Царицата на нощта - авторът, американската и българската корица

Трудно ми е да кажа дали бих посегнала към „Кралицата на нощта“, без рецензията на Ню Йорк Таймс, обещаваща ми:

„… израз на почит към жени с талант, изобретателност, упоритост, професионално майсторство и изящество – истински бал в тяхна чест“.

След някога жадното ми любопитство към 19 век и приключенските романи (в лицето най-вече на творчеството на Александър Дюма), както и към историите за сирачета (от които още обичам Дейвид Копърфийлд на Дикенс), не мислех, че тази епоха и този тип писане ще събудят интерес. Още по-малко пък естетическа наслада. Изглежда, съм се лъгала.

Всичките ми опасения за прекалено пищен – в словесно и сюжетно отношение – текст, следващ маниерността на романтично-приключенските романи от 18-19 век се изпариха още с първите страници.

С първите ярки герои и стройни диалози, с първите драматични описания. Няма как да не искам да прочета роман, чийто автор може да рисува картини като:

„Нощем Париж бе осветен от газени фенери, които придаваха на нощното небе тъмнолилавия цвят на синина от удар – нощите там не ми приличаха на нощи, а по-скоро на някакво постоянно здрачаване, като че ли слънцето се беше закачило в нещо, слизайки надолу и сега не можеше да залезе докрай.“

Лесно ми е да повярвам, че Алекзандър Чи е работил над романа си 15 години. Действителните исторически личности и събития са правдиво описани. Оперите „Фауст”, „Кармен”, „Трубадур” и „Вълшебната флейта“ – поставени в контекста на значението за времето си. Баловете (и дори роклите) – разказани до най-малкия ритуал и детайл (не се учудвам, че сред няколкото страници благодарности към библиотеки, институции и музеи, в които е правил задълбочените си проучвания, Чи включва и Музея на модата в Париж).

Едно от най-големите достойнства на романа е начинът, по който привидното родство с романтизма и езика на приключенските романи са „сблъскани“ с най-суров реализъм, без ни най-малко да се нарушава усещането за единност. И така както ритъмът на текста предава блясъка и водовъртежа на бала, на обществото на куртизанките или двора на Тюйлери, същият улавя безнадежността на Френско-пруската война и почти едногодишната обсада на Париж, при която хиляди умират от глад, белят корите на дърветата, за да си варят супа или дори избиват животните от зоопарка и собствените си кучета…

Царицата на нощта

Сюжетът

Романът, който е в селекцията за „Най-добра книга на 2016” на изданията „Ескуайър”, „Сан Франциско Кроникъл” и „Бостън Глоуб”; избран за „Най-добра книга на лятото” от вестник „Гардиън”, всъщност е замислен като литературен вариант на операта „Вълшебната флейта” на Моцарт.

Алекзандър Чи проследява историята (фикционална, но базирана на живота на оперна певица) на Лилиет Берн, самотно момиче от американските прерии, се озовава сред блясъка на Париж в края на 19 век, след като губи трагично цялото си семейство.

Тя трябва да оцелее във време, когато се рушат империи, сред кръвопролитията на войни и бунтове – като невинна жертва на дворцови интриги и шпионаж, преследвана от любов и омраза, героинята на романа се лута от пъстрия свят на цирка, през манастири и приюти за отритнатите от обществото проститутки, до бляскавия и жесток свят на прочутите парижки куртизанки, за да стигне до салоните на Тюйлери. Лилиет разполага самo с едно оръжие – великолепния си, но крехък глас.

С  множество сюжетни обрати и ярка палитра от исторически личности, превърнали се в герои на творбата, „Царицата на нощта” проследява пътя на Лилиет от бедна уличница до обожавана оперна дива.

Необикновената й съдба я среща с Верди, Тургенев, Жорж Санд и Бизе, но над нея е надвиснала тъмна сянка, миналото я преследва и тя трябва да извоюва правото си на свобода и любов, преминавайки през огън и кръв, дори с цената на чуждата смърт.

корицата на Царицата на нощта

Царицата на нощта – избрани цитати

  • Тя идва към мен от мрака – момичето, което бях някога. Не е говорила от години, вече не помни откога. Не мога да ви кажа името ѝ, а и тя няма да ви го каже. Не от срам заради скромния ми произход – бях се превърнала в нещо, което семейството ми дори не можеше да си представи, нещо, което те биха ми попречили да стана, и в което според мен бях естествено предопределена да се превърна. Те не биха се гордели с мен.
  • Предполагам още тогава съм осъзнавала онова, което по-късно Верди ми каза за големите трагедии, за онези прочути родове, привличали вниманието на боговете със своята самонадеяност и поваляни на колене, познати ни от оперите. Доколкото ми беше известно, моето семейство не беше прочуто, но близките ми се отличаваха с безценна доброта – доколкото са имали някакво величие, то е било в добротата им. Но дори тогава, още преди за бях чувала думата „арогантност“, чувствах, че я притежавам.

А боговете не убиваха за арогантност – за арогантност те оставяха човека да живее достатъчно дълго, за да си вземе поука.

  • Нощем Париж бе осветен от газени фенери, които придаваха на нощното небе тъмнолилавия цвят на синина от удар – нощите там не ми приличаха на нощи, а по-скоро на някакво постоянно здрачаване, като че ли слънцето се беше закачило в нещо, слизайки надолу и сега не можеше да залезе докрай.
  • Тайната е, че под костюма си трябва да криеш и частица от сърцето на убиец. (…)

Като си помисли човек, и животът на куртизанка дава добра подготовка. Или изобщо животът на жена.

  • Струва ми се, че човек никога не потъва в скръбта. Знае си пътя през нея. Всъщност познаваш пътя толкова добре, че не можеш да си представиш друг.
  • Никога не се бе стремил да ме опознае. За него аз бях любов със силата на пророчество. И поради тази своя увереност той никога не си бе дал труда да проучи кого бе пленил под наметалото на своята фантазия.
  • Струва ми се, че с времето хората бяха започнали да твърдят, че е грозна, за да има поне нещо, което да се противопостави на блясъка ѝ.
  • Когато той ме целуна, отново се озовах в онзи свят, който съществуваше единствено, когато бях с него. Борех се със стария си навик, който все още поддържах – да бягам от усещанията на собственото си тяло, позволявайки на другите да си доставят наслада с него. Да бъда тук за мен бе все едно да се измъквам от собствения си гроб. Този импулс да оставам скрита в живота, който бе равносилен на смърт, страха, че това е единственият начин да бъда в безопасност – ето какво се надявах да унищожа сега у себе си.

Да разбия ключалката на клетката, в която бях превърнала сама себе си.

  • Това ми харесваше, без значение кой беше мъжът – властта, която голотата ми даваше над него.
  • Да играем тогава до край. До смърт и отвъд смъртта. Станах и видях, че той е зад мен. Тъмните му очи все още преливаха от любов, напук  на всичко.

Откъс от „Царицата на нощта“ може да прочетете тук:

Откъс от “Царицата на нощта” на Алегзандър Чи

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (100%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук