една и съща тема и в една и съща форма. С всеки нов роман се опитвам да сменя жанра, а дори и стила си. И все пак, има литературни жанрове, които ме привличат по-силно от други. Обичам фантастичната литература и научната фантастика, но вероятно жанрът, на който се наслаждавам най-много пишейки, е класическата приключенска литература, в стила на Жул Верн, Дойл или Уелс (всъщност “Остров Боуен” е отдаване на почит към този жанр и тези автори). Предполагам, че любовта ми към приключенския роман се дължи на друга от големите ми страсти – пътуването. Колкото до хумора, за мен той е основополагащ. Във всичките ми романи, включително в най-драматичните, има щипка хумор.

Имате множество награди за романите си. Но винаги сте твърдял, че “Наградата ми не са отличията, а читателите”. За кого пишете?

Първият човек, на когото това, което пиша трябва да се хареса, съм аз; не просто пиша текста, но съм и неговият пръв читател. Така че, в началото, пиша за себе си. Но това не е достатъчно. Докато пиша, се раздвоявам, от една страна е писателят, а от друга – хипотетичният читател, когото наричам “Нещото”. Единствената му особеност е, че докато Сесар Майорки познава цялата история, “Нищото” си няма и понятие от нея. Пиша и наблюдавам как този въображаем читател реагира: дали му харесва, дали успява да го заинтригува, дали го изненадва… Така че,

пиша за себе си и за едно създание, на име “Нещото”.

Кой е Нещото? Абстрактен читател, без пол, без възраст, без идеология, без националност, без нищо. Може да е всеки. Затова пиша за всички. Вярвам, че един роман, от който и да е жанр, включително детския и юношеския, за да бъде наистина добър, трябва да може да се хареса на всички, с други думи също и на възрастните. Затова, когато пиша за юноши, не разсъждавам “пиша за млади хора”. Просто пиша.

“Юношеският роман е по-отворен жанр, каквито вероятно са и читателите му. Младите читатели са страхотни и при това – много. За съжаление, изгубваме мнозина по пътя …”, сте казвал след получаването на испанската Национална награда за детска и младежка литература за романа “Остров Боуен”. Според Вас защо това е така?

Сесар Майорки

Сесар Майорки

Много е трудно да се отговори на въпроса, защото се намесват много фактори и, честно казано, и на мен самия не ми е особено ясно.

Като цяло може да се твърди, че децата на четящи родители също са читатели. Е, в Испания 40% от хората признават, че въобще не четат книги. Това означава, че има много семейства, в които не се чете, много къщи, където няма и една нещастна книга. В този контекст е трудно за детето да обикне четенето.

Друг проблем е, че в испанските училища и институти, четенето се насърчава – и то четенето за удоволствие – докато учениците навършат около 14 години. Но от тази възраст нататък литературата се превръща в предмет, по който трябва да преминеш, а задължителните четива (наложени от Учебния план) са като цяло текстове на класически автори. Отлични автори, но неподходящи за тази възраст. Така че четенето престава да бъде приятно и става тежко задължение. Един мой приятел, преподавател по литература, казва, че всеки път, когато принуждава учениците си да четат класически текст, е наясно, че губи поне десетима читатели.

Накратко, със сигурност има още причини, но двете споменати са може би най-важните.

Казвате, че като писател на юношеска литература основният Ви принцип е: “това, което пиша, трябва да бъде достатъчно забавно и вълнуващо, за да се конкурира с всички алтернативи на забавления, които младите хора имат днес”. А също, че “задължителната литература трябва да бъде добра, но и съблазнителна”. Как можем да съблазним младите хора да четат повече и с интерес – в училище, у дома?

Както казах и при предишния си отговор, насърчаването на четенето в семейството е от основно значение. Най-доброто, разбира се, е примерът.

Ако децата видят своите родители да четат, ще ги имитират.

От друга страна, в училищата (поне в някои) има планове за насърчаване на четенето, работилници за творческо писане, устни разказвачи, литературни клубове и др. Това добре, но какво правя аз като автор?

Двата основни противника на четенето сред тийнейджърите са конзолите за видеоигри и интернет. Конзолите са вълнуващи, обсебващи вниманието и пристрастяващи. Тийнейджърът изиграва една игра, приисква му се  да продължи да играе, а след това друга, и друга… Като наркотик е. И с интернет и социалните мрежи се случва същото нещо. Те са пристрастяващи занимания в по-голяма или по-малка степен.

Как се конкурирам с това? Ами като се опитвам моите романи също да са пристрастяващи, така че когато тийнейджърите започнат да ги четат, да не могат да спрат и да имат нужда да прелистват страница след страница. Ето защо, когато пиша, обикновено правя пауза на всеки три или четири страници, за да се запитам: “Тези страници, които току-що написах достатъчно интересни ли са? Имат ли кукичка, имат ли добър захват? Липсва ли им нещо? Или им идва в повече? Е, това е моята рецепта.

Написал сте над 30 романа? Имате ли любими “рожби” сред тях? А герои, които бихте искали да срещнете в действителност?

Разбира се, че имам “любими деца”. Ако се съсредоточа само върху юношеската литература, поне две. Едното е “Остров Боуен”, може би моят най-амбициозен роман и, разбира се, този, който е спечелил най-много награди и най-добри рецензии. Другият е “Сълзите на Шива”. Това е моята най-комерсиална творба, от която съм продал стотици хиляди копия. Но любовта ми не е мотивирана от това (или поне не само), обичам го защото е и моят най-автобиографичен роман.

А кои от моите герои бих искал да срещна в реалния живот? Мисля си за професор Улисес Сарко, един от главните герои в “Остров Боуен. Но само да прекарам миг с него, защото като персонаж той е забавен, но в действителност би бил прекалено… напрягащ.

Бяхме впечатлени от думите Ви: “Трябва да третирате литературата, сякаш е игра”. На какво играете днес?

Българската корица на "Остров Боуен" на Сесар Майорки

Българската корица на “Остров Боуен” на Сесар Майорки

Искате да кажеш над какво работя сега? Завършвам третия том на трилогия, с фокус върху информатиката и опасностите от интернет. Първата книга се нарича “Стратегията на паразита”, а останалите две все още нямат заглавия.

Също така съм на половината път от написването на романа “Седмото царство”. Това е приключенска история, развиваща се в едно близко бъдеще, когато цивилизацията се е сринала. Разказва историята на трима братя в един враждебен и див свят.

Става въпрос също за катастрофата, до която могат да доведат капитализмът без спирачки и ултралиберализмът, като в същото време задава въпроса за границите на понятието “цивилизация”, особено когато се сблъскват с чистото оцеляване.

Изглежда, че много възрастни забравят, че са били деца. В блога Ви четем мотото: “Най-доброто нещо у мен е детето, което бях”. А в едно интервю добавяте: “Трябва да подхранвам детето в себе си, в деня, в който започна да приемам нещата сериозно, да мисля за това колко тежко е по света или да взимам на сериозно себе си, в този ден ще бъда свършен. Това дете ме държи жив. ” Как да запазим детето живо? Как да го подхранваме?

Мисля, че за да отговоря на този въпрос, ще трябва да напиша цяла книга. Но ще се опитам да обобщя. Има една фраза, мисля на Урсула К. Ле Гуин, която ми харесва: “Креативният възрастен е дете, което е оцеляло”.

Защото децата са въображение и фантазия в най-чиста форма; те са любопитни по природа, поддържат непокътнатa способността си за учудване, възприемат магията, която е скрита навсякъде, те са спонтанни по чуден начин.

Всичко това е от основно значение за творчеството. Но с времето, когато остаряваме, се превръщаме във “вкаменелост”. Губим любопитството си, губим учудването и захвърляме магията в чекмеджето с безполезни неща. Така ставаме скучни мумии без щипка способност да творим.

За да поддържате детето живо, трябва да го храните, без да го лишавате от това, което му харесва. Докато растете, не спирайте да четете комикси, да гледайте филми със супергерои, да четете фантастика и научна фантастика, никога не спирайте да играете, страстно се стремете към моментите на учудване; пътувайте, защото когато пътувате, виждате всичко с очите на дете. Гледайте звездите и тръпнете пред чудото на Вселената. Задавайте си въпроси за всичко. Търсете магията, в най-голямото и в най-малкото, в най-изключителното и най-ежедневното. И преди всичко, упражнявайте въображението си, защото въображението и фантазията служат не само за писане, но също така, и преди всичко, за да дадат цвят и вкус на живота ни.

Това е процес, който трябва да поддържате постоянно, от деца и докато не остареете. Не бива да се прекъсва. Ако в даден момент станете сериозни, благовъзпитани и скучни възрастен, детето ще бъде мъртво и никога няма да можете да го възкресите.

