обновеното издание на "Здрач"

Новата корица на “Здрач” е дело на художника Живко Петров

Едно от знаковите произведения на руснака Дмитрий Глуховски излиза с обновени редакция и оформление.

Новото издание на романа „Здрач”, което ще бъде по книжарниците до дни, съдържа и впечатляващи илюстрации от руския художник Антон Гречко.

Преводач на „Здрач” от руски е Антоанета Бежанска. Художник на новата корица е Живко Петров.

Дмитрий Глуховски (р. 1979) е сред емблематичните имена на съвременната фантастика както в родната си Русия, така и по света.

Журналист, радио и телевизионен водещ, Глуховски не се свени да излага своята антивластова позиция във всеки удобен момент, включително и в произведенията си – например в сборника „Разкази за Родината”, който излезе на български през пролетта. Освен със „Здрач”, на българския читател авторът е известен и с романа „Бъдеще” и трилогията „Метро”.

 

Здрач
(откъс)

Дмитрий Глуховски

Feliz Año Nuevo[i]

илюстрация от от обновеното издание на "Здрач"

Илюстрации на руския художник Антон Гречко

С треперещи ръце отместих купчинката изписани със забързан наклонен почерк листове и потърках сълзящите си от напрежение и умора очи. На дъното на жертвения кладенец, където коварният монах беше блъснал моя кон­кистадор, можехме да загинем и двамата. Осъществи се най-мрачният от въображаемите ми сценарии: дневникът се оказа предсмъртни записки на нещастния авантюрист, бавно умиращ от жажда и глад в сърцето на селвата.

Който и да ги е намерил между развалините след години или столетия и какъвто и къртовски труд да му е струвало възстановяването на манускрипта, тази работа е била на­празна. От летопис на бъдещето дневникът се превръщаше в тривиален летопис, един документ, който не е магически, то­ест вечен, а най-обикновен, исторически, едва ли не битов, следователно тленен и безполезен. Човекът, писал го с на­деждата, че това занимание ще прогони досадните мисли за скорошна кончина, които са се виели в главата му като мухи над труп, не е вдигнал завесата, скриваща великата тайна за крушението на света, а само за кратък миг е надникнал в об­разувалата се в нея дупка.

Бях почти напълно сигурен, че ако следващата глава е съществувала, тя се е състояла единствено от мъчително и объркано описание на последните часове от живота на гу­бещия съзнание конкистадор. Той е бил толкова безсилен и жалък, както съм и аз. Тръгвайки на поход по следите му из гибелния лабиринт и изцяло доверил му се, аз завърших пътя си в задънено място, където все още се белееха костите му. И нямаше кой да ми посочи как да се върна, и чугуне­ните стъпки на приближаващия Минотавър ставаха все по-гръмки…

Как е могъл да се остави така да го притиснат?! Как е могъл да си позволи такова лекомислие? Защо не е предви­дил главната опасност, защо е останал глух за предупреж­денията, защо не е успял да изобличи предателските козни на брат Хоакин и неговия бикоподобен помощник Васко де Агилар? Нима не е разбирал, че е отговорен не само за своя живот?!

Вбесен, аз пометох от бюрото и страниците с нахвърле­ния превод, и листовете от старата книга, а после замахнах и ударих по него с юмрук така, че дървото хрипливо изохка.

Цялата тази история ми се стори дяволска игра, започна­та от сънени демони и прашни идоли с първия попаднал им смъртен само за да се спасят от вековната скука. Посегнал към божието, като в същото време не ми се полагаше и кеса­ревото, аз вероятно добре съм разсмял цялата небесна гале­рия, внасяйки необходимия комичен елемент в движещата се към развръзка вселенска трагедия.

Гледайки разлетелите се по пода страници, едва се сдържах да не се изплюя върху тях. По дяволите мъртвите индианци с техните неразгадаеми шаради! Плюя на всички тези пирамиди, горски демони, вонящи на сяра францискан­ци и главорези в кираси! В огъня хрониките, прорицанията, книгите от дървесна кора и резбованите идоли!

Ядът измести страха от мен и като си нахлупих шапката, излязох навън: утре е Нова година, а хладилникът ми е пра­зен като провинциален етнографски музей.

