„Есетата на Сава Славчев са балансирани, елегантни и ерудирани, напълно лишени от присъщата за времето ни ненужна категоричност.

Ето какво написах на автора, веднага щом ги прочетох: „Това е твоята форма, удоволствието от свободата при употребата ѝ си личи. Искаше ми се краят на есето за литературата и културата да е по-дързък и обвиняващ, дори зловещ, за да намери, да си направи, да си отвоюва място в съзнанието на четящия. За щастие няма нищо такова! Културният човек се познава по начина, по който защитава културата, а аз съм варварин и се осъзнах като такъв, докато четях. Но от това осъзнаване не ме заболя, напротив – то ме вдъхнови!”

– Петър Делчев

Носталгични пътеки
(откъс)

Сава Славчев

Самюел Бекет

Русийон е известен с великолепните си червени скали и кариери. Червени, жълти и кафяви нюанси на фона на синьото небе правят това място наистина магическо. Може да звучи клиширано, но малките улички, галериите, дюкянчетата и кариерата за охра, мините, откъдето се извличат рудите, са неповторими. Екопътеката предлага на сетивата ти безкрайни топли нюанси, сякаш цялата цветова палитра е събрана тук, отразявайки слънцето. Неслучайно импресионистите са живели и творили в този регион. В Екс ан Прованс е роден Пол Сезан, а тук и умира, почти докато рисува на любимата си планина Сент Виктоар – голият варовик, излъчващ достолепие с белокаменния си гребен. Анри Матис живее и умира недалеч от Ница, а Ван Гог пребивава в Арл, докато в близкото селце Сен Реми, където се лекува в продължение на една година, създава около 150 платна. Вълшебната смес от форми и цветове създава неподозирани усещания за възприятията. Пол Синяк писал на майка си: „Тук щастието струи навсякъде под формата на вълшебен цвят и светлина. Тук се ожених за светлината!“

Селцето е пълно с туристи, денят е прекрасен, слънцето озарява „Земята на охрата“ и те връща години назад във времето. На малкия паркинг в центъра няма място за паркиране, връщаме се двеста метра назад. Любезната госпожа от туристическия офис допълва официалната карта на селището на ръка, за да ми покаже точното място, където е живял Бекет. Прави няколко извити линии, от които разбирам, че се намира малко извън населеното място, на стотина метра от последните къщи. Сега това си е частен дом, никой не се интересува от литературните любители на абсурда,около които Бекет гради произведенията си. Питам се дали пък именно тук абсурдът не е уловен като в снимка от полароид, за да изглежда напълно естествен – след като е видял Прованс и „Земята на охрата“, животът на Бекет да му се е сторил абсурден? Не ми се вярва. Атмосферата е приказна, красотата на мястото трудно може да се опише с думи. Но Бекет е търсел усамотение, няма данни да се е интересувал прекомерно от пейзажи и природни забележителности. Джон Калдър, издател и приятел на Бекет, разказва за една тяхна разходка по булевард „Монпарнас“ в Париж, когато отбелязва мимоходом, че това е хубав ден. Бекет поглежда към небето и отбелязва кратко: „Засега.“

Бекет отдавна е бил напуснал неутрална Ирландия. Той прекарва Втората световна война в Париж, като взема участие в нелегалната съпротива, издирван е от Гестапо, арестувало по-голямата част от прия­телите му. Затова се приютява в Прованс, в селцето Русийон, в полите на планината Воклюз. Тук работи над третата си книга, първите две не са му донесли дори малко пари, които да го извадят от състоянието на перманентна бедност. След войната по-късните му романи, написани на френски,му донасят известно, макар и ограничено, признание. Чак след световния успех на „В очакване на Годо“, изпълнена за пръв път през 1953 г., той успява да намери средства за препитание, но по това време вече и двамата му родители, дълго страдали заради сина си, са мъртви.

Тотален песимист, обсебен от множеството ужаси на световната история и особено от жестокостта на човек към човека, та дори към животните, Бекет се отнася силно скептично към смисъла на нашите кратки животи и към склонността ни към войни, желанието ни да доминираме околните. Това в голяма степен определя творчеството му. Епохата е важна, в края на кризисното първо десетилетие след Втората световна война Бекет стига до едно осъвременяване, изправя се пред един вид актуализираното от екзистенциализма схващане на символистите за същността на човешкия живот. Според това схващане светът е хаотичен и неподлежащ на рационално обяснение. Човешкото същество е захвърлено да прекара краткото си земно съществуване в непозната, непознаваема и застрашаваща вселена. Единственото нещо, което то знае със сигурност за себе си и за своята ситуация в тази вселена, е фактът, че трябва да умре. Всичко, което му е отредено, е да понесе абсурдността на усилието да живее в свят без стабилни ориентири в очакване на смъртта. Драмата на абсурдизма намира максимално концентрирания и директен израз на тази базисна екзистенциална ситуация. Въпросът за смисъла на човешкия живот и за мястото на човека в хаотичния и непознат свят е нейното непосредствено съдържание.