“Възползвам се от пътуванията си”, казвате в друго интервю. Ще се възползвате ли и от пътуването си до България?

Вярно е. От моите пътувания са възникнали много сюжети. Например посетих Колумбия и години по-късно написах два романа, развиващи се в тази страна. Същото се случи и с моите пътувания до Бретан, Англия, Финландия, Норвегия и Мексико. Винаги извличам литературен материал от пътуванията си.

Ще се случи и с България, убеден съм. Жалко е, че ще бъда само три дни и само в София. Бих искал да опозная останалата част от страната. Но,

както каза Шварценегер във филма Терминатор: “Ще се върна!”

Любимият фестивал ни срещна също с:

Жил Парис: Аз съм контрабандист на емоции (интервю)

Юлия Спиридонова: Още подслушвам децата за вдъхновение. Но понякога ме хващат (интервю)

César Mallorquí: Los niños son imaginación y fantasía en estado puro

César Mayor es uno de los escritores españoles más queridos (autor de más de 30 novelas) que ha logrado revivir la novela de aventuras en todo su glamour y color, no solo en España, sino en los corazones de miles de niños de todo el mundo.

Le encontramos en el Festival Literario Internacional de Sofía para Niños y Adolescentes para que nos cuente sobre su infancia en la familia de un escritor, su propio camino creativo, sus “hijos” favoritos entre las novelas de aventuras que ha escrito, la receta para alimentar al niño que llevamos, los viajes …

¿Cómo se presentaría a un niño? ¿Quién es Ud.? ¿A qué se dedica?

Escribo literatura juvenil, lo que los anglosajones llaman young adults, así que mis lectores son más adolescentes que niños. Pero también es cierto que he escrito una novela infantil, El hombre de arena (porque me lo pidió mi hijo pequeño). ¿Cómo me presentaría a un niño? Lo primero que haría es tratarle como si fuera un adulto. Y lo segundo, demostrarle que puedo ser tan infantil o más que él. ¿Y cómo le explicaría lo que hago?

Le diría que soy un mago y tengo el poder de crear sueños. A los niños les gustan los magos.

¿Cómo empezó a escribir? ¿Y por qué sigue haciéndolo?

Mi padre, José Mallorquí, era escritor. Fue muy famoso durante las décadas de los 40, 50 y 60 del siglo pasado; y no sólo en España, sino también en gran parte de Europa y Latinoamérica. Escribía literatura popular, western sobre todo, y su obra más conocida, la serie de novelas de El Coyote, se tradujo a catorce idiomas.

Сесар Майорки

Con esto quiero decir que la escritura, la literatura, ha formado parte de mi vida desde que nací. Comencé a escribir siendo muy pequeño.

Publiqué mi primer relato cuando tenía quince años, y a los diecisiete empecé a colaborar con la revista de humor La Codorniz.

Estudié Periodismo y trabajé como periodista durante unos años; luego, en 1981, me convertí en redactor publicitario. Ambos trabajos, como puede verse, están relacionados con la escritura. Finalmente, a mediados de los 90, me dediqué por completo a la literatura.

¿Por qué sigo escribiendo? Por muchísimas razones; pero quizá la más importante –y también la más vulgar- es que soy escritor profesional y vivo de lo que escribo.

¿Cuáles son los temas que le interesan? Ha escrito una novela juvenil en homenaje a las víctimas de la masacre de la escuela de Columbine, tiene relatos contra el acoso escolar… Pero también muchas obras que abundan de humor y puras aventuras. 

Me parecería muy aburrido escribir siempre sobre los mismos temas y de la misma forma. Con cada nueva novela procuro cambiar de género e, incluso, de estilo. No obstante, hay géneros literarios que me atraen más que otros. Me gustan mucho la literatura fantástica y la ciencia ficción; pero, probablemente, el género con el que más disfruto escribiendo es la literatura clásica de aventuras, al estilo de Verne, Doyle o Wells (precisamente La isla de Bowen es un homenaje a ese género y a esos autores). Supongo que mi amor por la novela de aventuras se debe a otra de mis grandes pasiones: viajar. En cuanto al humor, para mí es fundamental; en todas mis novelas, incluso en las más dramáticas, hay toques de humor.

Ud. ha obtenido muchísimos premios. Pero dice que “La recompensa no son los premios, sino los lectores”. ¿Para quién escribe?

