Основана през 2014 г., рок групата „Krekhaus“ вече има зад гърба си серия от концерти в различни столични заведения, както и на някои от най-мащабните фестивали в страната, сред които „София диша“ и „Капана фест“. Има и три големи колаборации: бандата е подгрявала за „Остава“, била е част от лейбъла „Homeovox“, а през април 2018 г. е лично избрана от австрийското пауър трио „Mother’s Cake“, за да подгрява на софийския им концерт по време на европейското им турне.

Славата, която предхожда „Krekhaus“, е, че публиката не знае какво да очаква преди концерт, докато витае усещането за непредположима изненада, която наново впечатлява и най-върлия фен.

Известни с това, че никога не свирят една песен по еднакъв начин два пъти, „Krekhaus“ си дават творческата свобода да създадат всеки музикален свят, който могат да си представят.

Стремежът е всяко представление да стане уникално, ефимерно изживяване, което никога няма да бъде повторено по същия начин. „Ние свирим рок, но отношението ни е джаз“, казват те.

На 26 юли „Krekhaus“ представя дебютния си албум на сцената на едно от емблематичните места в столицата, „Маймунарника“, превърнала се в дом на десетки рок легенди през годините. Водещият сингъл от албума „Odd One Out“ бе пуснат онлайн от бандата преди месец, последван от втори наскоро. Специални гости на събитието са рок триото „Saint Electrics“.

Повече за събитието може да откриете тук. За любимата си (вече) банда разговаряме с Явор Недев, китарист на Krekhaus.

Как се запознахте с останалите членове на бандата?

С търпение и вяра. Знаех, че рано или късно ще се запозная с хора, с които да споделя музикалните си терзания и с които да изградим заедно мелодичните си изречения.

А с Георги (бел. ред. – Георги Велинов, вокал) опознаването ни започна, когато една обща приятелка, Бибс, ни представи един на друг. Както се казваше в онази песен: тя беше прахосмукачката, която ни събра в едно (бел. ред. – Arctic Monkeys – I Wanna Be Yours).

Той се появи изневиделица като глас от сумрака на една лятна нощ, когато с още няколко души разпявахме плачещите светкавици в парка на Народен.

И така си остана известно време – безтелесен глас на нощта.

Докато битовата необходимост от среднощен Subway не ни срещна отново и безтелесното се превърна в конкретно предложение за общи търсения на мелодии.

Отидох у тях на ул. „6-ти септември“ без очаквания и без планове и се прибрах обратно у нас след около две седмици.

Преувеличавам, разбира се, в името на добрия разказ, но реално се прибирах, за да се преобличам, а през останалото време свирихме или говорехме за свирене.

Живеехме на кафе и сандвичи и от треската на недовършената музикална мисъл. Квартирата му беше на първия етаж с огромни прозорци към улицата и нерядко хора се спираха в опит да разберат

какво се случваше в онази стая, която издаваше недоспали китарни рифове и бълнуванията на едно обезумяло пиано.

Недалеч от тази неистова стая беше бар „Родерик“, където беше станало традиция да се събираме с колегите ми от университета след края на работните ни дни. Учехме за филолози и някои от нас вече преподаваха, та се виждахме да споделим началните си впечатления от работата и замаяните си барови стъпки.

В един такъв четвъртък свиреха Ния и Явор (бел. ред. – Явор Милчев, бас), които вече бях слушал няколко пъти през изминалите седмици на студентско своеволие. Тогава почувствах особена необходимост да им предложа да се включа в тяхното дуо като аматьор кахонист. Явчо се съгласи. Щото е Явчо и е любопитен. Ния ме изгледа странно. Но и двамата не са очаквали да се появя след 10 минути, нарамил кахона и безумната си, нахална усмивка.

Една песен стана две, стана четири и свършихме сета в така импровизирания състав. Стана неочаквано добре и го повторихме на следващата седмица. По това време вече бяхме записали едно акустично демо с Георги, което пратих на Явчо. Не спрял да го слуша дни наред.

Явчо беше първият ни фен, когато още нямахме идея, че някога ще имаме фенове. Предложих му да дойде да подрънчим и историята на безвремевите импровизации се повтори. Тогава още ходеше на училище и отивахме да го чакаме да свърши часове, за да го отмъкнем да свирим. Не му помагахме особено много в училищните му стремежи. И то си личи. Изразява се чудно с баса си, ама две думи не може да обели сега.

С Матей запознанството ни е най-скорошно и все още трупаме истории заедно. Миналата година ни трябваше нов барабанист. Пенката, предишният ни тъпанджия, навременно ни сподели, че не мисли, че музиката е неговото нещо и се наложи да търсим четвъртото звено. Явчо вече свиреше с Матей в „Nac Buktu“ и го придърпа към нашите безумия.

Вписа се перфектно – точен до безразсъдност и стилово неограничен. Първото ни участие заедно за „София диша“ мина някак на пръсти, гледахме се с очакване и стиснати зъби. Ще ли я бъде тази банда, или не? След това октомври влязохме за записи и вече като установен квартет.

Критиците дават редица различни определения на стила ви. Вие самите как бихте се определили?

Възрожденски.

Като погледнем какъв тип музика води класациите в днешно време, изглежда, че ерата на рокендрола е приключила, поне за популярната култура. Това тревожи ли ви?

Не знам откъде се е пръкнал този разказ, че рокендролът изживява последните си години. Наблюдавам терзанията покрай фалита на „Гибсън“ и се говори, че китарата като инструмент също слиза от подиума.

Ед Шийрън обаче свири с една китара на Уембли. Сам. „Ernie Ball“ правят поръчкова китара за Ан Ерин Кларк или Сейнт Винсънт, а други китарни производители следват модела и започват да развиват бранда си към жени китаристи.

Това не трябва да се разбира като отговор на западащи продажби, напротив, продажбите им са в положителни проценти. Усещат необходимостта да се разчупи образът на доминиращия шредър и да се отговори на повика на времето.

Китарната музика излиза извън годините на техническото превъзходство, нещо, което с удоволствие наблюдавам. Да се мисли за инструмента като нещо повече от две неща – ритъм и соло. Защото китарата е богата вселена на изразяване. Не знам друг инструмент, освен пианото, на който може да се свирят толкова много стилове и да звучат автентично и на място.

Вероятно преобладаващото чувство, че рокендролът си е изживял времето идва от вече неизличимия факт, че популярната музика е скъсала с блус корените си.

Рокендролът като чувство винаги е бил търсене и несъгласие, автентичност и удар по капачките, изтощена любов в страната на електрическите жени.

Поп музиката в момента не предлага това. Преосмислен синкопиран ритъм на регетонската липса на въображение.

Вие сте на прага да издадете първи албум. Къде ще ви постави вашият албум в жанрово и културно отношение?

Това не е за нас да решаваме. Жанровете ги решават тялото самоназначени критици, които, за да запълнят необходимостта от съществуването си, трябва да произвеждат нещо, каквото и да било. И произвеждат безсмислици. Удобни безсмислици. Но не сме чак толкова ренегати. Заемаме сравнително умерена консервативна позиция, че е необходимо здравословно ниво критика. Но остава фактът, че тя е паразитна.

Албумът е такъв, какъвто е. Take it or leave it. Разнопосочен, енергичен, шизофреничен, малко повече от луд и отворен за интерпретации. И за много слушания.

Когато започвахте с бандата преди четири години, как изглеждаше бъдещето тогава?

Точно толкова необозримо, колкото и сега.

Публиката реагира ли различно на музиката ви сега, отколкото в началото?

Наблюдава се една константа при внимателно слушащите. След концерти са ни споделяли, че са забравяли за времето и че се отпускат в онези състояния на разпадане на социалните притеснения. Не с такива думи, но нещо такова. Преди бяха двадесетина приятели, които кършеха снаги пред нас. Сега са повече хора, но усмивките са същите,

следконцертното озарение по лицата им е същото.

Това може само да ни радва. Че има разпознаваемост, която не ни е само в нашите глави.

Кое определи посоката, в която поехте музикално? Имало ли е момент на съзнателно вземане на решение да страните от определени жанрове, а да се насочите към други, или посоката е възникнала от само себе си?

В повечето случай имаме определени звуци в главите ни, които преследваме, и ако те се окажат от разнородни стилове, това ни най-малко не ни притеснява. Явката и Георги по това си пасват, работят малко шизофренично, често Георги рисува музика, когато ни обяснява какво има предвид. В този смисъл се прескачат и различни изкуства. Но в музиката се стремим да следваме каквото усещаме, че е вярно за момента. В повечето случаи не знаем какво ще стане, ако тръгнем в дадената насока. И това ни държи, това постоянно любопитство за крайния резултат.

Трима артисти, които са важни за вас?

Нека да ги наречем три качества. В тях се намират истинските артисти. А именно

целенасоченост, неподправеност и смелост.

Кое ви е по-любимо – процесът на композиране, когато тепърва създавате, или моментът, в който свирите пред публика вече готовите си песни?

Явката се стяга всеки път, преди да излезе на сцена. Може и пет човека да са, пак си хапе езика.

Удоволствията са различни.

В студиото, в репетиционната се гради малко по малко, с любов и яд, и терзания, но усещането да създаваш с другарите си нещо, което е важно за вас, е несравнимо.

На сцена вече се опитваме да даваме това и на хората пред нас, на личностите, събрани в едно,  дошли на един концерт-сеанс.

При новите песни винаги е малко напрегнато – не знаем дали ще проработят, или не.

На нас ни звучат и си ги харесваме, но това не означава непременно, че ще бъдат успешни, и първото излизане на една нова песен е ходене по тънко въже, ако стигнем срещуположния край, сме спасени.

Когато излизате на живо пред публика, кое е най-важно за вас?

Да се представим по-добре от последния път, да успеем да намерим силите да дадем колкото се може повече енергия и искрен кеф, да се предизвикаме един друг, да реагираме на момента и да се свържем с публиката, да я накараме да излезе за малко от обикновеното си, скучно, стресирано, ФПЧ състояние на градски чеда и да се огледат, и да се видят.

Искаме след концерти хората да не си гледат телефоните, а да си говорят в следсеансово спокойствие.

Какво бихте искали да постигнете в бъдеще музикално?

Да продължим да се учим, да сме динамични и да сме толкова добри, колкото талантите ни го позволяват. И да напишем музиката за KREKHAUS и симфоничен оркестър.

Още от KREKHAUS:

Krekhaus пусна първи сингъл от нов албум (видео)

* * *

Колонката на Рия е авторска поредица на нашия гост-автор Рия Найденова.

От 5 години Рия се занимава професионално с литература, а от една година опознава все повече вътрешните кръгове на музикалната плоча.

С текстове, от първо лице и основани на лични впечатления,

Рия ни води към новите ни любими открития в света на музиката, книгите и  фотографията.