Друг важен елемент за изясняване творчеството на Бекет е неговото религиозно възпитание. Има много страници, отразили сложните мисли на Бекет върху религията, с която е израсъл и която е играла голяма роля, докато се е грижел за умиращата си майка. В това вероятно се крият и дръзките корени на полубиблейското му писане.

Но защо именно „В очакване на Годо“ е шедьовър? Пиесата, писана в Русийон. Ясно е, че Бекет пише на френски. Оригиналното заглавие е En attendant Godot. Това добре. Защо обаче Бекет, при условие че е искал да каже Господ или Бог, не е написал Dieu на френски, а използва английската дума God и френската наставка ot ? Много просто, Бекет обича смисловите наслагвания, той обожава многозначията. Всеки да си го тълкува както иска. Има автори, които искат да шашкат читателите си. При Бекет това се получава спонтанно. Затова някои критици търсят смисъла в името на Годо, като го свързват с God – Бог, умалителна форма на Бога, и следователно Естрагон и Владимир, тоест човечеството, чака Бога. Но дори ако наистина Бекет е целял това с тази игра на думи, тогава кой е Годо няма абсолютно никакво значение. Пиесата е съсредоточена върху чакането, върху процеса на чакането. Или, казано най-общо, чакането се явява може би най-постоянното човешко състояние. Всички чакат, откакто свят светува, ние все чакаме нещо, човечеството винаги е чакало нещо да се случи, нещо да стане, всеки чака своя Годо, който означава хиляди неща и нищо, защото нищо не може да промени. Смятам, че това е пие­са за промяната. А дали промяна е възможна? Променя ли се нещо на този свят? Можем ли наистина да бъдем сигурни, че хората, които сме срещнали вчера, днес не са същите? В началото на пиесата Владимир и Естрагон хранят някаква абстрактна надежда, че Годо ще промени живота им като го направи по-добър, макар че никой никога не им е обещавал такава промяна. „Довечера ние сигурно ще спим при него, топло, сухо, с пълни стомаси върху сламата, струва си да се чака за такова нещо…“ Но по-късно изчезва и този смисъл на чакането на Годо, а Естрагон дори не си спомня да са имали сигурна среща с господин Годо. Живеем като хамстери в клетката с въртележка – все тичаме и бързаме, без да забелязваме, че сме в омагьосан, краен кръг и стоим на едно място. По този начин пиесата ни води до идеята за неизменността на света и нещата. „Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават все същите.“ Или: „Количеството на сълзите в света е постоянно. На всеки един, който започва да плаче, съответства друг, на друго място, който спира да плаче.“

Процесът на очакването е този, който ни дава най-ясната идея за протичането на времето. Ако ние сме в някакво друго, активно състояние, времето минава, без да го забележим, но ако ние просто стоим и чакаме, това е нашата действителна среща с времето. Или най-общо казано „В очакване на Годо“ е пиеса за човека и времето. От тази гледна точка дали пък не е и намигване към Пруст с неговото „По следите на изгубеното време“?

Един интересен факт: на 9 ноември 1957 г. в американския затвор „Сан Куентин“ една актьорска трупа от Сан Франциско изнася представление за затворниците. И режисьорът, и актьорите са силно разтревожени, защото не знаят как тази публика от престъпници ще посрещне пиесата. Защото изискването на правилника е да се играе пиеса, в която няма жена. Затова изборът пада на „В очакване на Годо“. Преди представлението режисьорът Хърбърт Блау иска да улесни непретенциозната и, предполага се, не високоинтелектуална публика, като сравнява пиесата с музикален откъс, който всеки може да тълкува, както си иска. Така вероятно е подвел аудиторията, защото по този начин казано човек може да си представи срещата с някаква музикална постановка, мюзикъл или нещо подобно. И тук следва изненадата, големият шок: пиесата, която вече е хвърлила в недоумение театралните естети, е моментално разбрана от затворниците в Сан Куентин. Те усещат смисъла, улавят мисълта на Бекет. Нещо повече, още след петата минута пиесата така е завладяла публиката, че никой не помръдва от мястото си до самия край. Не ми се иска да вярвам, че пиесата е била близка и разбираема за затворниците поради идеята на „чакането“, въпреки че процесът на чакането в пиесата я е направил по-близка на затворниците, които са, предвид обстоятелствата, най-чакащите хора на земята. Но един от тях казва: „Годо, това е обществото.“ Друг: „Годо е външният свят.“ А трети, учител затворник, обяснява следното за героите от пиесата: „Те знаят какво значи да чакаш… и те знаеха, че ако Годо беше пристигнал, това щеше бъде само едно разочарование.“ А в затворническия вестник неизвестен критик написал: „Ние още чакаме Годо и ще продължим да го чакаме. Когато декорът стане прекалено скучен и действието прекалено бавно, ние ще викаме един другиму имената си и ще се кълнем да се разделим завинаги – но после, не ще има място къде да отидем.“

Всъщност думата „декор“, използвана от споменатия критик, в конкретния случай е страшно условна. Самият Бекет, докато пише пиесата, не разделя ясно отделните действия, а така нареченият декор е описан само с три думи: път, дърво, вечер. Тази есенция на сценично указание е част от необичайното, нетрадиционното в театъра. Защото ако традиционната драма е построена върху събитие или случка, която отразява стълкновението между две или повече противоположно действащи сили и конфликтът ни представя идеята на автора, то „В очакване на Годо“ няма нищо подобно. Или, ако цитирам Естрагон: „Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасно!“ Тук се крие новото, изненадващото, необичайното. Това е иновативното предложение на Бекет за театър: да представиш формата за съдържание. Никой преди него не го е правил по този блестящ начин.

Джон Калдър, приятелят, разказва как по време на един мач по крикет театралният критик Харолд Хобсън, въодушевен от прекрасния ден, казва, че „в ден като днешния човек е радостен, че е жив“, докато реакцията на Бекет, твърде показателна, била „не бих отишъл чак толкова далеч“. Обичал уискито с марка „Джеймисън“ и през последните месеци от живота му, когато вече живее в дома за стари хора на улица Реми Дюмонсел, посетителите винаги му носели по една-две бутилки. Иначе винаги си остава човек на съвсем простите удоволствия – срещи с приятели,добър обяд с печен калкан и бяло вино в ресторанти като „Оз“ или „Маркиз“ на улица Гейетè, цели нощи по кафенета в игра на шах, докато пийва бира с малкото си приятели. Веднъж, при едни такива вечерни откровения, Бекет казва, че няма нищо против щастието, но лично той, изглежда, не притежавал талант за него. Мълчаливият, изглежда, е проумял същността.

Роден на Великден, в деня на Разпъването на кръста, Бекет умира на Коледа 1989 г., с което подкрепя една от любимите си реплики от Годо, че човек е роден, „яхнал гроба“.

Велик автор, скромен човек, показал нашата човешка незначителност, осъзнаването на която единствено може да ни открие хоризонти към смисъл и по-пълноценна употреба на отредения ни времеви отрязък.

За мен творбите на Бекет ще бъдат винаги извор на размишления и оптимизъм.

За автора

Сава Славчев е автор, преводач и редактор италианист. Преди всичко обаче е човек, влюбен в литературата. Завършил е СУ „Св.Климент Охридски” и е специализирал в държавния университет в Милано. Превеждал е поезия и белетристика.

Носител е на специалната награда за поезия на Алберона, Италия, присъдена на петото издание на конкурса през 2010 г.

Сред преводите на Сава Славчев са „Владетелят“ от Николо Макиавели, академично двуезично издание, в сътрудничество с  института за философски изследвания в Неапол (2014), „Фрагменти“ от Леонардо да Вични, на която е и съставител, „Ползата от безполезното“ от Нучо Ордине, „Джото. Живописецът на Евангелията в „Капела дели Скровени“ от Джото, всички публикувани от издателство „Изток-Запад“.

Автор е на два българо-италиански и италиано-български речника, както и на българско-италиански разговорник.

На 20 септември (сряда) от 18:30 ч. той ще представи своя сборник с есета под общото название „Носталгични пътеки“ („Изток-Запад“, 2017). За книгата ще говори писателят Петър Делчев.

Събитието ще се състои в Corso (бул. „Цар Освободител“ 10, срещу Руската църква).