A la primera persona que debe gustarle lo que escribo es a mí, pues no solo escribo un texto, sino que además soy su primer lector. Así que, en principio, escribo para mí. Pero eso no basta. Mientras escribo me disocio: por un lado está el escritor y por otro un hipotético lector, al que llamo “La Cosa”. La única característica que tiene es que, mientras el César Escritor conoce toda la historia, “La Cosa” no la conoce en absoluto. Escribo y veo cómo reacciona ese lector imaginario; si le gusta, si le engancha, si le sorprende…

De modo que escribo para mí y para un ente llamado La Cosa.

Pero, ¿quién es La Cosa? Un lector en abstracto; no tiene sexo, ni edad, ni ideología, ni nacionalidad, ni nada. Podría ser cualquiera. Por tanto: escribo para todo el mundo. Creo que una novela de cualquier género, incluyendo el infantil y juvenil, para ser buena de verdad tiene que poder gustarle a todo el mundo; es decir, también a los adultos. Por eso, cuando escribo para jóvenes no pienso que estoy escribiendo para jóvenes. Simplemente escribo.

“Juvenil es un género más abierto, como posiblemente lo sean los lectores. Los lectores jóvenes son fabulosos y hay muchos. Por desgracia, gran parte de ellos se pierden por el camino…”, asegura Ud. después de obtener el Premio Nacional de Literatura Infantil y Juvenil en su edición 2013, por su novela La isla de Bowen (Edebé). En su opinión ¿a qué se debe eso?

Es muy difícil contestar a esa pregunta, porque intervienen muchos factores y, sinceramente, no lo tengo demasiado claro.

Por lo general, puede afirmarse que los hijos de padres lectores son también lectores. Pues bien, en España el 40 % de las personas confiesa no leer jamás ni un libro. Es decir, hay muchísimas familias en las que no se practica la lectura, muchísimas casas en las que no hay ni un miserable libro. En ese contexto es difícil que un niño se aficione a la lectura.

Otro problema es que en los colegios e institutos españoles, se fomenta la lectura –la lectura por placer- hasta que los alumnos tienen unos 14 años. Pero a partir de esa edad la literatura se convierte en una asignatura que hay que aprobar, y las lecturas obligatorias (impuestas por el Plan de Estudios) son, por lo general, textos de autores clásicos. Excelentes autores, pero no adecuados para esa edad. Así que leer deja de ser algo placentero y se convierte en una pesada obligación. Un amigo mío, profesor de literatura, dice que cada vez que obliga a sus alumnos a leer un texto clásico, es consciente que está perdiendo a por lo menos diez lectores.

En fin, seguro que hay más razones; pero esas dos que he mencionado son, quizá, las más importantes.

Dice que, como escritor de literatura juvenil, su principio básico es: “lo que escriba ha de ser lo suficientemente divertido y apasionante como para poder competir con todas las alternativas de diversión con que, hoy por hoy, cuentan los jóvenes”. Y también, que “Una lectura obligatoria ha de ser una buena lectura, pero también una lectura seductora”. ¿Cómo podemos seducir los jóvenes leer más y con interés, en la escuela, en casa?

Como he dicho en la anterior respuesta, fomentar la lectura en la familia es fundamental; pero, claro, lo mejor para eso es el ejemplo.

Si los hijos ven leer a sus padres, los imitarán.

Por otro lado, en los colegios (al menos en algunos) hay planes de fomento de la lectura, talleres de escritura, narradores orales, clubs de lectura, etc. Ahora bien, ¿qué hago yo como autor?

Los dos principales adversarios de la lectura entre los adolescentes son las consolas de videojuegos e Internet. Las consolas son apasionantes, absorbentes y adictivas. El adolescente juega una partida, y quiere seguir jugando, y luego otra partida, y otra… Es como una droga. Y con Internet y las redes sociales ocurre exactamente lo mismo. Son prácticas adictivas en mayor o menor medida.

¿Cómo compito contra eso? Pues procurando que mis novelas sean también adictivas, que cuando los adolescentes empiecen a leerlas no puedan parar y tengan la necesidad de pasar una página tras otra. Por eso, cuando escribo suelo hacer una pausa cada tres o cuatro páginas para preguntarme: “¿Estas páginas que acabo de escribir son lo suficientemente interesantes? ¿Tienen gancho, tienen garra? ¿Les falta o les sobra algo?”. Bueno, esa es mi receta.

Ha escrito Ud. más de 30 libros. ¿Tiene entre ellos “hijos” predilectos? ¿Y personajes a quienes le gustaría conocer en la vida?