…Картофите, варената наденица, яйцата, киселите кра­ставички и майонезата поотделно са само продукти, но това е точно онзи случай, когато съвкупността от събираемите превъзхожда тяхната аритметична сума. Руската салата за всеки постсъветски човек не е просто салата, а културен символ, знак, асоциативният ред на който е по-дълъг от кремълската стена. За мен пък тя заедно с традиционното шампанско, кутийката червен хайвер и мандарините трябва­ше да стане котвата, която моята изтерзана от щормове ка­равела се канеше да хвърли в пристанището на реалността. Плаването е завършено. Аз се завръщах.

И сега отново исках да се усетя като еснаф, който с весе­ла суетня се кани да отбележи Нова година. Да се престоря, че предишните седмици не ги е имало в моя живот. Исках да усетя невинния страх, че няма да успея да купя подаръци за приятелите, вместо сгъстяващия се ужас пред скорошния и неизбежен Апокалипсис; да усетя радост от предвкусването на празника вместо радостта от това, че отново съм успял да се изплъзна на изпратените ми убийци; да усетя новогодиш­ната самота на ергена вместо космическата самота на Ной, който дни и нощи наред се взира в непрогледната тъма зад борда на своя ковчег.

Беше вече към девет; вчера по това време за нищо на света не бих се осмелил да си подам носа дори на стълбищ­ната площадка. Но сега нещо се бе прекършило в мен. С не­свойствената ми наивност реших, че щом аз излизам от игра­та, то тя от само себе си се прекратява.

Обаче навън действително беше тихо, само от близкия павилион за хранителни стоки се носеше една от коледните песни на Бинг Кросби. На огромни парцали бавно падаше сняг, пухкавите преспи памук нарастваха пред очите, а не­бето бе станало с такъв неправдоподобно гъст син цвят, че ми се стори, сякаш се е въплътила наистина една от мои­те смешни детски мечти – да се намеря вътре в онази про­зрачна играчка с идиличния зимен пейзаж и с вихрещите се, ако я обърнеш, пенопластови снежинки. Сградите наоколо сякаш бяха слепени от мукава и ако в обичайната мръсно сива Москва добродушният старец Кросби беше повече от неуместен, то в този вълшебен захаросан град от поздрави­телна картичка, в която аз неочаквано бях попаднал, негови­те сладникави композиции звучаха като национален химн.

Все пак няма по-хубав празник от Нова година. И нека някои да го смятат за болшевишки ерзац на Коледа, за мен този сурогат е много по-приятен от оригинала. Всичките му квазитрадиции, същите онези съветски ритуали, които са за­менили християнските, на мен ми се струват не казионни, а мили и трогателни – може би защото и аз самият съм дете на отминалата епоха. Нова година е хубава именно с без­смислието си, със своя отказ от каквито и да било корени – етнически или религиозни. Това е празник за нищо и затова е за всички. Свързан единствено с празна календарна дата, лишен от историческо, нравствено и всякакво друго значе­ние, той може искрено да се отбелязва и от православни, и от будисти, и от руснаци, и от татари. Ето един ден на истинско­то междукултурно, междунационално примирение…

След като безжалостно изкормих портфейла си в съсед­ния супермаркет, аз безпрепятствено се върнах у дома, от­рупан с пакети провизии. Вкъщи беше топло и уютно и след като си взех вана, пристъпих към приготвянето на вечерята. Радиото тихичко си мъркаше нещо американско от четири­десетте или петдесетте, май Глен Милър.

Още утре, направо сутринта, връщам последната преве­дена глава в бюрото, мислех си аз, като отпивах от сухото бяло вино и с апетит омитах спагетите „Карбонара“. След­ваща все едно няма да имат, пък и да имат, ще събера сили да я откажа. А после ще се обадя на всички университетски приятели – ще разбера дали не е късно все още да си изпрося една покана за гости у някого.

Преди да заспя, около половин час препрочитах на свет­лината на зелената настолна лампа няколко глави от „Май­стора и Маргарита“, след което потънах в лек и топъл като добре бухнат пухен юрган коледен сън.

Беше чудесна спокойна вечер.

Последната такава вечер в моя живот.

[i] Щастлива Нова година (исп.). – Б.пр.

Още от Дмитрий Глуховски на страниците на списанието:

„Разкази за Родината” – пародия на руската действителност

Откъс от “Разкази за родината” на Дмитрий Глуховски

„Метро 2035”: последното приключение след „края на света”

„Бъдеще”… или каква е цената на безсмъртието

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

И още ...

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.