Claro que tengo “hijos favoritos”. Si me centro sólo en la literatura juvenil,  al menos dos. Uno es La isla de Bowen; quizá mi novela más ambiciosa, y desde luego la que ha obtenido más premios y mejores críticas. La otra es Las lágrimas de Shiva. Se trata de mi obra más comercial, con la que he vendido cientos de miles de ejemplares. Pero mi cariño no está motivado por eso (al menos, no solo por eso), sino porque también es mi novela más autobiográfica.

¿A cuál de mis personajes me gustaría conocer en la vida real? Creo que al profesor Ulises Zarco, uno de los protagonistas de La isla de Bowen. Pero sólo pasar un rato con él, porque como personaje es divertido, pero en la realidad sería demasiado… intenso.

Nos impresionó su “Hay que tratar la literatura como si fuese un juego”. ¿A que juega hoy día?

¿Se refiere a en qué estoy trabajando ahora? Estoy terminando el tercer volumen de una trilogía centrada en la informática y en los peligros de Internet. El primer libro se llama La estrategia del parásito, y los otros dos todavía no tienen título.

También tengo a medio escribir una novela llamada El séptimo reino. Es un relato de aventuras ambientado en un futuro cercano en el que la civilización se ha colapsado, y cuenta la historia de tres hermanos  en un mundo hostil y salvaje. Trata sobre el desastre al que puede llevarnos el capitalismo sin freno y el ultraliberalismo, y al tiempo se pregunta sobre los límites del concepto “civilización”, sobre todo cuando se enfrenta a la pura supervivencia.

Parece que muchos adultos se olvidan de que han sido niños. En su blog hay un lema: “Lo mejor de mí mismo está en el niño que fui”. Y en una entrevista añade: “Tengo que alimentar al niño. El día que me empiece a tomar en serio las cosas, a pensar en lo grave que es el mundo, que me empiece a tomar en serio a mí mismo, ese día estaré acabado. Es el niño el que me mantiene vivo.” Pero, ¿cómo mantener vivo al niño? ¿Cómo alimentarlo?

Creo que para poder contestar a esa pregunta tendría que escribir todo un libro; pero intentaré resumir. Hay una frase, creo que de Ursula K. Le Guin, que me gusta: “Un adulto creativo es un niño que ha sobrevivido”. Porque

los niños son imaginación y fantasía en estado puro; son curiosos por naturaleza, conservan intacta su capacidad de asombro, perciben la magia que se oculta en todas partes, son maravillosamente espontáneos.

Todo eso es fundamental para la creatividad. Pero con el tiempo, conforme envejecemos, nos vamos “fosilizando”. Perdemos la curiosidad, perdemos el asombro y arrojamos la magia al cajón de las cosas inútiles. Y así nos convertimos en aburridas momias sin pizca de creatividad.

Para mantener vivo al niño hay que alimentarlo sin privarle de lo que le gusta. Conforme vayas creciendo, no dejes de leer comics, ve películas de superhéroes, lee literatura fantástica y de ciencia ficción, nunca dejes de jugar, busca apasionadamente el asombro; viaja, porque al viajar lo ves todo con ojos de niño. Mira las estrellas y estremécete ante el milagro del universo. Pregúntatelo todo. Busca la magia que hay en lo más grande y en lo más pequeño, en lo más excepcional y en lo más cotidiano. Y, sobre todo, ejercita la imaginación, porque la imaginación y la fantasía no solo sirven para escribir, sino también, y sobre todo, para darle color y sabor a tu vida.

Ahora bien, eso es un proceso que debes mantener constante desde que eres un niño hasta que envejeces. No se debe interrumpir. Si en algún momento te conviertes en un adulto serio, formal y aburrido, el niño habrá muerto y jamás podrás resucitarlo.

“Le saco provecho a mis viajes”, dice en otra entrevista. ¿Espera sacar un provecho a su viaje a Bulgaria?

Es cierto; muchos argumentos han surgido de mis viajes. Por ejemplo, visité Colombia y años después escribí dos novelas ambientadas en ese país. Y lo mismo pasó con mis viajes a la Bretaña Francesa, a Inglaterra, a Finlandia, a Noruega o a México. Siempre extraigo de mis viajes material literario.

Y lo mismo me pasará con Bulgaria, estoy seguro. La pena es que sólo estaré tres días, y sólo en Sofía. Me encantaría conocer el resto del país.

Pero, como decía Schwarzenegger en la película Terminator: “Volveré”.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук